Да минеш през бедния Лос Анджелис…
Two Worlds Apart
Вчера прекосих половината град, за да се срещна с известен режисьор.
Google, твърдейки, че така избягва най-тежкия трафик, ме набута в квартали, в които никога не съм попадал преди. Почти два часа съм в задръстване. Движа се бавно, което ми дава възможност да се огледам наоколо. Майкъл Блумбърг току-що е обявил, че се отказва от президентската надпревара. Изключвам радиото, за да се изолирам от познатото и за да не ми пречи да наблюдавам непознатото.
Карам и изпитвам странното усещане, че се намирам в Тихуана, или Гуадалахара, и че съм случаен участник в Narcos Mexico. Испанският видимо доминира. Обедно време, народът е наизлязъл. Джизъс е навсякъде… монахини с мегафони, крещят нещо за края на света, раздават листовки. Църкви, църквички и параклисчета във всякакви форми и цвят се редуват със зарешетени заложни магазини. Колите наоколо… стари и очукани. През пресечка – автосервизи, затрупани от планини гуми. Мъже, нахлупили всевъзможни разновидности на сомбреро, каубойски шапки и ботуши се подпират на сенчести стени. Отвсякъде бумти Мариачи музика, която от време на време се смесва с виещи блуз китари на самотни улични музиканти. Пушек и миризми на пържено пиле. Цвърчат грилове директно на тротоара, опашки се вият около камиончета за Tacos, и тук-таме закусвални предлагащи Gumbo – характерна манджа от Луизиана, щото наоколо не са само латиноси.
Много бедно. И много полиция, естествено. Всичкото това се случва в сянката на небостъргачите на Downtown Los Angeles, чийто силуети стърчат като изкуствени картонени декори над цялата тази гмеж долу. Горе са банки, корпоративни централи, адвокатски кантори… movers and shakers. Долу е мравунякът. Тези от горе, които решават съдбите на тези долу, никога не слизат при мравките. Нито пък мравките се качват горе.
Сблъсъкът с тази действителност, тези два паралелни свята не ми се случва за първи път, разбира се. Но бях позабравил драстичния контраст. Повече от двадесет години се мотая в този град, но по-голямата част от тях съм прекарал движейки се по някакви мои предопределени от работа пътеки, които рядко са се пресичали с тези. В една такава огромна супа от народ, всеки обикновено си стои в своя коловоз. Този пореден сблъсък ме кара да се замисля, всъщност колко малко познавам тази страна от живота наоколо.
Уж близо, а всъщност страшно далече. Живеем заедно, но ни разделя невидима стена. Бай Тръмпи няма за какво да строи истинска. Шестата икономика в света. Мястото, където живеят някои от най-богатите хора, е същевременно и мястото с най-много бездомни на глава от населението. Има нещо фундаментално сбъркано в това. Нищо чудно че младото поколение е луднало по Burnie Sanders.
Цялата работа ми напомня една случка от преди няколко години. George Lucas, който притежава доста земя в Marin County (през залива Golden Gate срещу San Francisco), години наред се опитваше да разшири студиото си, но непрекъснато се сблъскваше с огромната съпротива на живеещите наоколо богати резиденти. Накрая му писна и обяви, че се отказва, но че на същото място ще финансира сам и построи low income housing – тоест, жилища за бедни. Беше казал нещо от рода на: „Имаме предостатъчно милионери тук“. Такъв шамар им заби. Спомням си коментари от рода на: няма нищо по-ужасяващо за богатия от това да има беден съсед.
Най-накрая пристигам закъдето съм тръгнал. Пейзажът рязко се променя. Друга планета – друг свят. Все едно не сме в същия град. Подстригана тревичка, поддържани палми, Starbucks и Coffee bean. Света на младите professionals, смучещи лате в обедната си почивка.
Офисите на режисьора-продуцент са разположени в сградата на стара пожарна. Отвън, фасадата е запазена в оригиналния си вид от 50-те. Вътре е modern cool. В един ъгъл мярвам струпани барабани и китари. Знам че човекът e бил музикант в младите си години, така че това явно не е за декорация, а се използва за репетиционна. Още по-добре. Срещаме се. Усещам, че си допадаме. Връстници сме. Харесвам филмите му и ми се е искало да работим заедно, но така и не се е отваряла възможност. Интересното е, че той ме потърси, не аз него. Не ми се случва за първи път, но… винаги е леко странно. Говорим почти 2 часа за филма, който работи. Не знам какво ще излезе от това… може би нещо интересно. Stay tuned.
Тръгвам си. Решавам да избегна минаването през „Narcos“ територията, и се мятам на магистралата. Никаква разлика… два часа влачене в тежък трафик, минус пъстрата гледка. По радиото: Първа жертва на Коронавируса в Калифорния. Поредната дневна доза лъжи и глупости от Тръмп. Бърни Сандърс все още води, но Джо Байдън го приближава. Сандърс е неизбираем според мен (и не само). Нещо, за което младите хора с типичния си ентусиазъм и жажда за промяна, като сина ми например (който ще гласува за първи път), много-много не си дават сметка. А основната цел на тези избори е премахването на тумора Тръмп. Тоест, срещу него да се изправи кандидат с най-големи шансове да го изпрати в небитието. Аз залагам на Байдън.
И така: 2+2+2= 6 часа… четири трафик и два работа. Половин ден отиде. Един и същи град – две коренно различни страни на една и съща монета. Fu..ing LA, right?
Не снимах заради ченгетата наоколо. Вечерта научих, че на Боряна са ѝ праснали глоба по същото време за телефон. Но като се прибрах, проследих точно маршрута си в Google Maps едно към едно и смъкнах малко снимки за илюстрация. Липсват хората от този ден и този час, суматохата която наблюдавах… изглежда пусто и празно. А не беше. Но дават относително добра представа за гледката от колата.
Приятен Уикенд.
– –
* Авторът е аниматор и художник в киното, работил е в големите киностудии като „Сони пикчърс“, „Уорнър“, и с режисьори, сред които Спилбърг и Земекис. Създал е някои от типажите в „Хари Потър“. Живее в Лос Анджелис от 21 години.
Текстът е от фейсбук-страницата на автора.