Маргарит Тодоров: Качеството на българското вино куца

България вече няма шанс като световен фактор във винарството, казва шефът на "Домейн Бойар"

Снимка: архив на „Домейн Бойар“

Маргарит Тодоров е 60-годишен, изпълнителен директор на „Домейн Бойар интернешънъл”, фирмата най-голям производител и износител на български вина на Запад. Започнал е кариерата си като стоковед в СО „Винпром”, издига се до представител на държавното обединение в Лондон и шеф на външнотърговското дружество „Винимпекс” и има заслуги българското вино да пробие на пазара във Великобритания. След 1990 г. основава фирмата „Домейн Бойар”, която става главен износител на български вина на Запад. Гражданин е на България и Великобритания. Включен е в топ 50 най-влиятелни хора в света на виното. От средата на 90-те износът на българско вино на Запад пада катастрофално и днес е 10 пъти по-малък от 1995. Това е поводът за разговора с него.
Маргарит Тодоров посреща с въпрос: – И за какво ще си говорим сега?

– Как за какво, за българското вино, разбира се?

– За това колко е готино и колко си го харесваме ние? Остава само и другите извън България да го харесат.

– А не го ли харесват?

– Ами какво да кажа – качеството е най-големият проблем. Всичко друго може да е наред, но качеството куца. След като ние сме продавали по време на комунизма в пъти повече вино в Западна Европа… Това какво означава – че качеството е паднало.

– Наистина ли тогава е било по-добро?

– Категорично. То е относително. Ние тогава сме имали качество, което е отговаряло на стандартите на Западна Европа. И качеството е било съвсем добро. Аз винаги съм се гордял, че през 80-те години “Уайн едюкейшън мастърс” (б. р. – висше училище по винарство) ползваше българското каберне, за да обучава студентите какво значи каберне. Значи все пак сме имали качество, което англичаните са си позволявали да ползват за илюстрация на сорта каберне. Това никога няма да го забравя. Сега трудно ще го ползват за тази цел.

– Защо?

– Защото, първо е много проблематично дали това, което пише на етикета, че е каберне, наистина е такова. Това е първият голям проблем.

– Какво е възможно да има вътре? Други сортове?

– Да, възможно е. Може дори въобще да няма каберне в бутилката. Има една немска лаборатория, където можеш да пратиш вина за изследване на сортовата идентичност. Преди около 10 години ние доставяхме на една немска фирма каберне. Тя дала на лабораторията нашето вино и специалистите установили, че във виното има много нисък процент каберне. Наложи се да обявяваме купажа на етикета – какво да правим, такова вино ни даваха. Немците обаче купуваха и от друг винпром у нас същото каберне, бутилираха го и го продаваха в Англия. Аз се ядосах и купих две бутилки от пазара там и ги пратих в същата лаборатория. Исках да разбера какъв е в тях процентът от сорта каберне. А те ми отговориха “Няма и следи от сорта каберне”. А това означава, че е направено с пълно съзнание такова. Е, и затова е по-евтино дори от виното, което се продава на нашия пазар. Ето, така ни се отрази демокрацията.

– Добре, какво ще стане с българското вино?

– Ако почнем с хубавото, а не с лошото, то е първо, че имаме една фантастична реколта миналата година. Това не трябва да спираме да го повтаряме. През 2007 г. реколтата беше много добра. И не трябва да го забравяме. Защото рядко се случва такава хубава реколта. Нашата оценка, поне на вината, които сме направили ние, особено в горната категория, е, че досега не сме имали по-хубава реколта. Дори 2003 г. не беше толкова хубава. На България много й трябва една такава реколта, за да може да коригира този отрицателен имидж, който има извън страната – че вината ни не ги бива. Лошото обаче е, че България продължава значително да изостава в качеството на виното си в сравнение с това, което предлага светът. Не говоря за това дали има увеличаване на качеството като цяло или дали има добри бутилки на пазара, а относително продължава да изостава. Защото Новия свят явно е набрал скорост и продължава да се развива. Вече някои от другите страни в Новия свят, например Аржентина, се развиват много. Но и Западна Европа през последните една-две години се коригира доста чувствително. Бих казал, че рязко си вдигнаха качеството на средната и ниската категория вина. И доколкото знам миналата година има ръст на продажбите и във Франция, и в Италия. Което значи, че са направили завой в добра посока. А това означава, че ние имаме още повече конкуренция отколкото по-рано. Ако те се оправят, а ние така си стоим, няма как да сме им конкуренция.

Снимка: архив на „Домейн Бойар“

– На какво се дължи техният скок и нашето изоставане?

– Ясно е – причината да се сепнат беше, че толкова години те губеха реализация на продукцията си. Специално Франция и Италия, да не говорим за Германия, където винарството е истинска катастрофа. Повече от 10 години Франция и Италия губеха експортни позиции. Все по-малко и по-малко продават и отстъпват пазарен дял на други страни. Единствената, която запази що годе някакви позиции и никога не тръгна назад, е Испания. Но това е най-вече благодарение на школата на Мигел Торес и на това, което става в Навара и Каталуня. Това беше един район, който никой не го смяташе за нищо преди години, но се оказа, че може да прави много модерни вина. Той показа на цяла Испания какво може да се прави. Преди години за вината от Валенсия се смяташе, че стават само за къпане, но сега вече не е така. Но Франция и Италия, понеже много години губеха позиции, не можеха да издържат на натиска на Европейския съюз, че не могат да ги субсидират, да им изваряват вината и т.н. Те разбраха, че трябва да свалят навирения нос по-надолу, да признаят, че имат проблем и да го адресират. И те го направиха. Признаха, че има по-модерни технологии за правене на вино, че има по-интересни вина. Те разбраха, че трябва да променят дори етикетирането. Вече се разрешава и ползването на името на сорта дори върху етикетите на трапезните вина. Но специално вината от Южна Франция, където имаха най-голяма свобода, отбелязаха и най-голям прогрес. Техните вина, особено в ниската категория, вече са съпоставими с тези на Новия свят. Особено в ниската категория. Според мен Южна Франция не може още да съперничи на Австралия, но може да съперничи на Чили, а много от вината вече превъзхождат тези на Южна Африка в качеството и в структурата.

– Каква е разликата в качеството? Защо вината от Новия свят са по-добри и с какво изостава българското вино?

– Подходът на Новия свят и на модерните вина спрямо другите е, че, качествените вина на Стария свят, са по-особени. Те са направени за богати хора с големи познания и разработен вкус. Това е като пушенето на пури, а не като цигарите. Пурата е навивана от млада кубинка на крак, а не от машина. Същото е и с вината от Стария свят. Трябва да си познавач. Да знаеш от кой район е виното, по каква технология е направено, коя реколта е, с какво ядене трябва да го пиеш. Докато Новия свят казва: виното е като всеки друг продукт. Дали ще пиеш него или бира, уиски или чай или кока кола, няма значение. Важното е да изпиташ удоволствие от продукта. Не трябва да си професор, за да пиеш вино, нито да чакаш три години или да чакаш пълната луна или точно определената пържола. Виното трябва да е завършено като продукт. То трябва да е приятно във всяка обстановка, да няма видими дефекти, да не ти трябва пържола, за да ти е вкусно, а точно обратното – да ти е вкусно, независимо с какво го консумираш. Чак тогава е пържолата. Трябва да е много приятно. Трябва да са подчертани естествените неща във виното – плода, аромата… Те трябва да са добре изразени, а не да ги гадаеш. И да са свързани с приятни асоциации. Примерно с дъх на касис, ананас или друго. Защото например едно скъпо френско вино може да е сто пъти по-добро от едно австралийско и сто пъти по-скъпо, но като го пиеш без пържола се чудиш какво толкова му е хубавото. То не се пие. Трябва да го пиеш с пържола от говеждо месо. Че ако имам такава пържола, защо ми е това вино? Да отида по-нататък. Има хора, които обичат червеното вино по-охладено. А едно вино, което има повече танини и са твърди, като го охладиш, то става направо неприятно за пиене. Но ако има много меки танини, ако е направено от зряло грозде с технология, която да го омекоти, дори да го охладиш, то пак е приятно. И това ти отваря вратата на съвсем нов начин на пиене. Аз почти не пия бяло вино, но страхотно удоволствие ми е като пия охладено червено вино. В Новия свят всички вина са завършени продукти сами за себе си. Има плътност, дължина на вкуса и много силно изразен плодов аромат. Няма никакво гадаене. Ако има дъб и двете са ясно изразени – плод и дъб. Най-голямата разлика между вината на Новия свят и модерните на стария е т.нар. фронт лоудинг – всичко е сложено на масата. Всички качества на виното се възприемат изведнъж – и цветът, и носът, и вкусът. Докато традиционните вина на Стария свят са една голяма загадка. Почваш да го пиеш и постепенно откриваш нови и нови нюанси и пропускаш някои дефекти.
Във вината на Новия свят го има т.нар. wow ефект (б. р. – от английското възклицание “уау”, когато се сблъскаш с нещо изненадващо хубаво).
Българските вина са вина на Стария свят. Винаги сме търсили повече комплексността на старите вина, отколкото плода на младите. Освен това у нас много често вкусовите дефекти не се приемат като негативи. Тук почти няма вино без дефект във вкуса. Ние мислим, че едно вино, примерно, ако “драска”, няма проблем. Като го консумираме с кисело зеле например. Много е лоша поговорката “Няма лошо вино, има лоши мезета.” Това е безотговорно от страна на консуматора. А за нас в “Домейн Бойар” това е голям проблем. Такива вина ние връщаме за корекции.

– Значи Западният свят се е ориентирал към консуматорска посока, а не към дегустаторска?

– Ама, разбира се. То и целият свят е такъв. Не може всеки да се облича в костюм от “Севил Роу” нали? Обличат се и от “Марк и Спенсър”, и от “Хародс” (б. р. – имена на известна модна къща и на известни английски вериги магазини). Това, което беше Франция и Италия във виното, беше “Севил Роу”, както са костюмите по поръчка. Всичко останало е конфекция. Ти не разбираш от вино и не можеш да избереш. Как да избера аз като във всяко намирам дефект. Онзи ден опитах едно прехвалено италианско вино. И установих, че е много надценено. Но така стоят нещата – Италия е глезена държава. Там вината се продават почти само в района, където са произведени. Това, което изнасят навън, отива в италианските ресторанти по света.

Заводът „Сините скали“ край Сливен на „Домейн Бойар“. Проектиран е от австралиец, съоръжен e с френска и италианска техника. Снимка: архив на „Домейн Бойар“

Просто са луди късметлии. Вино, което е окислено и мадейризирано, беше най-скъпото вино, което опитах. А такова вино въобще не трябва да се продава. Дори не става въпрос да е скъпо или евтино. Но италианците си имат пазар. Но и те се осъзнаха. На международни дегустации обаче нито веднъж италианско вино не е било впечатляващо. А българското… То е от старата школа. У нас дори и нови изби, като “Тера Тангра” например, които много приятно ме изненадаха през 2005 г., казаха, че са се учили от френската школа. Аз им казах тогава – само от там не се учете. Техните вина нямат характер на френски вина, а на модерни. Със силни аромати и т.н. Първо ни тежи старата школа, наследството. Второто, което много ни тежи е, че липсва критерий у нас. Това означава да знаеш какво е хубаво. Това е началото, за да направиш прелом. Защото можеш да имаш волята да направиш прелома, но като не знаеш какво е хубаво, не можеш да направиш никакъв прелом. А за съжаление нашата винарска индустрия продължава да си крие главата в пясъка и не ще да признае и да приеме, че ние трябва да потърсим международен критерий за вината. Да каним чужди дегустатори.

– Кой трябва да определи критериите?

– Щом французите са стигнали до идеята, че трябва да канят международно жури да им дегустира вината, не е много трудно и ние да се сетим, че трябва да направим същото. Но ние нямаме нужда от такова жури, предпочитаме си българите и смятаме, че те са достатъчни. И третото нещо – държавата трябва да си е на мястото. Не може 50% от вината, които се продават у нас, да са на цена под 1 лв. литъра като реализация и държавата да стои и да гледа и да се прави, че нищо не се е случило. Това означава, че това се прави умишлено. Всички знаем, че не може да има вино с един лев себестойност за литъра. Нито индустрията, нито законодателят, нито прокуратурата обаче не взимат отношение по въпроса. Ако нещо се направи, нещата вече ще са коренно различни.

– Какво бъдеще има българското вино?

– Аз съм убеден, че България вече никога няма да бъде световен фактор във винарството. Изпуснали сме влака и нямаме никакви шансове. Да си върнем позициите означава ужасно много работа и сериозна дългосрочна програма. А мисля, че ние не сме способни на това. И като държавна политика, и като отрасъл, и като хора. Ние нямаме такъв манталитет, ние не мислим с 20 г. напред. Не мислим и 2 г. напред, а камо ли 20 г. Но можем да бъдем локален фактор. И това е голям късмет. Защото имаме предимство пред съседите си. Примерно Гърция – имаме по-добри климатични условия, по-добра техническа база. Пред Македония имаме техническо предимство, но те са облагодетелствани откъм климат. Имаме голямо предимство пред румънците в червените вина. И можем да сме локален фактор. В момента не изнасяме никъде. Трябва да започнем отнякъде. На първо място е да спрем да правим вино, което се продава по 50 ст. литъра по морето в пакетите за “ол инклузив” и чужденците го пият. Те се прибират в родината си и си мислят, че това е българското вино. Как да имаме експорт?

– Все пак вие изнасяте по 3 млн. бутилки годишно само в Англия. Къде другаде се изнася наше вино?

– Нашите най-големите пазари са Англия, Белгия, Холандия, Люксембург. Следват Канада и малко в Швейцария. Ние имаме голям дял от българското вино, но като цяло обемите, които се продават на Запад, са малки. Имаше пазар в Германия, но там българското вино не бе прието в средната ценова група. Германия е вторият най-голям вносител на вина в Европа. Но Англия внася скъпи вина. А Германия внася само много евтини вина. Най-голямата марка вино сред евтините там е македонска. Много години и пари наляхме там, но нищо не стана. В Германия предубеждението към българските вина е изключително голямо. Преди време имаше проучване сред потребителите в Германия, в което България бе класирана след Мароко и Алжир като предпочитан винопроизводител.

– Може би като пият евтино вино е нормално?

– Да. Но все пак има бъдеще – ако в България държавата и отрасълът станат по-отговорни към винарската индустрия. Ако престанат да се предлагат ерзац вина на пазара, ще станем локална сила. Туристите ще имат приятен спомен, ще търсят вината ни в тяхната страна. Съседите ни също ще потърсят нашите вина.

Снимка: архив на „Домейн Бойар“

Подобна на България съдба сполетя Португалия. През 70-те години португалското “Матюс розе” бе най-продаваната марка вино в света. Десетки милиони кашони се изнасяха от Португалия. Докато в един момент марката се срина тотално – мина му модата. Една година се е продавало в 20 млн. картона, а след 2 г. – 1 млн. Подобна съдба сполетя и вино “Верде”. То беше страшен хит. И в един момент, когато имаха кофти реколта в Португалия, това съвпадна с модата на мускаде от Франция. И понеже двете вина са подобни, вино “Верде” за една година се срина и изчезна от пазарите. Тогава Португалия се фокусира върху вътрешния си пазар. Първо стегнаха контрола, държавата се намеси, щото, като нямаш какво да губиш, е много лесно да кажеш – ще променя всичко. Те създадоха нови гами вина, които до момента не съществуваха. Направиха огромна крачка в качеството и направиха сензация. Без реклама или разходи, туристите се връщат оттам и го търсят.

– Тоест, успехът е въпрос и на държавна политика?

– Разбира се. Не може да има никакъв успех, ако държавата, законодателството и изпълнителните органи не си гледат работата. А в България е точно така. И за мен показателен е случаят с фонда “Българско вино”. Приеха закон, гласуваха го, а после държавата не спази задълженията си по него. Фонд „Вино“ има по цял свят. Това е паричен фонд за промоция на България като винарска страна. Схемата беше за всеки лев, който индустрията вложи, и държавата да дава по 1 лв. за реклама. Гласуваха го в парламента, приеха го. Ние внесохме парите във фонда, но държавата не внесе нейната си част. Една година по-късно влезе някаква част, после още малко, но не внесе докрай парите. Не може да има успех една държава, в която изпълнителната власт не си изпълнява собствените ангажименти и собствените закони.

– В България има нови инвеститори, включително чужденци – например “Беса валей“ (виното “Енира”), “Мезек” на “Белведере”, „Миролио”. Те ще успеят ли да създадат българско вино от висок клас?

– Силно се надявам да го направят. Да направиш добра изба и качествено вино е добре за страната. Но проблемът е, че нашите вина са надценени, колкото и добри да са – „Тодоров”, „Но менс ленд”, “Енира”, “Солитер” и т. н. Не е въпросът само да направиш хубаво вино. То трябва да бъде и правилно оценено. В България хубавите и качествени вина са силно надценени. Трябва да мислим за правилното съотношение на качество-цена. Една “Вила Мария” да вземем от Нова Зеландия – това вино за 15 лв. е страхотно. Но тук пазарът позволява да си надценяваш вината и това се случва. Новите инвеститори и изби са нещо много хубаво, но не бива да си надценяват продукцията.

Има ли някое хубаво наше вино, което да си струва парите?

– Не. Преди няколко години взехме сребърен медал със “Солитер” в Лондон. Това вино е връх в България и бе най-високо оцененото от Източна Европа, но само със сребро. Връщаме се към критерия. Дали мерникът ни е верен? И дали се съобразява със световния мерник и качество?

– В Европа има огромни количества непродадено вино, Франция, Италия преработиха няколкостотин милиона литра на спирт. Ще стигне ли някой ден и България до това положение?

– Зависи от руския пазар. Ако той изчезне, със сигурност ще стигне. Но, ако руският пазар върви, всичко е наред. За миналата година са изнесени 100 млн. бутилки за там, а при комунизма бяха 300 млн. Но при средна цена 50 цента за бутилка. Тоест с незавидно качество.

– Черна перспектива.

– Не. Имаме шанс като локален фактор във винарството.

– Не са ли вече твърде много избите у нас?

– Само в Бордо има 3000 изби. Не е фатално, но всеки трябва да има собствен облик и собствена ниша, в която да продава. Един продава в ресторант, друг в магазин и т. н. Проблемът е, че нямаме големи производители. Всяка една от трите-четирите най-големи винарски фирми по света произвежда три пъти повече от това, което произвежда цяла България. Въпросът е да има един или два такива локомотива, а след тях да са малките вагончета. Защото локомотивите ще дърпат страната напред. Ние нямаме локомотив. И дори да се обединим няколко фирми, пак ще сме нищо, в сравнение с ония, които имат пари за експерименти, имат база, нови технологии, промоции, пари. Ние нямаме нищо от това.

– Ще го имаме ли някой ден?

– Още не се е появила необходимостта от обединяване. Докато на пазара има вино по 50-60 ст. литъра няма да стане. Когато обаче всичко стане легално и виното трябва да е от грозде, тогава ще се стигне до момента, в който вече производителите ще видят, че не могат да издържат и ще започнат да се обединяват. Но докато я няма принудата, нищо не става. В “Домейн Бойар” сме 100 % легитимни. Нямаме черни каси, няма пари под масата. Винаги сме имали партньори отвън, а те не обичат рушвети, фалшиви бандероли и т. н. Кога в България алкохолният бизнес ще стане легален – това е огромен проблем. Засега без решение.

ВинотоИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.