Откъс: Опера, смърт и загадки във Венеция

Първа среща с уелския писател Филип Гуин Джоунс в „Изгубеният Монтеверди“

Филип Гуин Джоунс


Почетният консул Нейтън Съдърланд не иска нищо друго, освен да прекара рождения си ден, слушайки любимата си опера. Плановете му се променят драстично, когато разбира, че лично е замесен в разследването на убийство – в „Изгубеният Монтеверди“ (Ера) на Филип Гуин Джоунс.

Ежегодният карнавал във Венеция е в разгара си и улиците са претъпкани с маскирани хора. Но празничната атмосфера бързо се помрачава. По време на смайващо представление в операта „Ла Фениче“ в една от ложите е намерен убит мъж. А в портмонето му е открита визитка, която ще промени нечий живот.

Мистерията около убития мъж отвежда Нейтън по следите на изгубената опера на Монтеверди. Започва надпревара на живот и смърт из улиците на Венеция, които изглежда крият много опасности…

Филип Гуин Джоунс живее в Италия заедно със съпругата си. Обича кулинарията, изкуството, класическата музика и операта. Неговите романи с венециански загадки бързо се превръщат в бестселъри. Следва откъс в превод на Адриана Момчилова .

Добре ли си, скъпи? Изглеждаш сякаш си видял призрак.
– Не знам какво съм видял, видя ли обаче Локуд?
Видя ли накъде гледа?
– Просто гледаше към публиката, стори ми се, че изглежда много щастлив. Изобщо не е такъв, какъвто го описа.
– Добре, а после?
– После просто се обърна и слезе от сцената.
– Не видя ли, че се колебаеше? Не го ли видя да се взира в ложата отсреща?
Тя сви рамене.
– Да, но за секунда или две, предположих, че познава някого. – Тя погледна ложата. – Както и да е, там няма никой.
– Сега няма, но за момент имаше. В сенките отзад човекът размахваше нещо над главата си.
Повторих движението, но Феда се протегна и леко дръпна ръката ми в скута си. Забелязах, че някакви хора от партера гледаха към мен.
– Имам една идея, Нейтън – не е нужно да го демонстрираш.

– За съжаление си права, но имаше и нещо друго.
Лицето… беше ужасно. Това беше…
– Продължавай, скъпи.
– Не знам, видях го само за секунда, може и по-малко. Беше в сянка и имаше шапка, но имаше нещо злокобно.
Седяхме мълчаливо няколко секунди.
– Имаш нужда от питие, съкровище.
– Мисля, че да.
– Колко време имаме? Погледнах часовника си.
– Още двайсет и пет минути.
– Хайде, тогава, да отскочим обратно до „Ал Театро“.
Грабнах палтото си и излязохме от ложата, готови да си пробиваме път назад през тълпите…

– Един „Негрони“*?
– По-скоро шприц.
– Сигурен ли си? Изглежда имаш нужда от нещо по-силно.
– По-късно ще си взема нещо в „Бразилците“**. Освен това бих искал да остана буден за второто действие, ако изобщо е възможно.
– О-о-о, значи се чувстваш добре? Усмихнах се.
– Не бях сигурна, нали разбираш. Какво стана с твоя фантом от операта, който видя?
– Фантомът от операта! Харесва ми, чудесно заглавие за книга. – Сдъвках маслината от шприца, докато пусках коктейлната пръчица в кошчето. – Сериозно, Феда – нещо ставаше там.
– Дори не някой, а нещо… Нека да разгледам този бинокъл.
Бръкнах в палтото си и ѝ го подадох.
– Тежи колкото тухла четворка. Защо все още го използваш?
– Просто харесвам стила. Бинокълът е произведен за съветската армия, знаеш ли?
– Имало е нужда Червената армия да бъде снабдена с театрални бинокли?!
– Така ми каза мъжът в магазина. Възможно е, те са много културен народ.
Тя сложи бинокъла пред очите си и нагласи фокуса на лявото, след това на дясното око.
– Не мога да видя нищо. Пуснах маслината в кошчето.
– И аз не мога. Наистина не виждам нищо. Тя въздъхна.
– И така, господин Съдърланд, как ви се струва представлението?
– О, много ми харесва. Искам да кажа – тя е много добра. Попея, имам предвид Сарторели. Вероятно е подобра от самата Балдан. Само че…
– Само че не е легенда, нали?
– Така е, може да е по-добра певица, но не е Изолда Балдан. Това не звучи ли някак патетично?
– Да, малко. Но аз те разбирам. – Феда си погледна часовника и след това изсмука шприца до дъно. – Хайде, трябва да се връщаме.

Докато се връщаше за втория акт, Локуд изглеждаше напрегнат и измъчен, но щом вдигнаха завесите, той се преобрази. Във второто действие Сарторели изглеждаше по-вдадена, Локуд – по-вдъхновен, а драмата отиваше към своя безпощаден, циничен край.
– Фантастично! Просто фантастично!

– Щастлив ли си?
– Повече от щастлив! Най-хубавият ми рожден ден досега! – Феда се усмихна с една от усмивките си, с която можеше да освети цялата зала. – Имай предвид, не съм сигурен, че „щастлив“ е точната дума…
– Ужасните хора успяват да правят ужасни неща, нали…
– Точно така.
– И защо тогава си прекарваш времето в слушане на тези неща?
Вдигнах рамене.
– Ако не слушам това, щях да слушам „Джетро Тул“ през цялото време. О, тихо, те се връщат.
Аплодирахме, когато Локуд и актьорският състав се появиха още веднъж на бис, и после още един път.
– Е-е-е, колко пъти? – прошепна Феда.
– Казваха ми, че веднъж Павароти бил викан на бис сто шейсет и пет пъти в Берлин.
– Шегуваш се!
– Въобще не се шегувам.
– Колко ли остават?
– Сто шейсет и един пъти, според мен, но вероятно няма да стигнем толкова далеч. Беше много добре, но не чак толкова.
Локуд се усмихна и кимна на публиката. После се обърна към своя оркестър, изправяйки ги по секции и вдигайки отделни солисти на крака, за да получат своите индивидуални аплодисменти. После отново се обърна към публиката, сграбчи ръката на Сарторели и я вдигна към устните си.
И в този миг застина.
Дори от разстояние виждах, че стиска ръката на Сарторели толкова силно, че тя се мръщеше от болка, а другата си ръка беше вдигнал над очите, сякаш да вижда по-добре отвъд блясъка на светлините на сцената.

Той се олюля за момент, а Сарторели изтръгна ръката си и го прегърна през рамо. Тогава тя започна да крещи – перфектно горно „до“, което се извиси до аплодисментите на публиката. „Господи, помислих си, той получава сърдечен удар.“ Но Локуд се съвзе и забелязах, че Сарторели не гледа към него, а към ложата срещу нас. Обитателите є не се криеха в сенките отзад, единият се беше свлякъл на мястото си, ръцете му висяха над страницата на ложата, а бузата му опираше в меката розова тапицерия на балюстрадата, сякаш блажено е заспал. От другия нямаше и следа.
Писъците продължаваха, а пискливото горно „до“ стана дрезгаво. Скочих на крака и се надвесих извън ложата. Не успявах да разбера нищо и посегнах към бинокъла, нагласих фокуса, докато изображението – макар неясно – изплува пред очите ми.
Лицето на човека беше закрито от дълга сивкаво-руса коса. Заспал ли е? Невъзможно бе на този шум. Сърдечен удар? И сега забелязах по-тъмните ивици в косата му, а на ризата му се разстилаше червено петно.
Оставих бинокъла.
Сарторели беше престанала да крещи, но рефренът беше поет от други сред публиката. Феда стисна ръката ми и ме погледна.
– Е, това беше най-хубавият ми рожден ден досега…

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.