Откъс: Опера, смърт и загадки във Венеция
Първа среща с уелския писател Филип Гуин Джоунс в „Изгубеният Монтеверди“
Почетният консул Нейтън Съдърланд не иска нищо друго, освен да прекара рождения си ден, слушайки любимата си опера. Плановете му се променят драстично, когато разбира, че лично е замесен в разследването на убийство – в „Изгубеният Монтеверди“ (Ера) на Филип Гуин Джоунс.
Ежегодният карнавал във Венеция е в разгара си и улиците са претъпкани с маскирани хора. Но празничната атмосфера бързо се помрачава. По време на смайващо представление в операта „Ла Фениче“ в една от ложите е намерен убит мъж. А в портмонето му е открита визитка, която ще промени нечий живот.
Мистерията около убития мъж отвежда Нейтън по следите на изгубената опера на Монтеверди. Започва надпревара на живот и смърт из улиците на Венеция, които изглежда крият много опасности…
Филип Гуин Джоунс живее в Италия заедно със съпругата си. Обича кулинарията, изкуството, класическата музика и операта. Неговите романи с венециански загадки бързо се превръщат в бестселъри. Следва откъс в превод на Адриана Момчилова .
– Добре ли си, скъпи? Изглеждаш сякаш си видял призрак.
– Не знам какво съм видял, видя ли обаче Локуд?
Видя ли накъде гледа?
– Просто гледаше към публиката, стори ми се, че изглежда много щастлив. Изобщо не е такъв, какъвто го описа.
– Добре, а после?
– После просто се обърна и слезе от сцената.
– Не видя ли, че се колебаеше? Не го ли видя да се взира в ложата отсреща?
Тя сви рамене.
– Да, но за секунда или две, предположих, че познава някого. – Тя погледна ложата. – Както и да е, там няма никой.
– Сега няма, но за момент имаше. В сенките отзад човекът размахваше нещо над главата си.
Повторих движението, но Феда се протегна и леко дръпна ръката ми в скута си. Забелязах, че някакви хора от партера гледаха към мен.
– Имам една идея, Нейтън – не е нужно да го демонстрираш.
– За съжаление си права, но имаше и нещо друго.
Лицето… беше ужасно. Това беше…
– Продължавай, скъпи.
– Не знам, видях го само за секунда, може и по-малко. Беше в сянка и имаше шапка, но имаше нещо злокобно.
Седяхме мълчаливо няколко секунди.
– Имаш нужда от питие, съкровище.
– Мисля, че да.
– Колко време имаме? Погледнах часовника си.
– Още двайсет и пет минути.
– Хайде, тогава, да отскочим обратно до „Ал Театро“.
Грабнах палтото си и излязохме от ложата, готови да си пробиваме път назад през тълпите…
– Един „Негрони“*?
– По-скоро шприц.
– Сигурен ли си? Изглежда имаш нужда от нещо по-силно.
– По-късно ще си взема нещо в „Бразилците“**. Освен това бих искал да остана буден за второто действие, ако изобщо е възможно.
– О-о-о, значи се чувстваш добре? Усмихнах се.
– Не бях сигурна, нали разбираш. Какво стана с твоя фантом от операта, който видя?
– Фантомът от операта! Харесва ми, чудесно заглавие за книга. – Сдъвках маслината от шприца, докато пусках коктейлната пръчица в кошчето. – Сериозно, Феда – нещо ставаше там.
– Дори не някой, а нещо… Нека да разгледам този бинокъл.
Бръкнах в палтото си и ѝ го подадох.
– Тежи колкото тухла четворка. Защо все още го използваш?
– Просто харесвам стила. Бинокълът е произведен за съветската армия, знаеш ли?
– Имало е нужда Червената армия да бъде снабдена с театрални бинокли?!
– Така ми каза мъжът в магазина. Възможно е, те са много културен народ.
Тя сложи бинокъла пред очите си и нагласи фокуса на лявото, след това на дясното око.
– Не мога да видя нищо. Пуснах маслината в кошчето.
– И аз не мога. Наистина не виждам нищо. Тя въздъхна.
– И така, господин Съдърланд, как ви се струва представлението?
– О, много ми харесва. Искам да кажа – тя е много добра. Попея, имам предвид Сарторели. Вероятно е подобра от самата Балдан. Само че…
– Само че не е легенда, нали?
– Така е, може да е по-добра певица, но не е Изолда Балдан. Това не звучи ли някак патетично?
– Да, малко. Но аз те разбирам. – Феда си погледна часовника и след това изсмука шприца до дъно. – Хайде, трябва да се връщаме.
Докато се връщаше за втория акт, Локуд изглеждаше напрегнат и измъчен, но щом вдигнаха завесите, той се преобрази. Във второто действие Сарторели изглеждаше по-вдадена, Локуд – по-вдъхновен, а драмата отиваше към своя безпощаден, циничен край.
– Фантастично! Просто фантастично!
– Щастлив ли си?
– Повече от щастлив! Най-хубавият ми рожден ден досега! – Феда се усмихна с една от усмивките си, с която можеше да освети цялата зала. – Имай предвид, не съм сигурен, че „щастлив“ е точната дума…
– Ужасните хора успяват да правят ужасни неща, нали…
– Точно така.
– И защо тогава си прекарваш времето в слушане на тези неща?
Вдигнах рамене.
– Ако не слушам това, щях да слушам „Джетро Тул“ през цялото време. О, тихо, те се връщат.
Аплодирахме, когато Локуд и актьорският състав се появиха още веднъж на бис, и после още един път.
– Е-е-е, колко пъти? – прошепна Феда.
– Казваха ми, че веднъж Павароти бил викан на бис сто шейсет и пет пъти в Берлин.
– Шегуваш се!
– Въобще не се шегувам.
– Колко ли остават?
– Сто шейсет и един пъти, според мен, но вероятно няма да стигнем толкова далеч. Беше много добре, но не чак толкова.
Локуд се усмихна и кимна на публиката. После се обърна към своя оркестър, изправяйки ги по секции и вдигайки отделни солисти на крака, за да получат своите индивидуални аплодисменти. После отново се обърна към публиката, сграбчи ръката на Сарторели и я вдигна към устните си.
И в този миг застина.
Дори от разстояние виждах, че стиска ръката на Сарторели толкова силно, че тя се мръщеше от болка, а другата си ръка беше вдигнал над очите, сякаш да вижда по-добре отвъд блясъка на светлините на сцената.
Той се олюля за момент, а Сарторели изтръгна ръката си и го прегърна през рамо. Тогава тя започна да крещи – перфектно горно „до“, което се извиси до аплодисментите на публиката. „Господи, помислих си, той получава сърдечен удар.“ Но Локуд се съвзе и забелязах, че Сарторели не гледа към него, а към ложата срещу нас. Обитателите є не се криеха в сенките отзад, единият се беше свлякъл на мястото си, ръцете му висяха над страницата на ложата, а бузата му опираше в меката розова тапицерия на балюстрадата, сякаш блажено е заспал. От другия нямаше и следа.
Писъците продължаваха, а пискливото горно „до“ стана дрезгаво. Скочих на крака и се надвесих извън ложата. Не успявах да разбера нищо и посегнах към бинокъла, нагласих фокуса, докато изображението – макар неясно – изплува пред очите ми.
Лицето на човека беше закрито от дълга сивкаво-руса коса. Заспал ли е? Невъзможно бе на този шум. Сърдечен удар? И сега забелязах по-тъмните ивици в косата му, а на ризата му се разстилаше червено петно.
Оставих бинокъла.
Сарторели беше престанала да крещи, но рефренът беше поет от други сред публиката. Феда стисна ръката ми и ме погледна.
– Е, това беше най-хубавият ми рожден ден досега…