Българският разузнавач сред античните македонци
На кого все пак е кръстена скопската община "Полковник Гьорче Петров"?
Не помня да е имало такива юнски горещини в Скопие. Метеоролозите прогнозираха четиридесет и един градуса на сянка. Същинска Сахара!
Със скъпия ми приятел патриота Ганчо заехме маса в неклиматизираното кафене “Бристол”, поръчахме си по една студена бира и през прозореца следяхме редките изтощени минувачи, които с бавни крачки се влачеха по улица “Маршал Тито”.
– Във вашия квартал „Гьорче“ духа свеж ветрец откъм планината, нали? – попитах Ганчо.
-Нашата община е „Полковник Гьорче Петров”, а не „Гьорче” – напомни ми той.
Знаех, че по време на сръбската окупация, след 1919 година, новоизникналото градче, отдалечено на няколко километра от Скопие, е било наречено Ханриево, в чест на някакъв си френски генерал, докато през двата кратки интервала на българската свобода (1915-1918 и 1941-1944) се е казвало “Генерал Жостов”. След 1945 г. колишевистите го прекръстиха на “Гьорче Петров” в чест на апостола от македоно-одринските революционни борби. Идеята е типична македонистична историческа клептоманска лакърдия: че Гьорче е антибългарин и като такъв е бил убит от агент на цар Борис. Това между другото е същият цар, на когото Лазар Колишевски е целувал краката, за да му издейства отмяна на смъртната присъда, заклевайки се в своя благонадежден български произход и заявявайки, че като млад и зелен е бил подведен от комунистическите злодеи. Според реда на болшевишките неща, скопските агит-проп историци провъзгласиха Гьорче за прогресивен македонист, мисирковист, внук на Александър Велики. За идейна подкрепа, ЦК на КПМ наложи на един литературен ерудит да напише драмата “Црнила”, посветена на убийството на Гьорче. Лакърдията половин век не слиза от репертоара на македонските театри, вероятно ще надживее и Молиеровите комедии. Същинско чудо е, че авторът все още не е получил Нобелова награда за заблуждаване на младите македонски поколения. Литераторът си е приспособим към всякакви ситуации, както и да го хвърлиш, винаги си пада на краката (завиждат му даже и котките).
Помислих си, че даването на чин полковник на Гьорче вероятно е резултат на компромис между македонската власт и опозицията, като посмъртно признание за бореца срещу великобългарския шовинизъм, благодарност за жертвания млад петдесет и седем годишен живот на олтара на македонската нация и хептен самостойна държавност (с Кироглигоровската възможност за референдум за повторно прибиране към Сърбия и останалите югобоклуци). Все пак не бях съвсем сигурен за Ганчовото твърдение за военния чин на Гьорче, та го попитах:
– Знам, че скопската улица, която от Бит-пазара води през моста на Вардар към хотел “Холидей ин”, по време на войната (1941-1944) се казваше “Полковник Дрангов”. Даже и самият мост носеше същото име, обаче за ПОЛКОВНИК Гьорче Петров не съм чувал. Дрангов е завършил военни академии в София и Петроград, но откъде накъде Гьорче да получи чин полковник, когато не е следвал нито курс за ефрейтор, нито е бил военно лице?!
– Заслужил е човека, бе!! – викна Ганчо.
– Вероятно задето с Гоце Делчев е бил неразделен приятел, централист, мисирковист, чувствал се като далечно внуче на Филип Втори, а не българин, татар или някакъв си славомакедонец. Сто и едно на сто съм сигурен, че ако по някоя случайност двамата апостоли днес бяха живи, щяха да припаднат от срам заради обърканото си на младини българско самосъзнание и веднага щяха да отидат пред МАНУ (Македонска академия на науките и изкуствата, б.р.) да коленичат, търсейки прошка от Блаже Ристовски, Тодор Чепарганов и останалите живи божества.
– Стоп!! Не се пали, не скачай като обезглавено пиле, имай търпение, всичко ще ти обясня – успокои ме Ганчо.
След две-три освежителни глътки бира, той продължи:
– Гьорче беше от сърце и душа българин. В своите “Спомени и бележки” от 1896 година той пише: „Македонското население се състои от българи, турци, арнаути, власи, евреи и цигани.“
– Ами къде са сърбите, защо ги е изпуснал? – попитах го.
– За голямо съжаление твоите сърби са били незабележително нищожна бройка по това време – отговори ми Ганчо и продължи. – За разлика от днес, когато цялото материално и духовно кормило е в техни ръце.
След нова глътка бира, Ганчо ми подготви нова изненада:
– Докато бил учител в Скопие и Битоля, Гьорче е събирал сведения за българското военно министерство, като техен сътрудник. Следователно е заслужил чин полковник. Анлън ми, ферштеен зи?
– Разузнавач? – останах фрапиран.
– Защо не, това го е правил от чист български патриотизъм, без нито една стотинка възнаграждение – поясни приятелят ми, но със следващите си думи ме довърши. – Гьорче и Гоце Делчев са били задължени от Централния комитет на Организацията, формирана на 23 октомври 1893 година, да подготвят Устава на българските македоно-одрински окръжни, околийски и селски комитети. В глава първа на Устава те са написали: “Целта на българските македоно-одрински революционни комитети е… да събуждат съзнанието на българското население в казаните области… Член на БМОРК може да бъде всеки българин без разлика на пол… и.т.н.” Разбра ли сега, приятелю? – попита Ганчо.
– Разбрах, но ако това са го написали Гьорче и Гоце – отговорих, – не съм сигурен, че Блаже и останалите чеда на Александър Македонски ще им простят греховете на този и на онзи свят. Не ми е ясно как суетният Колишевски е позволил на Гьорче, Гоце, Даме, Карев и останалите македонски българи да бъдат символи на новосъздадената нация, та и в тяхна чест да се именуват партизански бригади, градове, улици, училища и т.н.
– Това е хвърляне на прах в очите на народа. Когато прахът се вдигне, ще излезе…
– Духът на Александър Велики – го прекъснах.
– Не, по-скоро на Александър Караджорджевич – довърши Ганчо.
Реших да му поставя хипотетичен въпрос:
– Ако Гьорче по някаква случайност беше жив през 1945 година, как щяха да постъпят с него Лазо и Темпо?
– Без съдебен процес щяха да го застрелят като сътрудник на българския фашистки окупатор, ванчовистки бандит, агент на империализма, ненароден елемент, реакционер и спекулант – бе отговорът му. След това той измъкна от джоба си някакъв текст и ми го прочете:
– Таен протокол номер 9 от 9 май 1900 г. на Върховния комитет, избран на 6-ти всенароден македонски конгрес, на който е потвърдено сътрудничеството на Върховния комитет с ВМОРО… Одобрен е предложеният от Делчев план да се отвлече детето на софийския милионер Гешев, а за откуп да се поискат един, един и половина милиона лева. За извършване на задачата да се погрижат: Сарафов за наемане една къща, където ще се пази детето, Давидов да купи един файтон и да намери верен файтонджия, Делчев за залавяне на детето, а Гьорче да намери начин за приемане на парите от Гешева.
– Невероятно! – повторно бях фрапиран. – Ето от кого Сандански е изплагиатствал идеята за отвличането на мис Стоун.
Що се отнася до названието на общините Делчево и „Гьорче Петров“, крайно време е да им се върнат старите имена Царево село и Ханриево, с перспектива те в крайна сметка да станат Милошевичево и Шешеловград.
Карай да вървим!