Избягвайте кумирите, един ден се срутват

Енчо Господинов. Рисунка: Валентин Ангелов

 

 

Общото между любовта и политиката е, че когато се запалят, повечето хора превръщат обекта на любовта си в кумир. Бил той жена, мъж, партия или държава. Изглежда хората са устроени така, че не могат да живеят без кумири.

Преди много години нашето училище ни предлагаше да изучаваме един карнобатски поет, известен като Димитър Полянов. Едно от многото му стихотворения се наричаше „Срутените кумири“. В него поетът ни обещаваше по-светло бъдеще, край на капитала и особено на принадената му стойност.

Толкова популярен беше този идеалист, че за известно време Карнобат се казваше Поляновград, а Варна беше Сталин. Когато минах през градчето преди 5-6 месеца, за да пресека Ришкия проход на път от София за Варна, се озовах в циганската махала на Карнобат. Тъжна и мръсна. Спрях и попитах един човек с вид на Бат’ Сали дали помни Димитър Полянов. Той поглади главата на умореното си конче, влачещо каручка със стари железа, и рече:“Няма такъв човек в Карнобат, брато!“

Така е. Няма го пролетарския поет и обещаното светло бъдеще, няма ги и кумирите от онова време. Онова бъдеще се отмени за неопределено време и остана в миналото.

Имах в Провадия и един свако. Свако Тошко. Много приятен, фин човек с душа на поет. И като много поетични души в онова време, свако Тошко беше влюбен в своя кумир: Съветския съюз. Не можем да го укоряваме: всеки има право да се влюби. И отиде един ден свако Тошко на гости при сина си, който работеше в Голямата страна. Някъде към Воронеж. Върна се след месец, унил и мълчалив. Попитах баща ми какво се е случило. „Отишъл Тошко един ден в магазина за месо. Касапинът му отрязъл едно още кърваво парче свинско, завил го в страница от „Правда“ и му го хвърлил на тезгяха… Така „кумирът на свако Тошко” се срути. Той не беше очаквал точно такова отношение от касапина към него. А и към пролетарския вестник.

Друг наш поет, Стефан Цанев, си спомня в едно свое есе за кумирите, колко много е вярвал в каузата на СДС, и колко бил шокиран от думите на президента Стоянов, че „не четири години, а четири седмици не са издържали“ нашите момчета на силния нагон към онова фино и дискретно деяние, което юристите наричат кражба. И после тъжно описва подробности от този деликатен бизнес, разказани му от Богомил Бонев.

Но да не задълбаваме. Всичко това може и да не се е случило, а може и да е в стократно по-големи размери, отколкото знаем. Вероятно никога няма да научим. Някои работи остават навеки в политическата мъгла.

Така животът си продължи напред, едни кумири си отиваха, други идваха да ги заместят, обещавайки все по-светли бъднини.

След като свако Тошко се разочарова от месаря във Воронеж, ние се влюбихме в JFK (Джон Ф. Кенеди), в Хемингуей и Американската мечта. Понякога се ядосвахме на бледоликите, които не се отнасяха много нежно към Винету и другите червенокожи, които по-късно сръбският бате Гойко Митич от ГДР защищаваше яхнал буйния си мустанг, а стрелите му летяха над прериите като крилати ракети. И ние като Мартин Лутър Кинг имахме една мечта, която задълбаваше в недрата на американското общество и беше свързана с братство, равноправие и гарантиран просперитет. Президентът Рейгън често ни напомняше, че Америка е „сияйният град на върха на хълма“, а популярният фолклор разнасяше мълвата, че Бог пази децата, пияниците и Америка.

Но МLК (Мартин Лутър Кинг) го убиха също както и JFK. Отидоха си и тези кумири. Останаха ни предимно Хемингуей, Стайнбек и Сачмо, известен още като Луис Армстронг. А откакто чернокожият Джордж Флойд проплака изпод коляното на ченгето в Минеаполис с думите „Не мога да дишам“ и умря, маса чужди и наши познавачи на Америка ни казват неуморно, че расизмът там винаги е присъствал, още от времената на Томас Джеферсън, гениалният политик и убеден робовладелец; от времето на Линкълн, който опитал да премахне робството, докато една вечер не го застреляли в театъра. Работата май се оказа по-дълбока, отколкото я мислехме. Трябвало да свикваме с тази особеност на Америка, казваха експерти от София до Сиатъл и от Карнобат до Канзас.

И преди 6 месеца, точно 50 години след Бродуейската премиера на „Смъртта на търговския пътник“ от Артър Милър, Кристиан Аманпур от CNN ни предложи да кажем сбогом на Американската мечта. Поводът беше, че главният протагонист на пиесата Уили Ломън е претърпял исторически крах в преследването на Голямата мечта. Тъжно. Накрая май останахме само със Сачмо и Махалия Джаксън. Засега те не са пипнати от историята. Около Хемингуей все се шушука нещо: я че ФБР не го обича, я че много симпатизирал на руснаците. А и Стайнбек май не е много на мода сред някои по-консервативни коментатори. Предполагам, че може би ги бъркат или с Хариет Бийчър Стоу заради „Чичо Томовата колиба“ или с Харпър Лий и нейната „Да убиеш присмехулник.“ Както у нас децата бъркат Ботев и Вазов, Захарий Стоянов и Алеко между тънките корици на учебниците си по БЕЛ. Всички родители знаят тази звучна абревиатура от зрелостните изпити. Но да не задълбаваме.

Исторически погледнато, статистиката отбелязва постоянно разочарование от кумирите на последните 500 поколения. Едни са разочаровани от Ричард Лъвското сърце, други от Ивайло Бърдоква, трети от Томас Мор и Томазо Кампанела. Не изпълнили предизборните си или научни обещания. Някои – особено в Унгария – вече харесват Виктор Орбан много повече отколкото „блудния син“ Джордж Сорос. В Кипър пък са още разочаровани от НАТО, че не спря Турция през 1974, когато окупира острова на Афродита, която се къпела в пяната на прозрачното Средиземно море, доста различно на цвят от това край Слънчев бряг. В този смисъл широките народни маси и огненият пролетариат вдигат все по-високо летвата на своите очаквания и повечето световни, регионални и национални лидери изпитват затруднения в осъществяването на тези очаквания. Така настъпва моментът на маргинализацията на едните от другите, както казва един философ, прехранващ се като финансист. Но да не задълбаваме.

По-опитните наблюдатели на политическата действителност като Макиавели и Борис Джонсън, когато работеше в „Таймс“ и „Дейли Телеграф“ съветват държавните чиновници да не превръщат в кумири онези, които им плащат заплатите, защото „какво ще правите с чувствата си, когато ви спрат парите?“ И не боготворете шефа си, преди да сте му признали, че строите апартамент от 600 квадрата с асансьор до първия син облак отгоре. Може да ви скастри. Шекспир пък би казал днес, че не трябва да се влюбвате в онзи/онази, която не е по орисията ви, или по кесията ви. Кумирът трябва да е много внимателно подбран и лесен за напускане, когато удари Дванайсетият час. Защото накрая любовта изгаря, пада пепел, както се пееше в един стар шлагер.

И какво да правим тогава? Дори старият мъдрец Кисинджър подозрително мълчи.

В Америка имах един добър приятел, Виктор. Афроамериканец, в смисъл не много рус, както би го описал Вонегът. Бивш военен, майор от американските ВВС, служил в най-голямата база в Германия, Вик беше много фин човек, с искрящо чувство за хумор. Веднъж, като се радвахме на новопостроения паметник на МLК (Мартин Лутър Кинг) във Вашингтон, на пет крачки от Мемориала на FDR (Франклин Делано Рузвелт), попитах Вик как неговите приятели реагират на вицове за чернокожи или на прояви на не много силни братски чувства от страна на бледоликите. Вик ме погледна философски и каза: утешаваме се с наши вицове по отношение на индианците. И ми каза няколко. Бяха пиперлии, но не злостни. Имаше и един за Винету. Отстрани, на десетина метра от нас MLK и FDR мълчаливо слушаха думите на Вик с каменни лица, но не казаха нищо. И те нямаха отговор на въпроса какво да правим с тези, които не са като нас, и с кумирите, които са ни разочаровали.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.