Къде са умерените мюсюлмани?
След всеки нов терористичен удар изниква един и същ въпрос. Къде е съпротивата на порядъчните мюсюлмани срещу престъплението, извършено в името на тяхната религия? Проблемът са радикалните мюсюлмани. Решението са умерените мюсюлмани, но те не смеят да надигнат глас.
След всеки терористичен удар обществото очаква мюсюлманските организации да се дистанцират и да осъдят направеното. Въпреки че те по правило реагират с прессъобщения като „ислям означава мир” или „тероризмът не може да бъде идентифициран с исляма”, у немюсюлманите често остава горчив привкус.
Днес терористите, също като умерените мюсюлмани, се позовават на Корана. Така че кой има право? И освен реакцията на функционерите от различни организации, къде е „бунтът на порядъчните мюсюлмани” срещу тези, които извършват престъпления в името на тяхната религия?
На умерените мюсюлмани по правило им приписват следните качества: подкрепа на демокрацията и на универсалните права на човека (включително равноправието и религиозната свобода), зачитане на плурализма, приемане на нерелигиозното законодателство и отхвърляне на тероризма и другите форми на нелегитимно насилие. Това означава също, че умерените мюсюлмани могат да бъдат строго религиозни. За разлика от радикалните, те не искат да наложат на съседите си шериата – ислямското право.
В държавите с преобладаващо мюсюлманско население като Египет, Иран или Судан умерени мюсюлмански интелектуалци губят живота си или са принуждавани да бягат в чужбина. Дори в относително либералната Индонезия радикалите се опитват да обезкуражат съперниците си със заплахи.
Тази тенденция се налага и в Германия. През ноември миналата година генералният секретар на Централния съвет на мюсюлманите в Германия Айман Мазиек беше заплашен от Глобален ислямистки медиен фронт. Близката до Ал Кайда група го обвини, че е „враг на исляма”, „приятел на евреите и на християните” и привърженик на „религията на демокрацията”.
Предимствата на радикалните мюсюлмани
Освен опитите за сплашване от подобен род, радикалите имат две други решаващи предимства. Първото е по отношение на финансите. Подкрепата от Саудитска Арабия за износа на радикалната уахабитска версия на исляма допринесе за растящо радикализиране на мюсюлманите в целия свят.
Освен това години наред радикалните мюсюлмани градят международни мрежи и работят интензивно с медиите. Умерените мюсюлмани нямат нито съизмерима финансова подкрепа, нито функционираща мрежа. Затова малцинството на радикалните мюсюлмани взе думата със сила. Така се създава впечатлението, че може би зад радикалите стои и мълчаливото мнозинство.
И с примера на Централния съвет на мюсюлманите в Германия става ясно, че винаги възникват противоречия и трябва да се наблюдава внимателно. На уебсайта на организацията „Какво е ислямът” може да бъде прочетено: „Ислямът е всеобхващащ жизнен път, който се разпростира във всички области на човешкото съществуване…” И по-нататък: „Мюсюлманинът е този, който следва законите Божии при всички обстоятелства.” Къде тогава остава конституцията?
„Какво е ислямът” е създаден от члена на Централния съвет на мюсюлманите в Германия „Ислямски център Аахен”, който е основан през 1978 г. от сирийските Мюсюлмански братя – едно от ядрата на ислямизма. От години сайтът е наблюдаван от Службата за защита на конституцията. Мюсюлмански братя говорят и за демокрация като под това разбират консултации на управляващите с техните данъкоплатци, но не и цялата власт да произлиза от народа.
Затова министърът на вътрешните работи на Германия Шойбле трябваше да използва една ислямска конференция, за да разбере с кого наистина си има работа. За да се убеди, че медиите и правителствата могат да различават радикалните от умерените мюсюлмани, американският изследователски институт RAND Corporation разработи специален каталог – Building Moderate Muslim Networks. Той демонстрира как се изопачава разбирането за демокрацията, как често радикалните групи се крият зад умерени организации и колко е важно да се проследяват финансовите потоци.
Къде е тогава „бунтът на порядъчните мюсюлмани”? На най-разнообразните големи събития в цяла Германия от последните години той е потънал в същата летаргия, както и другият подобен „бунт на порядъчните” – реакцията на „порядъчните германци” на нападенията на неонацистите.
Проблемът са радикалните мюсюлмани, а умерените мюсюлмани са решението. Затова политиката, ако взема на сериозно борбата срещу ислямизма, трябва да знае с кого разговаря. Трябва да отдели и средства, за да може за в бъдеще да бъдат изслушвани по-внимателно правилните хора.