In memoriam. Миряна Башева: Аз нямах илюзии

Миряна Башева. Снимка: в. Сега

Поетесата Миряна Башева почина на 73 години в съня си, съобщи в. „Сега“, където тя работи дълги години и още сътрудничеше. Башева е автор на някои емблематични стихотворения, които са образец за културата на градската интелигенция в края на XX век и началото на новия век. Някои от нейните стихове са познати от десетки естрадни песни, за които много слушатели не са и знаели, че са по нейни стихове. За читателите на в. „Сега“ тя беше остроумен автор и създател на сатиричната страница „После“, която със своя сарказъм стана една от емблемите на вестника още от появата му през октомври 1997 г.

...
Растяхме - малки мислещи растения...
В нас никнеха и вери, и съмнения.
Растеше с нас светът като след болест.
Растеше и противният ни полюс:
запретнаха ръкавите на ринга
Джон Ленън, Пол Макартни, Джордж и Ринго.
А ние - все на София във скута,
в средата между Лондон и Калкута...
Земята се въртеше ли, въртеше.
Ах, бяхме луди, млади! Бяхме. Беше.
Под нас Земята беше до колене...
Деца, простете, за да сте простени.
Сега е ред на вас да превъртите
Земите, от бащите неоткрити.
...
Този факт е световно известен,
че на "Руски" започва денят
и цъфтят в суматохата кестени,
прецъфтяват и пак цъфтят.

Булеварда с лиричния ритъм
аз не сменям за Шанз Елизе,
тук възкръсват след дългото скитане
уморените ми нозе.

(Виж тук още стихове от Миряна Башева)

Публикуваме с малки съкращения и едно от редките интервюта на Миряна Башева, дадено за в. Култура през 2001 г. на Марин Бодаков.

– През 1996 в едно почти салонно интервю казахте, че завиждате на младите. Оправдахме ли въпросната завист?
– А, пак глупост съм казала. Или… Да, завиждам ви. Защото сте млади! Пък аз никога няма да бъда.
– Биологически?
– Естествено – психологически съм свежа като оранжерийна краставичка. „Мне двадцать лет“, имаше такъв филм. А че биологично младите ще имат по-големи възможности от моето поколение – такъв филм, уви, няма. Например начеващите литератори… Моите съпоколенци, ако трябваше да прописват в сегашните условия, не само нямаше да пропишат – нямаше и да им текне. Нямаше и да са чели толкова, че да си култивират литературни интереси. Тъй че жал ми е, жал ми е за младите – за всички, които няма да прокопсат…
– Кои от представите ви за нашата култура излязоха илюзии?
– Аз нямах илюзии. А като консуматор на култура мога да се представя така: литературоцентрична, консервативна и традиционалистка. За мен най-великият феномен в българската култура е Вазов.
– Ако ви кажа, че Вазов е типична масова култура?
– Че дай боже повече такава масова култура! Давам си сметка, че, да речем, не само „Казаларската царица“, а дори „Под игото“ са в руслото на тогавашната сензационна белетристика. Но „Чичовци“ е световен шедьовър. Както и много епизоди от „Под игото“ – въведението, първата поява на Иванчо Йотата, главата за представлението на „Геновева“… Аз съм мрачен човек, нищо, че не ми личи, и затова боготворя хумора, комичното, парадоксалното. И търся тези липсващи ми черти във всеки текст. Намирам ги в изобилие при Вазов, Дикенс, Гогол – изброявам само великите.
– На какво бе отдушник вашият „тежък характер“?
– Не знам. Толкова съм се отдалечила от онази „аз“, че все едно онези стихове са писани от друга. От някое „мъжко момиче“, каквото в нашата литература нямаше дотогава. Светлозар Игов веднъж ме представи на руската публика като българската Цветаева и страшно се надух. Макар че бих предпочела да приличам на Ахматова. Може би звучах свежо и дръзко, защото прописах без почти никаква стихотворна „база данни“ в главата – никак не обичах поезията, преди да я пропиша.
– Затова ли Ивайло Знеполски казва, че стихотворенията ви са прозаизми, леещи се като музика?
– От всички, писали за мене, най-високо ценя него. Бяхме приятели, познаваше ме добре, но в текста максимално се дистанцира от личното, което не е по силите на всеки критик. Най-много ме трогна това, че съумя до голяма степен да се дистанцира и от либидото си към дискурса – тая неизлечима детска болест на интелектуализма.
– Май сте от градските единаци в българската култура. Тук урбанистичната тематика се посреща мнително…
– Да не излезе, че сме само Александър Томов и аз, а? Той от покрайнините, аз от центъра, хе-хе. От булевард „Руски“… Но не – в момента се сещам за приятелите: Виктор Самуилов, Емил Симеонов, Румен Леонидов, Георги Борисов, Маргарита Петкова, Бойко Ламбовски – те да не са аграрници? Само дето аз спрях да пиша по-рано и оставих добър спомен.
– Как тълкувате подновената афера с досиетата и искането да бъдат отворени писателските досиета?
– Че ние чудесно си знаехме кой какъв беше! Но знанието не ми пречи да съм против този реваншистки мерак за всенародно омаскаряване. Глобално публично доносителство, узаконено масово доносничество? Ако не беше простотия, щеше да е логически абсурд.
– Дали съществуват жанрове на държавно-сигурническа литературна критика?
– Мисля, че зад тази трънка също няма заек. Поне у нас. Виж, в съветските архиви може да се намерят своего рода шедьоври на жанра. Макар че и това, което знам от перестроечно време – па и отпреди – ми е предостатъчно да си правя критични изводи за този или онзи руски литератор. С риск да оскърбя нечии свети чувства, ще обнародвам тук неприязънта си към Пастернак. Той по начало не е мой тип поет, а „Живаго“ направо не го трая – „този роман се разпада като колода карти“, казваше Греъм Грийн – не филанкишията. Както и да е. И сега на темата – след като арестуват Манделщам за първи път заради известното стихотворение „Мы живем, под собою не чуя страны…“, лично Сталин се обажда на Пастернак с удивителния за един сатрап въпрос: „Скажите, а Мандельштам – мастер?“ А великият Борис Леонидович взима, че отвръща: „Мы с ним не друзья, да это и не важно. Я с вами, товарищ Сталин, хотел поговорить о другом – о жизни, о смерти…“ Дотук всичко е съвсем точно – сам Пастернак го е раздрънкал из цяла Москва. Следват версиите. Според едната – кремълският собственик на 1/6 част от света мълчаливо затваря телефона. А според другата, след една много страшна пауза, властителят уведомява поета за частното си становище: „Плохо защищаете своих друзей, товарищ Пастернак“. Парадоксалното е, че в този случай Сталин се оказва, хайде да не казвам „по-хуманен“, че ще подлудя читателите, но поне по-пресметлив за ефекта, който ще има помилването на един ценен за литературата, при това известен на Запад литератор, па макар и с непотвърдено от колегата му майсторство… И като за първи път на Манделщам му се разминава „по вегетариански“, според израза на Ахматова – със заточение.
…Та искам да кажа, че фактите, наистина важни за разкриване на взаимоотношенията власт-интелигенция, за държавната принуда и личния морал не са в архивите. Те се знаят, те по начало не могат да се скрият! Както се знае кои наши писатели какво поведение имаха по солженицинския случай. И нито един от тези, които взеха моралното решение и платиха за него, не са сред дописниците на „Демокрация“…
– Стана дума за Русия…
– О, аз съм неукротим литературен русофил. И англофил си падам. Но все пак мисленето ми е, как да го кажа, от славянски тип. Имам и английски mindset, разбира се. И го ползвам не само в читателския процес, а и за единственото си хоби – криптичните кръстословици. Криптични ще рече извънредно сложни, не му е тук мястото да ги описвам. Мисля, че съм единственият човек в България, който може да се справя с the english cryptic puzzle. Колегата ми във в. „Сега“ Димитри Иванов, който е измислил английския език, откровено ми завижда и много му се надувам.
– …с какво си спомняте времето на сп. „Факел“?
– Бяхме чудесна компания – Георги Борисов, Румен Леонидов, аз, все хора в прецъфтежа на младостта. Публикувахме гигантско количество перестроечна литература. А излезе нещо по-гадничко за болшевиките, а го пуснем с радостен кикот! Обаче постепенно стана ясно, че прословутите текстове от „чекмеджето“ не са съвсем гениални… А на мен и антиболшевишкият кикот ми пресекна. Нали знаете какво казват хората за капитализма – единственото, дето му е лошо, е това, че всичко, което ни говореха комунистите срещу него, се оказа вярно…
– Преди няколко седмици, когато тук бяха шотландските писатели, чух от тях много просоциалистически и антиглобалистки изказвания. Младата ни публика някак се наежваше.
– Толкова ли са вече вестернизирани?! Ами да си ходят на Запад! Тук, при тая антибългарска, просто геноцидна нищета на хората, крайно десните убеждения са признак за морална недостатъчност, за студени сърца, пресметливи умове, и за ръце, които много лесно могат да бъдат оцапани… Впрочем тая млада публика още не е почнала да се бори за оцеляване. Когато усетят на гърба си житейската безизходица, безработицата или принудата да работят нещо, което им е тежко или противно… Тогава може и да проумеят, че социалистическата идея не е никак равносилна на практиката на тоталитаризма. Аз имам леви убеждения по наследство, така съм възпитана и така ще си умра. Почти нищо не разбирам от икономически механизми, финанси и глобалистики, но не разбирам и друго – как например Бил Гейтс не разбира, че докато той има толкова и толкова милиарда, ще има и толкова и толкова милиарда бедни, болни, гладни и голи хора? Казах го глупаво, но от тази си глупост не се отричам!
А интелектуалците в Западна Европа не само преди Втората световна война са били леви, и сега са такива. Евалла на шотландските писатели!
– Покрай реакциите след 11 септември търсихме за равновесие и десни мнения, но май само Ориана Фалачи се е изказвала свирепо в „Кориере дела сера“.
– Ориана Фалачи е ли голяма интелектуалка?! А лявото безусловно тепърва ще намира нови пътища. И то не „Третият път“ на ренегата Тони Блеър, който, апропо, непрекъснато унижава староимперското самочувствие на британците с пълното си подчинение на една бивша тяхна колония. Не че аз не би трябвало да съм противник на имперското им самочувствие, но противно на самата себе си обичам Англия такава, каквато я знам от викторианските романи, от поезията на Киплинг – тоя певец на империализма!… Такива са парадоксите на литературоцентризма; а иначе любимият държавен мъж от ХХ век ми е Махатма Ганди.
А, да – за лявото. Еднополюсният, десноцентричният свят е фатално неустойчив. То се видя. И пак парадокс – килна го един Усама бин Ладен, един милиардер-едноличник, по терминологията на Остап Бендер! (Ако изобщо е той, де.) И аз ще рискувам да разчета в чудовищния му акт – пак повтарям, ако е той подбудителят – съответно и един чудовищен опит моралните категории, моралните опозиции като „справедливо-несправедливо“ да се върнат в сферата на икономиката и политиката, именно чрез тях да се преодоляват етнокултурните пропасти. А сега властва само опозицията „изгодно-неизгодно“…
Именно нейните пророци и адепти през 1989 г. издадоха смъртна присъда или обрекоха на мизерия, отчаяние и духовна слепота милиони хора в Източна Европа. Хем чистичко – без разстрели и лагери. И опять „мы живем, под собою не чуя земли…“
– Те лагерите са дисперсирани в обществото.
– Да де, но в съответствие с примата на индивидуалното над колективното са единочки! А дори в адските кръгове на ГУЛаг хората са били за-едно! Нищо цинично – просто когато си в група, имаш шанс за оцеляване. А това, на което е подложен днес неимотният, не-хищният индивид, е най-макабреният апотеоз на метафизичната самота, който мога да си представя. То е жива смърт на едни, уви, мислещи бактерии… Или на една неизгодна плесен, дарена – за зла чест – с изострени сетива… Човекът е венецът на творението, а?

27 октомври 2001

Поклонението е в сряда, 15 юли от 11.30 в Ритуалната зала на Централни гробища.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.