Димитър Попов: Бяхме най-сервилния сателит на СССР и през 1990 никой не искаше да разговаря с нас

Димитър Попов в правната си кантора. Снимки: авторката

Димитър Попов е бивш съдия, юрист и политик. Бил е министър-председател на България от 1990 до 1991 г. в най-тежкия период след падането на Тодор Живков и комунизма. По време на икономическата криза през 1990-а година оглавява правителство „на националното съгласие“, подкрепено от повечето политически партии и с участието на експерти от БСП, СДС, БЗНС. Роден е в Кула, Видинско. Завършва право в Софийския университет през 1950 г. От 1972 до 1990 г. е съдия в Софийския градски съд. В момента, на 81-годишна възраст, продължава да работи в областта на правото в собствената си правна кантора.

– Имаше ли предварителен сценарий, по който да се разграби държавата в първите години на демократичното управление?

– Не. За сценарий не може да се говори. Ние дадохме програма за развитие на държавата в условията на преход, които гарантираха липсата на престъпления. Чак второто, третото правителство след моето започнаха да буксуват, а някои от тях се оказаха в невъзможност да се противопоставят на реалното ограбване на имуществото на държавата, което продължава и сега.

– Кое правителство според вас беше най-безсилно да противодейства?

– Нито едно правителство от 1994 – 1995 година насам не може да се справи с това разграбване – то стига до края си. Начинът, по който се осъществи приватизацията, не беше най-добрият. Аз не знам колко са и дали изобщо има фирми или личности, които са приватизирали държавни имущества и са се разплатили с държавата. Разграбване. Пладнешки обир.

– Кой е отговорен за това – има и много неизпълнени следприватизационни задължения, освен неразплатени суми?

– Държавната армия от служители. Преди две години говорихме, че приватизираните имущества са на стойност 34 милиарда лева. А постъпленията са не повече от 3.5 милиарда лева.

– Защо не се справят държавните служители със задълженията си според вас?

– Или защото нямат интерес, или защото са некадърни, или чакат някой друг да го направи. Самата държава е достатъчна власт в лицето на парламента и изпълнителната власт. Ние имаме 200 000 чиновници, 150-160 000 учители, 10 000 и повече полицаи – власт има. Оттук нататък се отварят прозорчета за критики, за предложения. Не бих казал, че неуспехът на борбата с негативните явления се дължи на неразбиране от страна на правителството и другите две власти. Много добре се оценява всичко, но не се прилага съответната по обем и тежест мярка от действия.

– Хората, които трябва да изпълнят тези действия…

– …не го правят. Днес чета във вестника, че един съдия от Самоков не е написал 90 дела. Забравил ги. Има естествени действия, които се влачат с години, има и неразкрити престъпления – навсякъде ги има, но у нас са много.

– Вашето име неизменно се свързва от хората с репликата: „За бога, братя, не купувайте!“ Ще припомните ли историята на тази крилата фраза?

– Това беше преди 17 години. Точно на 1 февруари 1991 година правителството освободи цените. Аз тогава допусках в салона на Министерския съвет да идват колкото искат журналисти. Когато излязох от заседанието, ме наобиколиха. И ме попитаха: „Какво ще кажете сега на народа?“ и аз казах: „За бога, братя, не купувайте това, което ви харесва, но е много скъпо, защото след 30-40 дни цените ще паднат, а вие ще сте похарчили парите си и няма да можете да купите най-необходимото ви.“ Това е изречението. Онези, които са в течение, разбраха за какво става дума. Цените скочиха до 30 пъти. След 40 дни слязоха до 3-4 пъти по-високо. Държавните складове и предприятия бяха пълни със стока, но не излизаха на пазара, защото пазарът не можеше да им покрие стойността. Но постепенно животът стана нормален.

Димитър Попов

– Мислите ли, че преходът можеше да се случи по по-безболезнен начин?

– Разбира се, че можеше, но ние нямахме мандат. А имахме предложение. Моето правителство беше изключително силно, с голям личностен потенциал, с програма. От 20 души членове на правителството, 5 бяха професори и 11 – доктори, кандидати на науките. Всички хора си разбираха занаята. Не е било необходимо аз да ги ръководя или да ги уча – те знаеха много повече от мен. Има ли сега такъв състав? Само че тези министри аз съм си ги избирал, никой не ми ги е налагал. Имаше истински личности сред тях. Какво ще кажете за покойния Христо Данов, министър на вътрешните работи – такъв министър България не е раждала. И не е само той. Следващото правителство обаче, на Филип Димитров, не направи нищо, за да продължи дейностите, които бяхме започнали, те спряха и после не можеха да тръгнат от същото ниво. Това е най-слабото правителство, което сме имали.

– Какво се провали заради правителството на Филип Димитров?

– Всичко. Най-жестокото, глупавото и недопустимото беше разгромът на икономиката, на земеделското стопанство и на оръжейната индустрия, която ни носеше милиарди долари доходи. Филип Димитров не знаеше какво да прави, не знаеше и как да го направи. При очевидно готов вот на недоверие на правителството, той иска доверие. Първи го предадоха съюзниците му – Движението за права и свободи – и той падна. И добре, че падна.

– Какво щеше да е, ако можехте да управлявате още 3-4 години?

– В никакъв случай нямаше да допуснем да се стигне до това положение, до което се стигна. То става възможно с пасивността на правителството. Щяхме да разместим личности, отговорници, дейци. Аз не съм имал проблем с парламентарния кредит. От 400 души, само 25 бяха против правителството и то главно от Движението за права и свободи, защото ни мислеха за анти-турско правителство. То не е било антитурско, но не е било и протурско.

– Министър на финансите във вашия кабинет беше Иван Костов?

– Той е добър специалист. При него може да се спори за линии и за други неща, но тогава той работеше в рамките на една програма, която беше задължителна. Аз никога не съм му се месил.

– През годините запазихте ли добрите си взаимоотношения с него?

– Да. Аз съм запазил добри взаимоотношения с всички. Дори по веднъж в годината се събираме министерският съвет, заедно със съпругите. И като ни попитат какво правим заедно, казваме: „Правим заговор. Ще сваляме правителството“.

– Как се разви държавата ни през последните 18 години според вас? Като се върнете назад към годините след промяната, какво искахте да се случи и какво стана?

– Преходът е твърде сложен и отговорен период в историята на Третата българска държава. Мнозина счетоха, че това е един акт, който бързо се осъществява и бързо настъпват последиците от явлението. Тази грешка има тежки последици в дейността на правителствата след моето правителство от началото на 1991 година нататък. В периода на този преход държавността ни е придобила друг характер. Това е много сложна материя, която изисква и много време, и много усилия, и много средства, защото става дума за живот, който коренно се различава от този, който беше в сила до 1989 година. През 1990 година, след като избрахме Велико народно събрание, в чийто избор аз имам активно участие, кризата, която се констатира в съвременния статус на България, беше ужасна. Ние се намирахме в една дълбока политическа, икономическа, нравствена и международна криза. Имахме незавидния престиж на най-сервилния сателит на Съветския съюз и с нас никой не желаеше да разговаря, не ни търсеше като партньор, не приемаше нашите покани да ни бъде гост или партньор в договаряния и в общи действия.

Трябваше да търсим път към Европа, въпреки че сме най-старата европейска държава, запазила своето име и етнос. Всичко друго преди и по време на Първата българска държава, пък и на Втората българска държава, изчезна. Присъединяването към Европа ни дава самочувствие, но то не може да покрие нашето изоставане в изпълнението на задължителни за нас действия, постижения и участие в паралелни действия с останалите членове на ЕС. ЕС е една реалност, мечтана от човечеството. Това е формация, различна от САЩ. Тук става въпрос за един изключително голям потенциал. Около 400-500 милиона население, което има много предимства не само пред САЩ, но и пред Азия. Това на първо място е научният потенциал, професионалният потенциал, държавническата история и опит на европейските държави, склонността им да търсят обща дейност в рамките и въз основата на едно споразумение. Самият факт, че членовете на ЕС отстъпиха част от своя суверенитет, показва зрелостта на държавите-членки. Разбира се, те нямат еднакъв потенциал, нито еднаква скорост на действие. Те са различни, но във времето, в което не измерваме десетилетия, а векове напред, тези разлики ще се стопят. Този процес от една страна вдъхва надежди и известна стабилност в реализацията на нашето отсъствие от държавата, но от друга страна, някои изоставания или мъчни придвижвания напред ни принуждават да признаем, че темпото на развитие, с което оправдаваме нашето присъствие в ЕС и целостта, сложните сфери, които трябва да изпълняваме, не са близо до необходимите и желаните.

Димитър Попов в кабинета на правната си кантора. Снимки: авторката

Не може да не признаем, че имаме сериозни изоставания – например, в борбата с корупцията и изобщо в борбата с престъпността, в необходимото темпо на икономическо развитие – едно твърдо абониране за последните места в списъците на държавите по различни показатели.
Аз например, болезнено понасям негативните оценки на съдебната дейност.

Както знаете, съдебната дейност е конституционна формация за осъществяване. Но това е отскоро – нямаме и 2 десетилетия от държавата на прехода. Вашите читатели са млади, но през 60-те години на 20-и век с едно решение на Политбюро на партията, съдебната власт от равна на законодателната и изпълнителната, беше отнесена в сферата на услугите. Представете си един съдебен казус и институцията, наречена съд, как прави услуги. Това не е било въпрос на незнание или простотия, а на една линия, защото никоя изпълнителна власт не желае да бъде контролирана от съдебната. Това е изключително важно.

Често казвам, че в страната може да имаме 1 500 елитни демократи с невероятен държавнически опит, но те не са гаранция за демократизиране на живота ни, ако не са изградени стабилни и добре защитени трите структури, които правят демокрацията възможна. Това са парламента, за който толкова основателни упреци се правят и може да се направят още по-големи, изпълнителната власт, чиято дейност не винаги е на висотата на обещанията, на очакванията и на необходимостта и на последно място това е самата съдебна дейност и съдебна структура. Съзнанието на хората, което има аспекти на съобразяване на поведението им със законовите изисквания, е ниско. Това увеличава броя на казусите, при които трябва да се намеси съдебната дейност, а преди нея – това са досъдебните следствени органи – дознание, следствие, прокуратура. Досега не сме показали и доказали готовността си за тежки удари срещу престъпността, изразена в поставянето на място на подсъдимите престъпници от висшите слоеве на обществото ни. Ние просто нямаме такива случаи. Което не ни прави убедителни, когато изразяваме недоволството си от ниските оценки в тази дейност. Освен това, в съдебната структура трудно се намират нужните личности – един добър съдия се изгражда за не по-малко от 10 години. Тази необходимост изисква не само знания – иска стабилност, иска опит, който дава спокойствие и увереност и който е гаранция, че няма да се допускат инфантилни грешки. А това не може да се направи. Става дума за една общност от съдии (доколкото само съдиите са във фокуса ни сега). Това са около 1000 – 1500 човека, които трябва да имат особени достойнства като личности и като професионалисти. През последните години част от многото неща, които не бяха достатъчни да гарантират спокойна работа на съдебната власт, са намерили решение. Тези решения обаче идват бавно и в недостатъчен обем. Все пак, настъпват и създават основание за по-други изводи. Не се намираме в безизходица, не сме затънали в блатото, но не вървим добре. От друга страна, законодателството ни не показва високи достойнства от научна и практическа гледна точка.

Приемат се набързо закони, които след това бързо се отменят или се връщат за доизглаждане, за доработване и това не спомага за създаването и устойчивостта на една ефикасна традиция в дейността на правораздаването. В тази сфера традицията е начинът, по който интелектуално се възприема дейността и ръководните й принципи. Когато тази традиция се установи и е сигурна, и е категорична, това значи, че срещу нея може да поставим, и то основателно, едно традиционно законосъобразно поведение. Ако един закон се прилага 50 години, той неволно става достояние на всички – хората се запознават с него. Когато той се мени на всеки 6 месеца, става една велика бъркотия в съзнанието на хората и дори на тези, които прилагат закона. Там имаме сериозни слабости.
Ето, сега предстои в началото на месец март да влезе в сила нов Гражданско-процесуален кодекс. В адвокатурата е брожение, иска се спирането на това действие. Според адвокатурата, а те имат основание, това е един некачествено изработен закон. Не е нужно критичните бележки да бъдат много обемни – достатъчно е да има десетина и то по ключови въпроси, за да се илюстрира статусът с една поговорка – че на една каца с мед й трябва една лъжица катран.

– Основите на това, което виждаме сега, не бяха ли поставени по време и на вашето правителство?

– При моето правителство и дейност имаше засилване на държавността на основата на новоприети закони – една нова Конституция. Същността на затруднението идва от това, че в практическата дейност изпълнителната и законодателната власт не се съобразяват с основни принципи на Конституцията. Например – според Конституцията България е държава с демократично парламентарно управление. Тоест, изпълнителната власт, която отговаря за осъществяването на решенията и законите, приети от Парламента, не може да стои над тази власт. Парламентът ще осъществява не исканията на правителството, а правителството в своята дейност ще се ръководи от решенията на парламента.

Този парламент, със своята политика, изразена в приемането на решения, декларации, законопроекти, проекти, нови закони, изменения и допълнения на действащи закони, трябва да дава по-нататък темпото, обема, да осигурява достойнствата на държавното развитие и управление. А не да изпълнява волята на правителството с предложения, които може да са в противоречие с принципите на законността, гарантирани в текстовете на Конституцията. Аз забелязвам тенденция недостатъци в развитието ни да се мотивират със слабости на Конституцията. Тази Конституция има много достойнства. Тя може най-малко няколко десетилетия да защитава механизмите на управлението на държавата ни. Няма Конституция, която да е съвършена и нашата може би не е съвършена, но тя има достатъчно достойнства и гаранции за успешно развитие. А ние обясняваме неумението да управляваме държавата със слабости в Конституцията. Знаете ли коя е най-дългата българска дума?

– Непротивоконституционствувателствувайте.

– Вие знаете, но колко от вашите познати знаят? Ако наблюдавате и анализирате добре общественото поведение и личностното държание, ще видите колко грубо, колко често, да не кажа непрекъснато ние противоконституционствувателствуваме.

Димитър Попов

Много сме храбри в тази си позиция. В същото време има едно негативно развитие в дейността и мотивацията на политическите сили. Срокът, в който новосъздадените политически сили и партии у нас живеят, е много кратък. Бързо се износват и после, или запазват символично присъствие, или ги няма. Това се дължи не толкова на липса на интелигентност, колкото на политическа зрелост и опит. Да вземем за пример Съюза на демократичните сили. Той не може да съществува и няма да съществува, след като от него са извадени и са изгонени всички политически партии, които го направиха съюз. Той се превърна от съюз на структури, движения и партии в съюз на личности – ами не става. Не се покрива със законовите изисквания за партия, не е стабилно. Същото е положението и с другите сили от центъра и от десницата – недостатъчни политически и парламентарни сили като качество на персонажа и като бройка на влиятелни, солидни парламентарни групи.

Вижте как бързо си променят физиономията, с оглед на присъствието и участието в една или друга политическа сила, която с лекота се напуска, създават се нови и се разминаваме с волята и вота на избирателя. В същото време не може да не изпитате неудобство, когато гледате, оценявате и броите персоналното присъствие в парламентарната зала и преброявате не повече от 10 до 20 или 15 или само 5 присъстващи, при наличие на кворум. Това е лоша шега и тежко престъпление. Парламентарните дейци, депутатите се избират, за да вършат работа. Разбира се, многофакторно е, дори и само като изходни позиции, оценяването на държавническия ни живот, статус, тенденции. В сферата на законодателната, съдебната и изпълнителната власт не сме на висотата на онези изисквания, които биха показали достолепието ни, готовността ни да бъдем равни партньори с европейските държави.

Пак повтарям, че интелектуалният потенциал на народите в Европа доминира американския и азиатския потенциал. Хората знаят какво трябва да правят и голяма част го правят. А ние се клатушкаме или стигаме до екстремни позиции, липсва ни доблестта да признаваме слабостите и грешките си, прехвърляме обектите на укоримост и критика в друга посока – неща, които не вдъхват оптимизъм.

В същото време имаме нерешими демографски проблеми и то, изключително в българското етническо присъствие в държавата. Преди десетина дни слушах с интерес отчета на президента за първата година от този му мандат – общо взето удовлетворително, но не мога да се примиря с преценката, която неговият заместник направи във връзка с даването на българско гражданство на кандидати за български граждани – 13 000 души за 15 години. При положение, че вън от България има най-малко 2 милиона българи, които биха се възползвали от възможността да станат български граждани. Някои казват – защо ще приемаме българите от Македония, те идват заради нашите паспорти. Ами хубаво – аз ще ви припомня някои неща от Търновската конституция. Знаете, след като е подписан Санстефанският мирен договор, се създава Княжество България и трябва да се направи Конституция, която да постави основите на гражданския живот. С основание казваме, че тогава България граничи с български територии и население, където българите, вън от границите, са все още роби.

В Конституцията има два текста – единият, който забранява Института на робството като явление и действителност в границите на България друг един текст, стихотворение в проза на Петко Славейков: „И всеки роб, стъпил на земята българска, българин става“ – свободен. В Тракия и Македония вие сте роб. Само стъпвате на българска територия и ставате свободен. Ставате гражданин. Без да пишете прошение, без да доказвате своя произход с документи. Ако не си българин, няма да дойдеш в България, нали? През войните, в началото на 20-и век и до средата му в България са дошли над 650 хиляди души бежанци от Македония и Тракия. За няколко години. Кога ще допуснем да станат български граждани 650 хиляди души сега? Не им признаваме правото на отечество – да умреш от срам. Молбите на бесарабските българи, с които аз имам контакти, стоят по 5-6 години и никой не им обръща внимание. Какво е това темпо? Кой го е наложил? Защо? По-добри икономически и държавни условия ли имаше България в края на Балканската война? Обременена с невероятни репарации, контрибуции, капитулирала безусловно, България намери в себе си сили да приюти 650 000 свои рожби, свои деца – даде им безплатни терени, създаде им условия за поминък, направи един бежански заем от 5 милиона златни лева, за да може порасналото изведнъж население на България да живее при по-добри условия.

– Казвате, че няма осъден висш държавен служител. Вие лично не защитавате ли някой от тях?

– Аз лично съм защитавал и защитавам само един такъв човек и той е от обвинените в „Топлофикация – София“ – Георги Рогачев. Но го защитавам, защото съм убеден в неговата невинност, вън от това, че Конституцията дава право на всеки да бъде защитаван, да си брани името и честта. Срещу него се анонсираха в медиите изявления, че той, в съучастие с други, е присвоил 1 милион лева. После станаха 5 милиона лева, след това станаха 35 милиона лева. Сега е привлечен да отговаря заедно с останалите за 1.3 милиона лева. При положение, че той не се е докосвал до закупените и платени имущества. Той е подписал платежните нареждания, към които са приложени документи за доставка, за стойност и заприходяване. Той не е отговарял за останалото. Тези хора или трябва да бъдат дадени на съд с убедителни обвинения и доказателства, или не бива да се играе така. Ами ако от този 1.3 милиона лева не се докаже нищо? Или понеже има обвинение – трябва да има и присъда. Това няма да го допусна – поне аз не бих си го позволил. Презумпцията за невиновност е конституционен механизъм и позиция. Той става престъпник, след като е влезнала в сила присъдата. Дотогава е невинен. Има право на защита. Иначе имам много клиенти, на които защитавам различни граждански интереси – имуществени отношения и криминални престъпления. Криминалната личност също трябва да бъде защитавана.

– И не сте защитавал висши служители, които са се проявили криминално, докато са участвали в държавното ръководство – нито сега, нито навремето?

– Не. Първо, такива хора все още не са привличани под съдебна отговорност, камо ли да ги защитавам. Ако има такъв – бих го защитавал, такава ми е професията. Не може да упрекнете лекаря, че полага особени грижи за свой пациент, който е негативна личност. Или сме културно общество и държава, или не сме. Че има корупция в „Топлофикация“ – сигурно има. Но не е и в обвинението пред мен. Аз присъствам на разпита на Рогачев и такова нещо не може да се установи.