Може ли Европа да извади нож на Русия в битката с ножове?

Робърт Кейгън*

Робърт Кейгън. Снимка: Фондация Карнеги

Русия и Европейският съюз са съседи от географска гледна точка. Но от геополитическа те живеят в различни векове. Европейският съюз от 21-и век, със своята благородна амбиция да се извиси над политиката на силата и да изгради ред, основан на закони и институции, се изправя пред една Русия, която се държи като традиционна сила от 19-и век. И двете са създадени от своите истории. Наднационалният, законовият дух на ЕС е отговор на конфликтите на 20-и век, когато национализмът и политиката на силата на два пъти разрушиха континента. Русия на Владимир Путин обаче, както отбелязва Иван Кръстев, е тласкана отчасти от възприетия неуспех на „постнационалната политика“ след разпадането на Съветския съюз. Кошмарите на Европа са от 30-те години на миналия век. Руските са от 90-те. Европа вижда отговора на своите проблеми в извисяването над националната държава и сила. За руснаците решението е във възстановяването им.

Какво се случва, когато едно образувание от настоящия век се изправи пред предизвикателството на една сила от 19-и? Очертанията на конфликта вече се появяват – в дипломатическото противопоставяне заради Косово, Украйна, Грузия и Естония; в конфликтите за газопроводи и петролопроводи; в отблъскващите дипломатически спорове между Русия и Великобритания; както и във връщането на руските военни учения в мащаби, невиждани от Студената война насам.

Европейците са загрижени, и с право. През 90-те години те масово заложиха на превъзходството на геоикономиката над геополитиката – една нова ера, в която огромната и продуктивна европейска икономика ще може да си съперничи като с равни със САЩ и Китай. Те ограничиха бюджетите за отбрана, като предвидиха, че военната сила е вън от играта и е ред на дипломацията. Въобразиха си, че светът ще стигне до момента да копира Европейския съюз и когато това стане, ЕС ще бъде постмодерна суперсила.

За известно време това изглежда се получаваше. При повалена на земята Русия магнетичното привличане на Европа заедно с обещаните от САЩ гаранции за сигурността, привлякоха почти всяка източна държава в орбитата на Запада. Притегателната сила на това, което Робърт Купър нарече „доброволна империя“, изглеждаше безгранична.

Министрите от Европейския съюз подписаха на 13 декември Договора от Лисабон като направиха поредната стъпка за създаване на по-силен икономически и политически съюз. По отношение на военната сила обаче в организацията има какво да се желае. Снимка: Ройтерс

Днес обаче европейската експанзия се забави, а може би и спря. И не само защото европейците се дърпат за присъединяването на Турция. Те също така се опасяват от надигаща се Русия. Те осъзнават, че разширявайки се на изток, Европа се сдоби с нов Източен въпрос. Или по-скоро старият Източен въпрос – вековната борба между Русия и близките й съседи.

Това не беше проблем, когато Русия беше слаба и бедна и жадуваше да се интегрира в Запада. Но Русия отново стъпи на краката си, богата и негодуваща, и се стреми не да се присъедини към Европа, а да поеме по специален път обратно към статута на велика сила. Путин жалее за падането на Съветския съюз и иска да си възвърне доминиращото влияние в прибалтийските държави и Източна Европа, както и върху Украйна, Грузия, Молдова и останалата част от това, което руснаците наричат тяхна „близка чужбина“. Но първите са вече официално част от Европа, а за европейците вторите са вече част от политиката на „ново добросъседство“.

И така, държавите в Европейския съюз се озовават забъркани в конфронтация в стил 19-и век. След десетилетия на доброволно отдръпване Русия сега отвръща срещу мощната притегателна сила на Европа, като използва традиционни лостове на властта. Тя наложи пълно ембарго на търговията с Грузия. Епизодично отказва петролни доставки на Литва, Латвия и Беларус; пресича доставките на природен газ към Украйна и Молдова; наказва Естония със спиране на железопътния трафик и кибернападение над правителствената компютърна система заради спор за съветски военен мемориал. Тя подкрепя сепаратистките движения в Грузия и държи собствени въоръжени сили на грузинска територия и в Молдова. Русия се оттегли от Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ), като по този начин си позволи да разполага войски, където е необходимо по западния фланг.

Президентът на Русия Владимир Путин говори пред държавния съвет в Кремъл. Руският държавен глава жалее за разпадането на Съветския съюз и иска да си върне влиянието над т.нар “близка чужбина”. Снимка: Ройтерс

Проучванията показват, че европейците все повече не одобряват своя голям съсед. Френският президент Никола Саркози отбеляза миналата година, че „Русия налага връщането си на световната сцена, като използва своите активи, главно петрола и природния газ, с известна грубост.“ Дори финландският министър на отбраната се опасява, че „военната сила“ за пореден път се е превърнала в „ключов елемент“ в начина, по който Русия „направлява своите международни отношения“.

Но от гледна точка на своите институции и темперамент Европа може би е зле подготвена за отговор. Дали тя може да извади нож в битка с ножове?

Не е трудно да си представим как трусовете по европейско-руската разломна линия преминават в противопоставяне. Една криза за Украйна, която иска да се присъедини към НАТО, може да доведе конфронтация с Русия. Конфликт между грузинското правителство и подкрепяните от Русия сепаратистки сили в Абхазия и Южна Осетия може да разпали военен конфликт между Тбилиси и Москва. Какво ще направят Европа и САЩ, ако Русия заиграе агресивно в Украйна или Грузия? Напълно е възможно да не сторят нищо.

Постмодерна Европа трудно може да си представи връщане към конфронтация с една велика сила и ще положи огромни усилия да го избегне. В САЩ всяка фундаментална промяна на политиката спрямо Русия ще трябва да изчака следващата администрация. Въпреки това евентуалната конфронтация на Русия с Украйна или Грузия ще възвестят един чисто нов свят или може би един много стар свят. Мнозина на Запад все още искат да вярват, че това е ерата на геоикономиката. Но както отбеляза един шведски анализатор: „Ние сме в ерата на геополитиката. Не можем да твърдим друго.“

По БТА

––––––––––

*Робърт Кейгън е старши-сътрудник във фондация „Карнеги“ и трансатлантически сътрудник на фондацията „Джърман Маршал“. Води месечна рубрика във в. „Вашингтон пост“.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.