Откъс: „И станах река“ – дойде новият роман на Недялко Славов

Недялко Славов

„Това е роман за светлата проекция на човека и за неговата сянка. За смисъла и безсмислието на човешкия живот на фона на вечната природа – майка“, казва издателят Стойо Вартоломеев за новата книга на Недялко Славов „И станах река“ (Хермес)
В творбите си Недялко Славов не търси удобното укритие на историческия сюжет. Не отказва да вижда човека като проекция на Бога. Не отмества очи от стоическия опит на съвременника да оцелява срещу тиранията на идеологиите.

Благодарение на всичко това днес се нарежда сред най-успешните съвременни български писатели. Известни негови творби са романите „Фаустино“, „432 херца“, „Портрет на поета като млад“, „Вертиго“, „Камбаната“ и „Пиафе“.

Славов е автор и на поетичните сборници „Сърдечни сезони“, „Оптимистична поема“ и „Мраморни години“, на пиесите „Аляска“ и „Борса за трупове“, на сборника „Филипополски разкази“.

Творбите му са превеждани на английски, немски, руски и гръцки. Носител е на националните литературни награди „Хр. Г. Данов“ (2011 и 2016), „Хеликон“ (2015 и 2016), „Цветето на Хеликон“, „Иван Николов“ и др. Следва откъс.

Три денонощия правех само това – крачех, без да спра, без да седна, без да се храня, без да мисля…

Крачех.

Странно! Не бях разделил и троха с гълъбите, а не заслабвах. И въпреки крайната цел, не отпадах от живота. Да, наистина не отпадах – ни телом, ни духом. На шест пъти пресякох Бавната река, а на седмия се спрях на Пешеходния мост. Погледнах надолу и тогава се случи То!

Ч у д о т о!

В тоя миг можех да се закълна в три неща:

1/ че в черепа ми изщраква спусък,

2/ че съм получил видение,

3/ че съм политнал извън реалността…

Но това бяха все доводи на сетивата. Нищо повече! Защото т о в а бе друго! В т о я миг бях изключил мисловния си процес и на автопилот, с автоматично съзнание, без да ползвам сетивата, плъзнах поглед по реката. Незрящ, отместих очи към един ствол, после към папурите, после към върбите… и чак тогава, пак прогледнал за материалния свят, видях свода на моста. И Чудото п р и к л ю ч и! Пак бях зрящ, сетивен, мислещ, върнат на реалното Битие. И пак – самоосъзнала се – материята се вакуумира в ума ми.

Но всичко това – и за автоматизма на съзнанието, и за самоосъзналата се материя – щях да го чуя в друг, по-мъдър ден от моя живот. Щеше да ми го обясни Учителя, но в друго време, там, долу на брега. Сега, в тоя миг, бях още безпросветен, малък бях още, невинен. Бях още дете в безкрайния непонятен свят – просто един бивш уличен джебчия, брат на гълъбите, раснал по сиропиталища, улици и площади. Това бях.

Тогава на парапета кацна бял гълъб. И изведнъж – свише – ме връхлетя решението!

Да! Щях да дочакам своя край тук, под моста.

И ключът за мансардата полетя в реката.

***

Така, седнал на брега, будувах три дни и три нощи. Вдишвах, издишвах, гледах реката, а на четвъртото утро реката спря. Истина казвам, спря! Колкото да си въздъхне и о, чудо! – щом въздъхна, пое обратно към извора си. Тогава хълмчето до мен се раздвижи – от него се надигна един зарит в пясъка скитник. Мъжът бе гол и обрасъл с лиха тревица.

– И ти ли си от тях…? – попита и ми посочи свода на моста – там, сред речните отблясъци, със спрей бе изписано нещо на чужд език.

– Какво? – сепнах се.

Оня не ме погледна – само натъртено, сякаш че ми превежда, засрича написаното:

– …gens… sans… sense*.

Повдигнах рамене, а той изсумтя „Ясно!“, махна с ръка и се зарови в пясъка. И като се сля с околната среда, притихна.

Изправих се и обходих да огледам – имаше още три туфи като неговата. Побутнах ги с крак, но не усетих живот. После се върнах и седнах на мястото си. Бе още топло. Тогава погледнах реката и въздъхнах. Тя също въздъхна, обърна води и пак пое към устието си.

***

Скитникът спеше, трупаше безсъзнание.

Аз будувах, трупах вечност.

Той лежеше бездиханно – четвърти ден, пета нощ. Туфата му мъхесто обрасна.

Аз живеех в своята си приказка – четвърти ден, пета нощ. Не спях, не се хранех, не отслабвах.

***

Спал съм така цяла седмица. Трупал съм безсъзнание. И навярно съм се усмихвал в съня. А щом се събудих, вече знаех – и да искам, и да не искам, не можех да умра. Бях победил най-свирепия Враг – Времето!

Организмът ми бе станал перпетуум мобиле.

Бях станал безсмъртен.

*Хора без смисъл (фр.). – Б. а.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.