Джузепе Менарини за млада България: Народът чувстваше, че живее свой живот

Джузепе Менарини ни повежда към България от втората половина на XIX век, когато тя е по-скоро непозната в така наречения цивилизован свят, а нейният народ, отдаден почти единствено на земеделието, почти изцяло лишен от индустрия и съответно от голямата търговия, макар и не много образован, е надарен с необикновена находчивост и извънредно трудолюбив нрав.

„България и бъдещето на славяните” (Колибри, превод Дария Карапеткова) е богато подкрепен с факти коментар на бурната и романтична историческа ситуация на Балканите в годините около Съединението, в който България е главното действащо лице. Това е една от най-ранните публикации на 30-годишния тогава автор, свидетелство за жив интерес и отлична информираност по темата, както и за зрял анализаторски талант. Той разпалено описва военните стратегии на Сръбско-българската война, личността на Александър Батенберг, поведението на Русия и останалите Велики сили.

Закономерен и очакван ли е стремежът на българите към обединение на Княжество България и Източна Румелия? Как гледат западноевропейските наблюдатели на начина, по който храбрият народ води своята геополитическа битка? Има ли България потенциал за лидерство сред южните славяни?

Привлечен от идеите на панславизма, Джузепе Менарини (Нимерина) е писател и военен, роден през 1862 г. в Будрио (Болоня). Още на 24 години издава в сборник песните на легендарния корпус на берсалиерите, към които се присъединява по време на Първата итало-абисинска война. Като адютант на бригадата на генерал Дабормида става автор на едно от най-важните описания на драматичната битка при Адуа (Еритрея) от 1 март 1896 г., публикувано година по-късно в Неапол. Проявил воинска храброст по време на войната, през 1922 г. майор Джузепе Менарини е удостоен със званието Кавалер на Военния орден на Италия.

До края на живота си изнася сказки на военна тематика и участва в честванията на берсалиерите. Потомък на храбър патриотичен род, на младини събира и публикува кратки исторически сведения за родното си място. Настоящото издание на „България и бъдещето на славяните” включва непознатата у нас карикатура от 1886 г. със заглавие „Вечният български въпрос” (на корицата). Следва откъс

Преди 1877 година България беше почти или съвсем непозната в така наречения цивилизован свят; доста заможният й народ, отдаден почти единствено на земеделието, почти изцяло лишен от всякаква индустрия и съответно от голямата търговия, не много образован, беше надарен с необикновена находчивост и извънредно трудолюбив нрав.

Роб на Турция още от Амурат I, макар да бе запазил непокътнат своя горд и свободолюбив характер, при все това понасяше суровото й иго с известна апатия, почти несъзнаващ своята сила: накратко казано, това беше народ потиснат, но не подчинен.

И действително, щом Русия обяви кръстоносния поход на християнството срещу ислямизма през 1877 година, българите, макар и съсипани след понесените от турците жестокости през ’76 година, също се надигнаха и подкрепиха братята си по религия и кръв.

Тогава българите посрещнаха руснаците и приеха от тях администратори, генерали, висши офицери; те видяха в тяхно лице освободителите на България, а руснаците от своя страна се обнадеждиха, че ще направят от нея бъдеща царска провинция.

По този начин Русия се надяваше да стане господарка на тази така важна стратегическа позиция, която България притежава на Балканския полуостров и без която един решителен поход към Константинопол винаги ще й бъде невъзможен.

Берлинският договор, който разочарова и двете, улесни руснаците в насърчаването на националнообединителното чувство на българите с надеждата чрез него да могат същевременно да постигнат целта, която Великите сили в Берлин им бяха осуетили.

Русия обаче не предполагаше, че българите ще са способни да направят и крачка без нея, нито че на Александър Батенберг, възкачен от Договора на българския престол, някога ще му мине през ума да се изтръгне от нейното влияние; дипломатите от Петербург не го смятаха за нищо повече от un bon jeune-homme.

Как можа Русия да се заблуди до такава степен? Как така не провидя, дори не заподозря, че може да се случи това, което действително стана?

Българският народ беше преценен твърде лековато: ето това може би е причината.

Княз Дондуков-Корсаков, натоварен със задачата да създаде конституция на България, преди княз Александър да встъпи във владение, й създаде изключително либерална конституция, като установи чисто парламентарно управление в най-широкия смисъл на думата; напълно неподходяща конституция за България, тъкмо освободена от потисничеството на турците.

Може би Дондуков, предвиждайки възможните бъдещи борби между Русия и княза на България, пожела да нареди нещата така, че Парламентът и князът един срещу друг лесно и достатъчно да послужат да се поддържа и увеличи в тази провинция силното влияние на Царя.

И че такива са били целите на Дондуков, доказва отговорът, даден от него на един българин, който му обърнал внимание на прекомерната свобода, предоставяна от конституцията; той казал: „Колко сте наивен, драги мой! Конституциите са като хубавите жени: не им трябва друго, освен да бъдат насилвани!”

В същото време комисия от европейски пълномощници подготвяше подобни условия за турския губернатор Алеко Паша Вогоридес, който трябваше да встъпи в длъжност в Пловдив и да управлява Източна Румелия.

Така че животът на тези две провинции се разви успоредно, при същите условия и под руското влияние, което открито подкрепи техните стремежи към обединение в противостоене на турците.

Но ако политическата цел на Русия можеше да бъде плодотворна откъм практически резултати, нейните функционери не подбраха съответните средства и начини, напротив – сякаш не бяха много проникнали в ситуацията, в която трябваше да действат – стремиха се само да убедят безочливо двете провинции, че те са неразривна част от Руската империя, което предизвика естествената реакция на българския народ.

Към слабия политически такт на руските функционери се прибави възкачването на престола на цар Александър III, който, противник на княз Александър Батенберг, изостри руско-българските отношения.

Опитаха да обяснят тази неприязън на новия цар с думите, казани от Аксаков на Батенберг: „Вие сте германец”, но съвсем друга беше истинската причина, дори може тя да се разбере от един руски вестник, „Новое время”, който писа така: „Цялото ни желание е за създаването на щастлива, благоденстваща и мирна България. Това, което не искаме, което никога няма да можем да приемем, е тази България, която е наше творение, да се превърне в Батенбергия.”

Действително такава заплаха съществуваше, тъй като след пристигането си в България Александър Батенберг беше пожелал да бъде напълно и изцяло български княз и като такъв беше оглавил реакцията на своя народ срещу Русия.

Независимо от буйните партии в един млад и свободен парламент, почти напълно неопитен в политическия живот и отгоре на всичко повлиян от руските машинации, българското правителство – и то без да се лишава от каквито и да е нововъведения и реформи – само за шест години намери начин да натрупа чисти спестявания от близо 40 милиона!…

Следователно не е изненадващо, че с подобно правителство образованието и търговията в България се оживиха и че народът – който чувстваше, че живее свой живот – разви много активна дейност, каквато е характерна за новите общества.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.