Журналистика по време на холера: ротвайлери и пудели

Чакаме повече Тим Себастиан и Мария Цънцарова, а получаваме шербет

Недоволството от големите медии пренася цензурираните теми за коментиране в социалните мрежи. Колаж: e-vestnik

 

Две лица разбуниха духовете на телевизионната аудитория през последните месеци: това на симпатичната Мария Цънцарова по Би Ти Ви и на опитния вълк Тим Себастиан, който в интервю по „Дойче веле“ с лекота смля самоувереността на министър Деница Сачева.

Рядко се случва в нашата поувяхнала професия да има такова очакване на свежи лица и свежи мисли като всенародния копнеж по екранното присъствие на Мария Цънцарова.

Още по-рядко се случва някой храбър наш политик да застане лице в лице пред стара хиена и звезда на Би Би Си като Тим Себастиан.

Този копнеж на аудиторията към автентична, професионална и безкомпромисна журналистика у нас се превърна в национална жажда, както при туарегите в безводна Африка.

Журналистиката, ако е качествена, често е като вадене на зъб без упойка. От въпросите на репортера боли, но когато това е утвърдена национална традиция, обществото по-рядко го болят кътниците. И колкото по-остри са зъбите на репортера, толкова по-малка е нуждата от обществени зъболекари. Така казват политическите мъдреци от Бен Франклин и Марк Твен насам.

Общото между 68-годишния Тим Себастиан и далеч по-младата Мария Цънцарова е, че и двамата знаят как да си свършат добре домашната работа, преди да започнат да задават въпроси. Различното между двамата е, че Тим Себастиан може да пита свободно – каквото смята за необходимо – за да е едно общество здраво. Докато Мария е изглежда свободна – в едно очевидно отвсякъде болно общество – да слезе от екрана, в очакване на един по-добър ден за българската демокрация, по израза на един наш виден (отвсякъде) демократ.

Който от колегите се е опитвал да оре по-дълбоко в нашата тревясала от времето професия, знае, че няма добра журналистика там, където има калпава демокрация, сринато образование, умишлено опростачен народ и политическа мегаломания. Исторически така се се сложили нещата, че макар Гутенберг да е считан за бащата на модерното писано и разпространявано слово, най-солидните образци на световната журналистика през последните 200 години са при англосаксонците. Вероятно коктейлът от добро образование, устойчиви демократични традиции, доказани научни и икономичерски постижения и будна гражданска съвест в достатъчно критична маса, създават онази почва, която ражда, отглежда и пази крехките цветя на талантливите журналисти и редактори.

У нас този коктейл е обърнат с краката нагоре: хилави традиции в демокрацията, икономика от африкански тип, сриващо се образование, чалгаризирана култура, удивително скромен политически морал и свенливо гражданско съзнание, с неочаквани ерупции от време на време. Така англичаните и американците, обогатени с най-будните шотландски, ирландски и уелски умове, са издигнали журналистически бастиони. Австралийци и новозеландци черпят с пълни шепи от тези традиции. Французи, немци и италианци – също. У нас журналистическите бастиони са с височината на еритрейски колиби. Съдба.

В края на миналата година една от (тогавашните) звезди на Би Би Си, шотландецът Андрю Нийл, буквално разкости бившия лидер на лейбъристите Джеръми Корбин. Известен с прякора „ротвайлерът“, Нийл без капка милост, но и без обидни квалификации, сложи на грила си Корбин и го изпече в английски стил, оставяйки му все пак малко живителни сокове, преди политическата смърт на Корбин да настъпи. След това показно сециране, Борис Джонсън дълго се чуди дали да се яви или не пред камерата на ротвайлера за публична екзекуция на живо.

Подобни варианти на обществена хигиена правят и Андрю Мар, пак по Би Би Си, доскорошните легенди Джеръми Паксмън, сегашният водещ на „HardTALK“ Стийвън Сакър, и още

 

дузина майстори на перото и на микрофона

в местната журналистическа касапница. Именно оттук произлиза и славата на Тим Себастиан, когото нашите зрители вече познават от задълбочените му интервюта със световни личноисти по „Дойче Веле“. Именно Тим Себастиан беше първият водещ на страховитата рубрика на Би Би Си „HardTALK“ (Тежък разговор“), където бяха разпънати на кръст десетки, може би и стотици политически лидери и разноцветни мегаломаниаци. Пиша това, за да знаят нашите „елити“ с кого си имат работа, когато пак се срещнат с Тим или Стийвън Сакър и останалите от същата порода ротвайлери.

Тази куча порода в журналистиката неизбежно води до сравнението с една друга, която може да бъде както пудел, така и помияр. Извинете за обидата към най-добрия приятел на политика.

Общото между горепосочените имена, плюс тези на италианската журналистическа инквизиторка Ориана Фалачи, на новозеландеца Питър Арнет от някогашната CNN на Тед Търнър (която няма нищо общо със сегашната CNN), на Робърт Фиск от стария „Таймс“ преди Мърдок и на десетки други рицари на професията е, че те имат солидно образование в най-елитните университети на своите страни, дългогодишен стаж в най-големите вестници, списания, радио-и-телевизионни станции. Лондончаните, споменати по-горе, са повечето шотландци, какъвто беше и Джеймс (Скоти) Рестън, вероятно най-блестящото перо на „Ню Йорк Таймс“- отвъд океана. „Беднотията преди няколко века – казваше ми често Джордж Рийд, близък приятел от Би Би Си и два мандата шеф на Шотландския патрламент – доведе до създаването на хиляди шотландски умове във всички области.“ Отгърнете енциклопедията и ше видите безкраен списък от блестящи и красиви шотландски умове.

Странно защо, въпреки нашата многовековна бедност, и за разлика от шотландците, нашият „елитен“ списък е като че ли далеч по-скромен. Имаме доста антрополози, които ще обяснят този феномен. Да не задълбаваме в тази деликатна материя.

Ако обаче колегите от мъгливия Албион имат и една друга обща черта – солидните журналистически и граждански традиции от времето на Джонатан Суифт и Даниел Дефо, плюс умните издатели и собственици на медии от „Флийт стрийт“ насам, нашите традиции в тази област са бедни като църковни мишки. Още навремето Захарий Стоянов го е проумял: станал е кореспондент на лондонския „Таймс“, освен че е бил и председател на парламента. Очевидно не е бил ПМП (Проста Медвенска Пушка).

Така бавно и полека, както казва народният поет, умните общества си отглеждат най-напред умни редактори и репортери, които поддържат дентално-политическата хигиена на една нация. Едва тогава израстват и сравнително интелигентните политици и строители на съвременна (Британия, Германия и т. н.). Няма здрава нация, ако журналистиката е болна. Няма санитарна сигурност в обществената джунгла, ако няма достатъчно хиени да шетат в нея, ако перифразираме една африканска мъдрост.

В този смисъл да хвърлиш един политик , макар и въоръжен с

 

дебел тефтер, преливащ от статистически данни,

 

на хиена от ранга на Стийвън Сакър, Тим Себастиан или Андрю Нийл, е все едно да оставиш двумесечна антилопа пред гладна пантера в „Серенгети“. Резултатът става бързо видим: пантерата винаги се облизва след закуска.

Тефтерът със статистиката, подготвен прилежно от министърката, не и помогна много, защото Тим Себастиан се беше подготвил още по-прилежно. Говорещ свободно немски и руски, бивш кореспондент в Русия, Полша, и къде ли още не, с огромен опит в разпъването на кръст на всякакви политици, той плуваше в свои води, докато аргумeнтацията на министърката не помогна много заради съмнителната партийна кауза и пробития национален „Титаник“. В такива случаи интервюто се превръща в инквизиция.

Като завършила магистратура (Cum Laude!) във Факултета по журналистика и масови комуникации министърката вероятно знае, че прочутата Ориана Фалачи готвеше едно интервю цели 6 месеца, подпомагана от две асистентки. Хенри Кисинджър още съжалява, че е дал някога интервю на Ориана. И не само той.

Но вероятно за да има все пак някаква глобална справедливост, нашите обществени дентални хиени са по-кротки и създават значителен комфорт на политическите пантери и повече приличат или на пудели, или на жертвени антилопи. Който мине червената черта, бива бързо „сготвен“, по израза на премиера, макар и по друг повод.

Дъстин Хофман и Робърт Редфорд в ролите на журналистите Карл Бърнстейн и Боб Удуърд във филма „Цялото президентско войнство“ (1976) на режисьора Алън Пакула.

Ротвайлерите у нас се броят на пръсти: една група смели жени и мъже в Националното радио, няколко на свободна практика или в много четени сайтове, но с тъжно малки бюджети и в една-две бутикови телевизии. Броят на пребитите и убитите журналисти „по света и у нас“ постоянно расте, като ремонтите в София и тяхната ефективност. А „Репортери без граници“ само броят жертвите, попълват списъците и ни държат на 111-то място в тяхната градация, за голяма изненада на СЕМ. В Брюксел Комисията от време на време заклеймява този тъжен процес в някоя резолюция и животът си тече по старому.

Междувременно много кадърни журналисти тихомълком бяха заменени с красиво подстригани политолози със също тъй подстригани мисли, защото изглежда „-озите“ са по-лоялни и по-предсказуеми от журналистите.

В социалните медии се появиха сълзи по изчезналата Мария Цънцарова. Но собствениците на телевизията не се трогнаха.

Тим Себастиан е вече много известен у нас, но хора като него не предизвикват сълзи на радост сред широките политически маси.

Бедата е, че у нас няма почва за отглеждане на обществени ротвайлери: политиците се плашат от тях. А не че нямаме дистатъчно таланти. Имаме ги, но зад тях няма достатъчно издатели, собственици на медии и на големи парчета от територията ни, които да ги подкрепят и насърчават. И това е една от основните разлики между нашите герои на капиталистическия труд и тези от Виена на запад. Нашите са богати, но късогледи. Онези също са богати, но изглежда имат и гънки на мозъците си.

Ако в САЩ нямаше ротвайлери като Боб Уудуърд и Карл Бърнстейн, главни редактори като Бен Брадли и издател като Катрин Греъм, хитрецът с дългите ръце и късите крачоли Ричард Никсън може би още щеше да е президент. Той знаеше как се манипулират избори – като тези в Бяла Слатина, описани от Алеко.

Колегите „оттатък“ се наричат журналисти. У нас ги наричат журналя. Те имат Епопея на прославените: Тим Себастиан, Андю Нийл, Ориана Фалачи…. Ние имаме Епопея на заробените или на замлъкналите…

Един голям мъж, роден в градчето Салинас, Калифорния, написа романа „Гроздовете на гнева“, отразяващ трагедията на Великата депресия. Джон Стайнбек, както и Маркес, Хермингуей, Джак Лондон, Труман Капоти и много други писатели, работиха дълги години и като журналисти. Стайнбек казва за нашия занаят:“Журналистиката притежава и най-възвишената добродетел, и най-голямото зло. Тя е първото, което всеки диктатор поставя под контрол. Тя е майка на литературата и създателка на лайна. В много случаи е единствената история, която е стигнала до нас, а същевременно е и инструмент в ръцете на най-лошите. Но в дългосрочен план, и вероятно понеже се твори от толкова много хора, може да се каже, че е най-чистото нещо, което притежаваме.“

В дългосрочен план, казва гигантът от Калифорния. Ние имаме ли такъв?

Май по-добре да не задълбаваме.

БългарияМнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.