Ирина Соколова – Кук: Черната магия тегне и в Америка – 2.

Ирина, която от 2 години е принудително разделена от съпруга и децата си. Снимка: Светослава Банчева

2. Продължение от вчера – виж първата част тук

Ирина Соколова – Кук е 48 годишна, има 4 брака, 3 деца и едно внуче – полукитайче. Завършила е немската гимназия в София и немска филология с втора специалност – английски език в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работи като библиограф в БАН до 1990 година, когато заминава на екскурзия в Зимбабве и повече не се връща в България до 2006 година, когато е екстрадирана от САЩ. Вече 2 години американските власти не й разрешават да се върне, въпреки че там живеят съпругът и две от децата й.Ирина разказа невероятната си история пред e-vestnik.


П
ървите няколко месеца в САЩ беше борба за оцеляване. Не много трудна, разбира се, защото в Щатите животът е лесен. С малко очарование и с малко късмет човек прави кариера, пари и каквото си поиска да направи. Не е като тук – тук животът е труден. Установихме се в Лас Вегас, а аз в началото започнах работа като сервитьорка.
Няколко месеца, след като пристигнах там, по Интернет ми писа един доктор – физиотерапевт (те там по 12 години учат медицина). С брадичка, синеок, носеше си една златна плочка на врата с надпис: „Докторите знаят всички пози“. Много беше готин. Отидох му на гости. Говорихме си за някакви ядрени физики и други глупости. После пак си направихме среща. Той ме посрещна с една червена мазда с черен гюрук и ме закара в един огромен негов фургон с две спални и с камина – цяла къщичка. Там се залостихме 5-6 дни, аз оставих децата, защото Гришата вече беше на 15-16 години и той гледаше Ели – тя беше 8-9 годишна. Както и да е, та тоя сладур ми направи предложение за женитба. Той е бил женен за някаква лекарка, но не са имали деца. Сестра му – също неомъжена и без деца. Баща му беше някакъв едър земевладелец, притежаваше половината щат Мисури, включително и езера. Страхотно богат, а нито той, нито сестра му имаха деца.Той имаше проблеми с алкохола, с хазарта и с лекарствата – беше малко така… джънки (от англ. – наркоман). Живееше на 900 километра от Вегас точно по тази причина – да не се увлича в хазарт, въпреки че и там имаше игрални машини, но все пак в по-лека степен. Иначе голям мозък. Не може да се каже, че съм била много влюбена в него, но и аз го харесах. И си викам, защо да не се омъжа – хубав мъж, богат, симпатяга, държи на мен, обича ме, иска ме – на ръце ще ме носи.

Мястото, където живееше, беше малко туристическо селище – някога е било 16 000 души, а сега бяха останали някъде към 1 000 човека, но туристическо – там някога е било сребърна мина и сега всичко е реставрирано – природа, красота, туристи, горички, разкошно. Там за първи път видях колибри. Седим си и си пием биричка и гледам – прехвърчат някакви като водни кончета. Кацат на цветчетата да смучат нектар и правят по 3 хиляди движения в минута с крилцата си. Отначало, докато ги видя добре, ги помислих за стършели и се ужасих, но той ми каза, че са колибри. Както и да е, той ми предложи брак, обаче синът ми беше категоричен, че ако аз отида в село с 900 човека (а той не знаеше колко е хубаво там), той щял да избяга, да напусне къщата и прочие, и аз се принудих да откажа. Там изпуснах златното яйце. Но в САЩ хората са честни – това е много голяма разлика между американците и българите – не те лъжат. Той ти казва – имам проблеми с лекарствата и алкохола, и ти виждаш – наистина има проблеми – наредени са лекарства. Той ти го казва, още преди да се видите.

После имах една много сериозна история с един инвалид, преди да се оженим със сегашния ми мъж. Той живееше в Солт Лейк сити – Юта. На 25 години завършва социална антропология – красавец, здрав, баща му мексиканец, а майка му – пра- пра- правнучка на известния полярен изследовател Кинг. Казваше се Стивън Еспиноза. Прадядо му Еспиноза е бил един от главатарите на бандите в Калифорния, защото Калифорния е била мексиканска, американците са я заграбили и там е имало банди от гаучоси, които са раздавали правосъдие и са се борели Калифорния да остане в рамките на Мексико. Стивън беше изключително интелигентен. Понеже и с него се запознахме по Интернет, аз стоях пред компютъра по цяла нощ, избухваха екрани, монитори, емоции – беше голяма история. 4 месеца си писахме. Оказа се, че на 25 години е останал инвалид. Преди това пътувал с приятели по Европа, в Португалия, в Англия, но катастрофирали тежко, 8 месеца е бил в кома и е останал инвалид. Както и да е, за тези 4 месеца всеки ден си разменяхме огромни мейли. Той е пишел на дистанционна клавиатура с едно моливче чрез почукване, но беше много бърз, защото много години е писал по този начин. Какво ли не му беше минало през главата, обаче беше страхотен дух. Накрая така се влюбихме жестоко, че се събрахме да живеем заедно. Той беше консултант по търговия с ценни книжа, киноман, голям мозък.

Ирина пред къщата си. Отзад се вижда джипът й „Линкълн навигейтър“. Снимка: личен архив

Всички инвалиди обикновено стават или наркомани, или измислят някакъв друг начин да си давят мъката. А той беше пълен с надежди, интересуваше се от изкуство, сюрреализъм, свирил на флейта, на други инструменти, слуша джаз, за литературата да не говорим. Беше много очарователен и с невероятно чувство за хумор. Дори малката, която мразеше гаджетата ми, дори тя му се радваше. Той така се грижеше за нея – купуваше й най-луксозните неща, от най-хубавите книжарници, много се грижеше. Та със Стивън се влюбихме и първо аз отидох да живея в Юта, после той дойде да живеем във Вегас. Но ето още един пример как се запознаваш с някой по Интернет, а хората са искрени и има близост. Може би при тях е така, защото те са по-изолирани от нас. Все пак, тук, в България микросредата е по-добра за социални връзки. Докато там имаш връзки, но те са мимолетни. Както с теб сега си седим и си говорим, така и там може да седнеш и да си изпееш душата на първия срещнат, а той ще те изслуша и ще ти сподели свои тайни. Но историята на Стив беше много тъжна, защото той знаеше, че никога няма да има деца, а след такъв инцидент хората живеят между 10 и 14 години, и не се знае кога ще си отидат.

Стивън заради мен се премести във Вегас, а за инвалидите е смърт да живеят там, защото е страшна жега – 50 градуса. Аз си взех един огромен джип – „Линкълн навигейтър“, харчеше по 20 на сто, обаче беше страхотен – 48 хиляди долара струваше. Когато го паркирах веднъж и си бях оставила вътре очилата с диоптър, те се бяха напукали от температурата. Такъв климат е абсолютен риск за инвалида, защото той не може да регулира телесната си температура, прегрява. Стивън ходеше с една бутилка вода с пулверизатор и постоянно се пръскаше. Той караше ван, приспособен за инвалиди. Веднъж тръгваме на екскурзия до едно езеро с неговата кола и колата прегрява. Оказваме се без вода по средата на пустинята. Обаче това не ти е България – веднага спират хора. Нашите като кажат: „Какви простаци са американците!“ – напротив, веднага спират, без да са видели, че колата е на инвалид. Просто виждат отворена кола, мотат се деца, жена, Стив си беше вътре, и веднага питат – може ли да помогнем. Казваме им: „Вода нямаме“. Веднага се носи бидонче вода: „Още да ви дадем ли? Да ви закараме до някъде, ако трябва?“ – страхотни хора, веднага ти помагат. А не като тук, в България – онзи ден ходихме на излет на Витоша и сме се наредили една огромна опашка от над 30 човека да чакаме маршрутки. Един не ни спря. Минават коли с по един-двама човека вътре и заминават – ами спри, качи един-двама души, да ти олекне на душата, да си успокоиш малко съвестта, че мърсиш въздуха. Няма такова нещо, един не спря. Хората са се овълчили и са станали гадни. Както и да е.

Стив се пренесе с целия си багаж. Там много често се местят да живеят от едно място на друго и трябва да си много закостенял, за да живееш цял живот на едно място. Могат да си го позволят, защото там се живее много охолно, средният американец живее много охолно. Аз като чужденец и сервитьор взимах между 3 000 и 4 000 долара на месец като имаш предвид, че много от цените са по-ниски от тукашните. Там с 2 000 долара живееш охолно, като си плащаш наем и колата. Моят джип струваше 560 долара на месец, ама беше супер лукс с 3 климатика – за мен, за човека до мен и отзад децата като се качат, и те си играят с климатик. Нагряващи седалки и прочие – всички екстри, които имат тук най-модерните коли. Намерихме супер луксозен апартамент за 1 300 долара на месец и заживяхме заедно. Той ми каза: „Напусни работа и ела да живеем“, но аз – независима, трябва да си гледам децата, как така ще напусна. Той имаше пари с лопата да ги ринеш – само тонколоните му бяха по 5 000 долара едната. На него животът му беше музика и гастрономия. Харчили сме по 400-500 долара за вечеря за двама с най-скъпото шампанско, черен хайвер и прочие, защото той други наслади няма. Секс няма. Правили сме сайбър секс – лежиш, докосваш се, прегръщаш се, целуваш се и накрая вече душите ви се сливат някъде в космоса. Както го представят по някои научно-фантастични филми – има едни машини, слагаш си каската и някъде двете същества се сливат в друго измерение. Точно това съм го изживяла. Не мога да го обясня добре с думи, но съм го изпитвала – просто е невероятно, случва се някакво единение на духовното. Говорили сме си за какво ли не. Той се интересуваше много от изобразително изкуство и беше много забавен, постоянно се смееше и разказваше вицове. Тръгнем за някъде и по средата на пътя спираме и се хилим по 5 минути под пека и жегата – супер беше.

Разделихме се след около 3 месеца. Много го изревнувах от рехабилитаторката му. Аз сутрин се събуждах към 11-12, а тази рехабилитаторка трябваше задължително от 8 до 12 да го масажира всеки ден от върха на палците на краката до най-високата точка на темето му. Непрекъснато трябваше да се масажира тялото му, за да има някакво кръвообращение, иначе той ще умре тутакси. И понеже е майтапчия, аз я чувам тая как се хили – а тя една дебела американка – точно антипод на неговия вкус. Ама аз това не го разбирам – вече толкова съм влюбена в него, че го ревнувам жестоко – ето сега, тя го пипа, тя се весели с него, тя се кефи, той ме пренебрегва – глупости на търкалета. И вече му правя скандали, а на него само това му липсваше на човека. Разделихме се с много скръб, защото видяхме, че не можем заедно. Много се тормозехме взаимно – аз започнах да играя комар, 60-70 хиляди долара съм хвърлила по разни казина безразсъдно, но както и да е. Разделихме се.

Аз се изнесох и заживях с един мой колега, за да си споделяме разходите, а после се омъжих за Ал (сегашният ми мъж), той също се нанесе при нас и стана много тясно. Няколко месеца по-късно, през декември-януари ми се обаждат и ме питат имам ли връзка с родителите на Стивън Еспиноза, защото трябва спешно да им се обадят. Дадох телефона на родителите му, попитах случило ли се е нещо и ми отговориха, че е получил сърдечен удар. Поредната жертва на магията (б. р. – виж първата част). Междувременно се случиха хиляди други неща на хора, които са ми близки.
Не мога всичко да свържа с черната магия, но някак си, все една черна нишка минава през живота ми. Тук, в България се запознах с един Митко – в elmaz.com (сайт за запознанства), който умря, още не знам защо и как. Но има някои неща, които просто се случиха за много кратко време след това писмо – кола ги удря и какво ли не – няма толкова hit and run accidents (инциденти, при които шофьорът на кола блъска човек и бяга от местопроизшествието) в Йоханесбург, просто няма. Виж обири, да те пребият – както на Мишето Златарев му се случи (но той се беше замесил със сръбската мафия в някакви истории) – това ясно, но защо пък точно тогава му се случи? И това сякаш отприщи веригата някак си. Определено има нещо.

Не спирам да се изумявам как тук хората си говорят наизуст, че американците били тъпи и ограничени. С какви хора съм работила там! Този човек, с когото наех апартамент, преди да се оженя за Ал и след като се разделих със Стивън, беше супер гений. Жан Кристоф се казваше – баща му французин, майка му датчанка. Беше завършил гимназия в Дания, говори датски, приличен френски и английски. Тоя човек знаеше всичко за всичко с най-малки подробности. Пием например диетична кола и той започва: „Диетичната кола възникна вследствие на не знам си какви политически причини в Хаити, откъдето главно се взимал концентратът за кока колата. Имало криза, а американците без кока кола направо загиват. И тогава измислили тази диетична кола, за да се потули по някакъв начин липсата на този хубав концентрат от Хаити, с чийто вкус са свикнали американците“. Едно от хобитата му беше авто-мото и знаеше всичко за коли и мотори. Показваш му нещо и той започва: „Такава марка, от не знам си коя година“ и ти изрежда всичко до най-малката подробност, свързано с тази кола – двигател, части, чудесии. Орнитологията също му беше голяма слабост и ти казва – това е еди каква си птичка, еди каква си хранилка трябва да й се направи – абе супер пич. Той беше асексуален, нямаше гадже, никога не е бил женен, по-голям от мен – аз съм била на четиресет и няколко, значи той е бил на четиресет и много. Много приятен пич, франкофон.

Не американците, а българите са най-гадните мъже, които аз познавам, в сравнение с мъжете във всяка друга държава. Дори и в сравнение с негрите. Все нещо искат келепир, нещо да са отгоре, нещо да докажат – себе си, превъзходството си или нещо друго. Те винаги може да ти забият нож в гърба и не само българите като мъже, но и българите като нация. Вчера гледах тенорите на България и цитираха Никола Николов, велик наш тенор, та той казва: „Българите сме родили завистта“. В другите държави хората са много по-искрени и много по-надеждни. Българин, дори семеен, с деца, не знаеш кога ще ти забие нож в гърба, кога ще тръгне с приятелката ти, кога ще ти изневерява и ще се крие. Докато там нещата са съвсем различни – хората показват собствената си физиономия, не някаква маска и не някакво чучело. Защото мъжете тук, освен че носят някакви маски, са и пълни чучела. Докато на Запад човек цени себе си, тук си слагат някакви пера, маски, кичат се с неща, които не им прилягат. И като кажат: „Тъпите американци“. Ами повечето американци, които аз познавам, са много по-стойностни хора. Просто живеят един много по-пълноценен живот, възпитават си децата. Били ограничени. Какво значи ограничени? Ето, запознавам се със сегашния ми мъж по Интернет. Бях си пуснала една обява и той ми отговори с едно изречение. „Това, което търсиш, съм аз – ще се радвам да ми се обадиш“. И се подписва на френски. Аз му се обаждам, пишем си в yahoo messanger – ами първият ни спор беше колко българи Василий Българоубиец е хванал – 5 000 или 7 000. Това е американец, който не е живял извън Щатите – хайде, баба му и дядо му са били германци и това му дава някакъв допълнителен европейски опит, но майка му е била на 8 години, когато е емигрирала, а той никога не е излизал извън Щатите, освен в Мексико и Канада. През целия си живот не е работил – играл е покер. Аз дори го стегнах малко и сега на стари години работи като счетоводител, но иначе има разностранни интереси. Той е малко интровертен и без да го подпитваш и да стане въпрос, дори и няма да разбереш колко много знае и се интересува от различни неща. Покрай моето влизане в затвора, той написа проектопредложение за промяна на емиграционните закони в Щатите. Той също е лежал в затвора и през това време е написал 3 романа. Понеже съм филолог, като литература не ги поставям редом с Реймънд Чандлър или Стивън Кинг, обаче не са и лоши – има големи лафове и богат английски в лексикално отношение. Рисува картини с маслени бои, свири на китара и пее страхотно.

Ирина и четвъртият й съпруг Ал на разходка сред природата. Снимка: личен архив

А българите какво – само се кичат с пера, а иначе са мързеливи, завистници и големи мошеници. Няма почтеност нито в личните отношения, нито в отношението на индивида към държавата и към обществото. Това беше едно от големите ми съображения да напусна тази държава, защото аз съм идеалист и това ме дразнеше много. Всеки гледа да ограби ближния си, държавата и обществото. Беше много гадно и сега, 16 години по-късно, е същото. И хората са същите, заедно с някои нови, налепили се покрай тях. Включително дори и негъра, който не разсъждава и не вижда по-далече от утрешния ден (говорим за преобладаващото мнозинство) – негърът е плиткоумен, мързелив, подъл, но дори и негрите са по-добри от българите. Защото те го правят от наивитет. Те са природно мързеливи, подли и гадни, а не го правят умишлено.
Ето защо готините хора, образите и авантюристите заминават от България. Боклуците, интелектуалците и връзкарите остават – това е положението.

И докъде бях стигнала – запознаваме се с мъжа ми и започваме да си пишем, той гледаше своя приятелка, която дълги години е обичал, но тя се разболяла тежко и специално заради нея бяха отишли във Вегас. Отначало лекарите й давали 8 месеца живот, но тя след това е живяла някъде около 8 години. Той, горкият беше много на тръни – там живееха в една стая с нея и със сина й, мизерия, ходеха всяка вечер по казината, защото той беше продал на майка си къщата и беше взел 50 000 долара, та ги бяха изхарчили. Той казваше за нея: „Не мога дори да я пипна – тя е много болна“ и наистина – жената беше с апарати и прочие, а той си беше в разцвета на силите. Както и да е, пишехме си и един ден отидохме на разходка до Red Rock Canyon – много красиви огромни, червени масиви от скали, примесени с желязна руда. Когато се разделихме, той ми се обажда и вика: „И без това трябва да си уредиш положението в Щатите – ако искаш да се оженим“. Понеже не знае какво ще му отговоря, затова ме попита по телефона. След това ми направи официално предложение, коленичи, целуна ми ръка и ме поиска официално за своя съпруга –много готино, като в Средновековието. Но още по телефона аз му казах: „Нямам нищо против – така или иначе се харесваме, обичаме се и т. н. – защо пък не“.
Той обаче имаше угризения на съвестта да зареже приятелката си и ми каза, че първоначално ще живее при нея, но тя така или иначе, като разбра за нас, го изгони. От друга страна, би трябвало да го е очаквала – той с последните си издихания на мъжественост гледа да използва човекът. И действително – използвахме я много добре едната година, преди той да заболее от простата – просто ден не пропуснахме. Но дори сега, въпреки че има проблеми с простатата, бракът ни е много стабилен.

(СледваКошмарът на американския затвор)

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.