Селският археолог на мотор Жоро Хаджиев за неговите открития из България

Къща в с. Гумощник, троянско. Снимка: Жоро Хаджиев

„Когато караш по Хаинбоаз в посока Велико Търново, изкачиш билото и започнеш да се спускаш от „Предела“ в Северна България, ще срещнеш селце със странното име Мишеморков хан. Повечето хора биха възкликнали: „Ха-ха, какво име само!“ и толкова. Едва ли много от тях знаят, че по отклонението вляво са скътани няколко махалички, които са съхранявали непреклонния дух на българина и неговата идентичност в дългите и тъмни години на османското владичество“.

Така започва един от многобройните разкази на Жоро Хаджиев, който избира Фейсбук, за да публикува пътеписите и проучванията си за различни райони на България. Това са албуми със снимки, придружени от текст. Хаджиев казва със сякаш неутрален тон, че в днешно време хората не четат дълги текстове, но въпреки това снимките му са съпроводени от обстойни разкази, легенди, любопитни детайли от различни краища на България. И печелят все повече последователи.

Алтернативният разказвач живее в Стара Загора, има малък бизнес в областта на храните. Покрай мотоциклетния ендуро спорт, с който дълги години се занимава и който е свързан с преходи сред природата, познава почти всяко кътче от нашите планини. Особено познат му е районът от Стара планина, където се чувства буквално „в свои води, като местен“.

В село Стражата, тревненско. Снимка: Жоро Хаджиев

Пътува до избраните дестинации с джип или мотор. Все повече се спира на джипа, който му помага да прекоси не само трудни пространства, но и дългите, обрасли с висока трева пътеки назад във времето.

Какви са историите на първите килийни училища? Какво място е заемало грънчарството в бита на някогашните българи и как изглежда едно грънчарско колело? Какво отношение към тъкаческия занаят имат артефакти като хурки, нищелки, совалки, калмукани, чекръци, сукалки? Какво знаем за хайдутството и неговата топография? А какво се е продавало в една бакалия от 20-те години на миналия век и с какво последното може да е полезно за представата ни за миналото? Въпросите са множество, а времето за спояването им все не достига не само на българина, но и на съвременния човек поначало.

„Почти няма случай, в който да съм проучвал данни за някое населено място в тази част на предбалкана и да не съм попадал поне на един хайдутин, излязъл от него. Споменават се хайдушки чети в района на Цепераните, Стражата, Еньовци и къде ли още не“, пише Жоро Хаджиев.

„Трудно е да изразя предпочитания за любим период от нашето минало. Гордея се с това, че сме владели почти целия Балкански полуостров, че „и ний сме дали нещо на света”, както е казал Вазов, но приоритет ми е да се ровя в османския период, защото тогава за мен сме извършили най-голямото си геройство – съхранили сме вяра, традиции, идентичност“.

Петало за късмет, останало на прага на изоставена селска къща. Снимка: Жоро Хаджиев

Посещавайки определени места и вниквайки в техните истории, може да се каже, че Хаджиев пристъпва прага и на душата на българина от миналото. На въпрос как би я описал, и има ли тя общо с душата на днешния българин, отговаря следното:

„Ситуацията днес няма много общо с тази от миналото и това води до твърде много разлики във взимоотношенията в обществото. Ако гледаме тях, ще видим, че като цяло, българинът напоследък е станал егоист и материалист. Навремето хората са си помагали във всичко. Строили са къщата си заедно, празнували са, събирали са се с повод и без повод, общували са. Ако някой бъде сполетян от бедствие или неприятност, помагали са му отново всички. Тези отношения са се запазили до 20-те години на миналия век, а в малките населени места – и до по-късно. Затова, когато ходим в някое откъснато, по-малко селце в планината, възкликваме: „Боже, какви добри хора!“ Социалното разслоение за мен слага начало на отчуждаването между хората, а в днешно време това отчуждаване все повече нараства“.

Реставрирано килийно училище в с. Гумощник, троянско. Снимка: Жоро Хаджиев

Темата за общността неусетно води и до въпроса за народностния дух.

„Нашият народ има ентусиазъм, когато се открият перспективи за бъдещете му. Така е било по времето на Освобождениято, на Съединението, на 9 септември 1944 г., на 10 ноември 1989 г. След тези събития, ентусиазмът бавно спада, докато на ред дойде следващото голямо събитие. По тази тема няма еднозначен отговор и колкото хора, толкова мнения. Ако трябва с един израз да охарактеризирам разликата между хората отпреди и сега, бих го казал така: Станахме по-хуманни, но по-малко човеци“.

В публикуваните репортажи личи особен пиетет към българската къща. Причина за това са и сантименталните спомени от собственото детство.

„Интерес към старите къщи съм имал още от малък. Баба ми често ми разказваше за старият ни дом, който сме имали близко до реката. Описваше помещенията, различните уреди и приспособления, които са ползвали навремето. Разказваше ми за трудния живот, който са водили, как е лягала убита от работа в полунощ и е ставала в 4 сутринта да меси и пече хляб. За съжаление, аз не помнех нищо от това време, защото когато съм се родил, от старата ни къща не беше останало нищо и когато, при едно каране на мотор в Стара планина, попаднах на първата автентична махала, останала в този си вид от време оно, само седнах в средата, там, където е бил харманът – и всичко, което баба и дядо са ми разказвали сякаш оживя пред очите ми. За съжаление, човек с добра фантазия би могъл да се потопи в онова време, но само толкова. За реалния живот са нужни живи хора!“.

На много от местата Жоро Хаджиев общува с местното население – разбира се там, където то е налице, тъй като много от районите се обезлюдяват все повече и повече.

В къща в село Стражата, тревненско. Снимка: Жоро Хаджиев

„Общуването с местните хора е много важно за събирането на факти, и не само за това. Обикновено те са самотници, останали из обезлюдените планински селца и махали по своя воля, за да не пречат в градовете на синове, дъщери или внуци. Представете си, ако ние останем в такава обстановка за месец и няма през това време с кой дума да разменим … Е, понякога такъв вид изолация е очистваща, но така да е с години вече не е весело. Понякога с часове си говоря с такива хора, те ми разказват за младите си години, ходя отново да ги посещавам, или ако минавам случайно наблизо, се отбивам да им се обаждам. Най-тъжното е, когато на вратата на къщата видя нов некролог“.

По време на една от обиколките си в Сакар, Странджа, осъзнава, че положението там, особено около границата ни с Турция, е трагично.

„Селата са обезлюдени, улиците са празни, все едно оттам е минала чумата. Изключително потискаща обстановка. А през пролетта там е много красиво! Природата си знае работата, но човекът не!“.

Селските райони, в които животът продължава и днес, стават все по-малко. Споменът за много от тях вече е, или скоро ще бъде, единствената следа от съществуването им. Изключение са районите из равнините и то в близост до големите градове.

„Отдалечените от „цивилизацията“ български села също западат и се обезлюдяват. Те се запълват от по-тъмни български граждани. Наскоро обикалях чирпанските села и останах изумен от трансфера на населението там! Това беше цветущ селски район, а сега се е превърнал в „Тъмна Индия“. Честно да си призная, не съм виждал цветущ селски район, каквито има в чужбина. В добро състояние е този между Пловдив и Пазарджик и това се дължи най-вече на традициите в селското стопанство и близостта му до големите градове. Същото може да се каже и за селските райони, където е съсредоточена някаква промишленост: мини, рудници, обогатителни фабрики, електропроизводство, но те не са свързани с основното предназначение на селата“.

За пътя напред, с оглед на многото западащи райони, е трудно да се говори:

„Дълга е темата и препоръките са много, за да се възроди българското село. Страхувам се, че в много райони вече няма какво да се направи, като знаем възможностите на държавата ни. Там трябват инвестиции, съвременна инфраструктура, стимулиране, облекчения, евросубсидии, но за всички производители, а не само за избрани! С една дума, трябва да има поминък… или още по-страшна пандемия“.

„Мозайката на спомените“

Междувременно историите на Хаджиев, подредени в албуми, правят обратното на това, което е налице днес – възкресяват българските населени места извън големите градове. И Хаджиев прави това със забележителни разказваческа продуктивност и дисциплина.

Един от репортажите за село Стражата – „Село на хайдути, змейове и самодиви“, синтезира реални истории и митове, изграждайки животрептящ образ на тревненското село.

Къща в село Стражата, тревненско. Снимка: Жоро Хаджиев

„Вярва се, че не е на хубаво хора да се заселват близо до самодивско хорище, защото селото ще се обезлюди. И наистина, в Стражата от години не живее никой. Самодивите ли са причината, или изселването на хората в градовете? Не знам. Знам само, че селото и легендите му потъват в забрава. И там сега живеят самодивите“, гласи част от разказа за село Стража. Или може би – разказа за различните села, носещи едно и също име в различните времена – селото от далечното минало, щ от по-близкото минало, както и селото от настоящето…

„Интересно и загадъчно село е Стражата! За него се носят легенди, оплетени в мистерии, има дори слух за заровено голямо съкровище. За съжаление, и за Стражата не открих кой знае колко официални исторически факти, затова ще ви разкажа онова, което са ми предали възрастни хора, които преди доста години бяха все още живи, но сега и техните къщи вече са потънали в бурени. Селото е едно от най-бързо обезлюдяващите се след 9 септември 1944 г. Докато през 1934 г. в него са живеели 129 човека, то през 1975 г. там са останали едва четирима! Свободолюбим дух са имали хората от Стражата и всеки опит да ги подчинят, приключвал с неуспех“.

Често под публикуваните албуми със снимки има коментиращи, които завързват диалог помежду си, допълват се или спорят за историята, свързана с някое населено място. По този начин репортажите се обогатяват и придобиват още емоционални значения, получава се „жив разговор“ между съхранилите или наследилите познанието за района. Оказва се, че за много места са запазени спомените, макар и разпилени, носители на които са живи хора.

Под една снимка на паметници на жертви на Балканските войни и на Първата световна война в с. Гумощник (в Троянския Балкан), протича многостранен диалог.

„По време на трите войни много гумощчани (б. а. – става дума за жителите на село Гумощник) са се върнали от гурбет в чужбина, за да се бият за родината. Поклон.“, пише Хаджиев, а някой под снимката му отговаря: „Мисля, че тук са били погребани хора, които са били на „Титаник“.

Така спонтанно се сформира нов разказ, ново парче от пъзела на българската история. Появяват се нови коментари, като:

„Мисля, че в Сенник, Севлиевско, съм виждала паметник на загиналите от потъването“. (бел. ред. – паметник има в двора на черквата в с. Гумощник).

„Баща ми е от с. Душево (до с. Сенник) и ми е разказвал за няколко души, които се запили в една кръчма и изпуснали кораба“, добавя още някой.

“И аз това съм чувала. И то с продължението, че след една година се завърнали в селото в момента, в който направили опело за душите им на гробищата“, гласи друг коментар.

Подобни диалози продължават разказа по неочаквано интересен начин, превръщайки историята в това, което е тя в действителност – вселенски килим, изтъкан от множество отделни съдби. Съвременни инициативи, съчетани с вездесъщието на интернет, като тази на Жоро Хаджиев, са може би надежда за дописване на отделните откъслечни спомени, за спасяването на поне част от тях.

Топлийката на завесата на олтара

Историята е чудновато нещо. Тя се спотайва във всеки камък от градежа на една църква, в иконостаса, дори в топлийката на завесата на олтара, както ни разкрива един от прекрасните разкази на Елин Пелин – „Занемелите камбани“.

Артефактът, къщата, дори изсъхналия дънер на дървото край пътя, чакат проблясъка на искрата, викаща спомена, за да разкажат за едно село, на навиците, душите, бита. Ако има, разбира се, кой да я чуе.

Жоро Хаджиев, автопортрет в огледало на изоставена къща.

Ето какво разказва Хаджиев за намиращата се в село Гумощник възрожденска черква (построена през 1838 г.):

„Със сигурност се знае, че в строителството на църквата е взело участие цялото население на махалата Старо Млечево. Камъните за градежа са добивани от околността, а варта е гасена в тогавашното Мариновци. Варовикът е свалян от близък връх, а бигорът за корнизите е докаран от село Хлевене, Ловешко. Любопитното е, че пясъкът е добиван от река Видима и жените са го носили в торби на гръб от разстояние седем километра!“.

Хаджиев може би интуитивно е усетил нуждата натрупаните във времето краеведски изследвания да заживеят по нов начин. Да достигнат до новите поколения, прекосявайки нови пътища, проправени от модерните комуникации. Тези умиращи или мъртви вече спомени има нужда да бъдат изведени, подобно на дух, обитаващ бутилката на библиотеките и на приземията на изоставените къщи, иконостасите на заключените църкви.

Подобни инициативи ни подаряват това, за което се сещаме може би само по време на мимолетното вдъхновение на туристическите си обиколки – историческото ни минало, но не онова, грандиозното минало на нацията, а миналото на общността, на едно населено място, на индивидуалната съдба. Събрано в най-живата и огнеупорна на времето форма – живия разказ, това минало ни бива разказано. И научаваме малко повече за едно място, за едни хора, живели някога по нашите земи, както и – за себе си.

– –

Виж тук фейсбук-страницата с краеведските текстове и снимки на Жоро Хаджиев.

 

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.