Мери Тръмп: Как семейството ми създаде най-опасния човек на света

„Твърде много, никога достатъчно“ – невиждан досега портрет на 45-ия президент на САЩ Доналд Тръмп, разказан от собствената му племенница

„Твърде много, никога достатъчно: Как семейството ми създаде най-опасния човек на света“ (Сиела, превод Явор Недев) от Мери Тръмп е разказ от първа ръка за миналото и настоящето на една от най-широко обсъжданите фигури в съвременната история, заемал в продължение на четири години мястото на най-могъщия човек в света – Доналд Тръмп.

Правени са многобройни опити за характеризиране на 45-ия президент на САЩ от журналисти, психолози, експерти и политически коментатори.

„Нарцисистично личностно разстройство“ и „зловреден нарцисизъм“ са някои от термините, срещани в медиите. Но тези етикети не ни водят далеч в опитите ни да повдигнем завесите към истината за Доналд Тръмп.

Мери Тръмп, племенница на Доналд и дъщеря на брат му Фреди, поставя началото на разговор, в който досега членове на семейството му не са участвали.

Тя ни отвежда далеч в миналото в първите години на Доналд и детството му в сянката на доминиращия му баща със социопатични наклонности и физическото и емоционално отсъствие на майка му. От ранните детски години и адаптацията към прекомерните изисквания на богатото семейство, през проблемното му юношество във Военната академия на Ню Йорк, книгата разкрива в неочакван детайл механизмите, чрез които Доналд натрупва репутацията си на успешен бизнесмен, както и първите му стъпки в политиката.

Специално внимание Мери обръща на последната година от управлението на Доналд и кризата от COVID-19 – своеобразен синтез на токсичната среда на семейство Тръмп.

„Твърде много, никога достатъчно“ е жив, дишащ портрет на човек, който е оставил дълбока резка в американската политика, в обществото и дори разклатил самите устои на демокрацията. Портрет, който показва не само резултатите, но и причините, не само публичната персона, но и стаените, непреодолими страхове, които диктуват действията.

Мери Тръмп отправя стряскащи предупреждения за бъдещето и показва невиждана досега картина на миналото на човек, чийто политически път може би все още не е приключил. Следва откъс.

Мери Тръмп – ограбена“ крещяха заглавните страници на нюйоркските таблоиди в деня след Хелоуин през 1991 г. Макар да знаех какво се бе случило, все пак беше стряскащо да видя заглавията по будките на път за метрото.
Баба ми не беше само ограбена обаче. Хлапакът, който грабнал чантата ѝ на паркинга на магазина, докато тя слагала покупките в ролс ройса си, бе блъснал главата ѝ в купето с такава сила, че тя бе получила кръвоизлив и частична загуба на слух и зрение. При падането си бе счупила няколко ребра и таза на различни места – фрактури, които бяха много по-опасни заради острата ѝ остеопороза. Докато стигне до болницата „Буут Мемориъл“, състоянието ѝ бе станало много сериозно и ние не знаехме дали ще оцелее.
Чак след като излезе от интензивното отделение и я настаниха в единична стая, успяхме да видим подобрение. Трябваше да минат седмици преди болките да станат поносими. Когато апетитът ѝ се завър-на, ѝ носех каквото пожелаеше. Един ден седяхме двете – тя пиеше карамелен млечен шейк, който ѝ бях купила на път за болницата – когато се появи Доналд.
Поздрави ни и двете и я целуна набързо по бузата.
– Мамо, изглеждаш страхотно.
– Вече е много по-добре – казах аз. Той седна на стола до леглото и вдигна единия си крак на ръба на рамката.
– Мери идва да ме види всеки ден – каза баба и ми се усмихна.
Той се обърна към мен.
– Сигурно е хубаво да имаш толкова свободно време.
Погледнах баба. Тя завъртя очи и се опита да потисне усмивката си.
– Как си, миличък? – попита го.
– Не питай. – Изглеждаше изнервен.
Баба го попита за децата, дали има нещо ново покрай него и Ивана. Той нямаше много какво да каже. Очевидно бе отегчен и след десет минути си тръгна. Баба хвърли бърз поглед към вратата, за да е сигурна, че си е заминал.
– Някой е крив днес.
Сега вече се разсмях.
– Честно казано, наистина му е трудно напоследък.
През изминалата година „Тадж Махал“, любимото му казино в Атлантик Сити, бе обявило банкрут само дванадесет месеца след като бе отворило врати, бракът му бе на пух и прах, благодарение до голяма степен на публичната му афера с Марла Мейпълс, банките му бяха ограничили достъпа до сметките и му бяха гласували месечна издръжка, а изданието на втората му книга, „Оцеляване на върха“, бе издадено под името „Изкуството да оцелееш“. Макар че сам си бе виновен за всичко, той не изглеждаше смирен или засрамен, приемаше се повече за онеправдан.
– Горкият Доналд – каза баба подигравателно. Изглеждаше ми почти замаяна и си помислих дали няма да е добре лекарите да ѝ намалят болкоуспокояващите. – Винаги е бил такъв. Не трябва да го казвам, но като замина за Военната академия почувствах такова облекчение. Не слушаше никога, най-малкото пък мен, и постоянно тормозеше Робърт. Ох, Мери! Беше такъв мърльо. В училище получаваше медали за това, че е подреден, но щом се прибереше у дома, си оставаше разхвърлян.
– Какво направи?
– Какво можех да направя? Никога не ме слушаше. А на дядо ти не му пукаше. Тя поклати глава. – На Доналд му се разминаваше всичко.
Това ме изненада. Винаги бях предполагала, че дядо ми е кукловодът.
– Това не ми изглежда характерно за него.
По това време дядо ми беше в болницата за специални операции в Манхатън за смяна на тазобедрената става. Мисля, че бе влизал в болницата само веднъж, за да му премахнат тумор от врата зад дясното ухо, и то през 1989 г. Не знам дали е било съвпадение или операцията му е била планирана след приема на баба в болницата, за да не се налага тя да го търпи, докато се възстановява. От известно време психическото му здраве бе започнало да се влошава и ситуацията ставаше все по-тежка. Няколко пъти сестрите го бяха хванали, докато се опитва да си тръгне посред нощ, облечен само по боксерки. Казал им, че отива да види госпожа Тръмп. Баба явно беше доволна, че не е успял да я намери.
Строежът на „Гранд Хаят“, възприет като личен успех на Доналд, проправи пътя за „Тръмп Тауър“, който отвори врати през 1983 г. насред голяма медийна шумотевица. Проектът бе преследван от скандали, които започваха с ужасното отношение към нелегалните строители и стигаха до предполагаемата намеса на мафията. Обидните действия кулминираха в унищожаването на красивите варовикови барелефи в стил ар деко от фасадата на „Бонуит Телър“, която Доналд събори, за да освободи терена за своята сграда. Доналд първоначално обеща важните исторически артефакти на Музея за изкуство „Метрополитън“. Когато обаче разбра, че тяхното премахване ще му струва пари и ще забави строежа, той разпореди да бъдат разрушени. При последвалата критика, той само вдигна рамене и оповести, че скулптурите са „без никаква артистична стойност“, сякаш знаеше повече от научната оценка на експертите. С течение на времето този маниер, че знае най-добре, щеше да стане още по-твърдо установен. Колкото повече намаляваше обсегът на знанията му (особено в областта на държавното управление), толкова повече той щеше да твърди, че знае най-добре, правопропорционално на несигурността му. Именно това е ситуацията, в която се намираме в момента.
Истинската причина за сравнително безпроблемното развитие на първите му два проекта се крие до голяма степен в опита на баща му като бизнесмен и предприемач. Нито един от тях нямаше да бъде възможен без контактите на Фред, влиянието му, съгласието, парите му, знанията и може би най-важното, подкрепата, която даваше на Доналд.
Допреди това Доналд изцяло разчиташе на парите на Фред и неговото влияние, макар никога да не го е признавал публично и официално да твърди, че успехът му се дължи единствено на неговото лично състояние и предприемачески дух. Медиите с готовност го следваха без да разпитват, а банките не останаха по-назад, когато Доналд започ-ва да преследва идеята да стане собственик на казина в Ню Джърси. През 1977 г. щатът узакони хазартните игри в Атлантик Сити в опита си да спаси затъващия крайбрежен курорт. Ако мнението на дядо ми можеше да упражни някакво влияние върху него, то Доналд никога нямаше да инвестира в Атлантик Сити. За Фред Манхатън си заслужаваше рисковете, но в Атлантик Сити той нямаше да може да предложи нищо друго освен пари и съвети – не разполагаше с политическите си връзки или с осведомеността си за местния бизнес. Но по това време влиянието на Фред над Доналд вече залязваше и през 1982 г. Доналд кандидатства за лиценз за хазарт.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.