Интернет – тъмната страна на славата
В ерата на Google и YouTube всеки може за минути да бъде превърнат в звезда – или в глупак. През 2002 г. пълничкият канадски тинейджър Гислин Раза се заснема в ролята на джедай от „Междузвездни войни“, размахващ светлинен меч играчка. Кратичкото филмче става смешно, защото не това му е идеята. Така или иначе, то не е предназначено за публика, а за училищното телевизионно студио. През 2003 г. обаче, друг ученик случайно намира видеото и го пуска онлайн – и слага начало на кошмара на Раза. Само за няколко дни „хлапето от Междузвездни войни“ става онлайн хит. Клипчето е публикувано на стотици блогове, допълнено с музика и специални ефекти, и е гледано от милиони. Цели уебсайтове са предназначени за темата. Един от тези сайтове – jedimaster.net влиза в класацията на „Таймс“ за 50 най-добри страници за 2003 г. И ако Раза беше мечтал да стане известен, то тогава случката би му дошла като божи дар. Но за жалост в неговия случай, тя става причина за публично унижение – един от най-големите страхове на всяко хлапе.
Раза не е единственият случай. Последните поколения израстват онлайн и подобни истории стават все по-чести. Те насочват към обратната страна на Интернет славата – унижението. Има вече много сайтове, които съществуват единствено с целта да подпомогнат публичното опозоряване на някого. На някои можеш да пишеш „мили“ пожелания към бившото си гадже (DontDateHimGirl.com) или пък да публикуваш клипчета с нарушаване на обществения ред (hollabackNYC.com). Подобни страници могат да разрушат нечия репутация за секунди.
„Всеки може да стане звезда или злодей за изключително кратко време“, казва Даниел Солов, професор по право в Университета „Джордж Вашингтон“ и автор на книгата „Бъдещето на репутацията : клюки, слухове и лична информация в Интернет“. „Някои хора може да се забавляват, ако станат обект на подобни Интернет хитове, но за други това не е най-прекрасната роля, която могат да имат в живота.“
„Момичето с кучешките лайна“ едва ли е публичната роля, която млада южнокорейка е искала да има в обществото. През 2005 г. обаче, тя отказва да почисти след кучето си в метрото в Сеул, а друг пътник снима всичко с мобилния си телефон. После публикува клипчето, което веднага става онлайн хит. Като резултат момичето е дотолкова подигравано, че напуска колежа. Съвсем наскоро пък, студент от университета „Люис и Кларк“ в Портланд е обвинен в социалната мрежа Facebook.com, че е опитал да изнасили състудентка. Така името на студента се появява заедно с определението „изнасилвач“ на стотици места в Интернет, много преди да е подаден какъвто и да било сигнал до властите. Те така и не обявяват момчето за виновно, но историята е раздухвана от много блогъри, а местен седмичен вестник я публикува на първа страница. Там изцяло е представена версията на предполагаемата жертва и не е дадено право на отговор.
Публичното осмиване не е нещо ново. Още древните римляни са наказвали престъпниците като са ги жигосвали по челото. В колониална Америка еретиците са били излагани на показ на площадите, на крадците са режели пръстите, а прелюбодейците са били принуждавани да носят голямо червено „А“ на дрехите си. (б.р. – от adultery – прелюбодеяние на английски). В по-ново време в САЩ изнасилвачи са били принуждавани да поставят предупредителни табели на моравите пред къщите си.
В подобни случаи обществената стигма може да е от полза, но „положението в Интернет е извън контрол“, поне според специалиста по право Джим Коен от Университета „Фордам“ в Ню Йорк. В Интернет няма баланс, информацията не се проверява и рядко може да бъде доказана като достоверна. Освен това, проучвания доказват, че анонимността в мрежата кара хората да казват неща, които иначе не биха казали. Подобен пример е сайтът JuicyCampus, клюкарски колежански сайт, който насърчава анонимните коментари по адрес на преподаватели и състуденти. Вместо забавни забележки обаче, в сайта се появяват тежки обвинения за злоупотреба с наркотици и оргии, като са цитирани имена на студенти. „Ако имаш зъб на някого, можеш безпощадно да го очерниш в Интернет и той няма никаква възможност за защита“, казва Даниел Белцър, университетски преподавател.
Властите засега не намират начин да контролират сайтове като JuicyCampus. Още повече, че законите за свободата на словото и клеветата са различни в отделните страни. Един и същи случай може да се гледа по един начин в САЩ и по съвсем друг във Великобритания. При това положение какво може да спре някой да публикува в Интернет каквото си поиска? Той хем остава анонимен, хем не може да пострада от никакви последици. Това е сериозен риск за хората, които списват блогове или ползват социални мрежи, където публикуват лична информация.
„Младите хора се изкушават от възможностите за „гражданска журналистика“, които Интернет дава, и всеки се надява на своите пет минути слава. Тази слава обаче включва публикуването онлайн на много лична информация“, казва Бари Шулцер, бивш изпълнителен директор на АОL.
Жертвите на Интернет унижението рядко имат много законови начини за отговор. Винаги е трудно да се открие IP адресът на човека, който е злословил против теб, а дори да се открие – това не винаги е успех. Много хора делят един и същи IP адрес в колежанските мрежи, други пък ползват фалшиви IP-та. Дори да се разкрие причинителят, това само прави случая по-популярен, което никак не е желателно за потърпевшите. „Законът обаче може да направи само толкова“, казва Даниел Солов.
Когато дадена информация попадне в Интернет, след това е почти невъзможно да бъде изтрита. Родителите на „хлапето от Междузвездни войни“, които между другото е трябвало да пратят детето си на психотерапевт, съдят учениците, които са пуснали клипчето онлайн. Но оттогава насам видеото се е появило на толкова други сайтове, че реално не може да бъде изтрито. Набеденият за изнасилвач студент от „Люис и Кларк“ също е наел адвокати. Но ако днес напишете името му в Google, още първият резултат от търсенето ще включва думата „изнасилвач“ в заглавието си. И ако има нещо, на което „хлапето от Междузвездни войни“ може да ни научи, то е, че срамът може винаги да бъде с нас.