Пепе, санитарят от психиатрията
Пепе е на 36 години, студент задочник по философия в Софийския университет и …санитар в психиатрия. Сам си е избрал тази нископлатена работа, защото, както казва, „имам дълг към обществото“. От разказа му се разбира, че според него това е натрупване на добра карма.
Истинското му име е Петър Георгиев, софиянец. Санитар е в отделението с „повишена степен на грижи“ в „Областен психодиспансер“ в София. (Виж репортаж за диспансера тук.)
Пепе е сменил много професии – бил старшина в продължение на 3 години, продавал е авточасти 6 години, занимавал се е с недвижими имоти, с коли под наем, бил е лаборант в Института за заразни и паразитни болести. Преди три години решава да учи и избира специалност философия в Софийския университет.
„Чувствам се по-спокоен, откакто работя в психиатрията. А философията ми помага да приемам работата и хората, за които се грижа“. Пепе живее в Бистрица, както се казва подсигурен е добре финансово, не разчита само на заплатата си на санитар.
„Заплатата ми в отделението е 240 лева, като има някакви добавки за прослужено време – стандартните за всяка общинска работа. Пари няма, но поне вървят осигуровки.
В отделението се грижим за 10 до 12 пациенти. Зимата наблюдавам, че преобладават депресиите, силните депресии, опитите за самоубийство, това са хора, които трябва да са по 24 часа под наблюдение. Лятно време са по-агресивните случаи. Често полицаите ни довеждат някой, който очевидно не е на този свят, но не се знае какво точно му е. В един от случаите впоследствие се оказа, че три дена не е спрял да пие и да „смърка“, накрая е превъртял от безсъние и щуротия. Преспа при нас, пооправи се, изписахме го.
Имахме случай – вратата на асансьора, с който се качва храната в отделението, беше оставена отключена и един от пациентите е усетил. Слязъл е, размотал се е, но не е имал намерение да бяга, харесал си е едно цвете от другите етажи и си го е взел. Върнал се е към отделението по стълбите и звъни на вратата със саксия в ръце (смее се). Една пациентка пък твърдеше, че по поръчка на Слави Трифонов Бойко Борисов е монтирал навсякъде камери, които да я следят. Дори правеше опити да чупи камерите в отделението. Като разбра, че няма шанс, започна да се движи с гръб към камерата, никога не се движеше с лице.
Няма такива случаи, някой да не е за нашето отделение. Няма такива грешки, за които толкова сме гледали по филмите. За да стигне до нас, първо минава през събеседване с лекар, снема му се анамнеза, преценява се случаят, ако е много агресивен имаме стая за интензивни грижи, където е под видео наблюдение. След като му се приложи лечение, се наблюдава развитието на този човек.
Може да се каже, че два-три случая са ми се запечатали в съзнанието, но то е защото след като са излизали от болницата, сме оставали приятели. С един от тях дори работим на другата ми работа в строителството. Той все още ни е пациент, пие си поддържащата терапия, не се е излекувал. Но се оказа добър електротехник, разбира си от занаята, работи с нас, защото пък на други места не искат да го взимат, защото бил психично болен. Той в момента е добре, в ремисия е, знае, че ако не си пие лекарствата, ще му се влоши състоянието. Много симпатично и отговорно момче, отговорен към работата.
Друг случай имам с още един човек, той се оказа електромонтьор. Той работи в Германия по строежите. Но при него има лична драма и на моменти предпочита да влезе в психиатрията, за да не направи повторен опит за самоубийство. Той си знае – като наближи датата, влиза си сам в такова заведение, за да е под контрол, да не е сам.
Там ми е удобно за момента, докато съм студент имам време за четене. Смените са 12-13 дни дежурства в месеца по 12 часа. Нощните минават бързо, а през деня си свободен. Като имаш шест нощни смени, излиза че си зает 7 дни в месеца.
Как попаднах да работя там? Един познат работеше в психиатрията. Един ден, когато дойде да ми монтира метални решетки на мазето (който работи там, винаги има и друга работа, защото с тия мизерни пари не се живее), ми подхвърли, че търсят хора. Искали по-млади, защото там е станало клуб на пенсионера, млади хора почти няма. Реших да отида.
Имах интервю със старшата сестра, с началника на отделението, обясниха ми в какво се състои работата, впоследствие се оказа, че не е само това – като навсякъде. След пробния период от 6 месеца, вече съм на безсрочен договор.
Аз съм в неотложното отделение – там където са пациентите с тежки кризи, там се преодоляват първоначалните кризи и се насрочва лечение вкъщи или в друго заведение. При нас не остават за дълго време пациенти – за седмица, най-много месец.
Основното задължение на санитаря е да осигурява безопасността на медицинските сестри при даване на лекарства на пациентите. Да поддържа чистотата в отделението – чисти се два пъти на ден, чистиш тоалетни, бани, стаите, изхвърляш боклука. Преглеждаме шкафчетата на пациентите за предмети, които не са разрешени. Не трябва да има стъклени, метални предмети – такива, с които могат да наранят себе си или околните. След 14 часа не трябва да пият кафе, въобще да имат досег с кофеин, не трябва да ядат шоколади, да пият кола, алкохол, защото всичко това, примесено със силните им лекарства, може да доведе до влошаване на състоянието им. Редовно обаче след свиждане, въпреки че предупреждаваме да не се носят такива неща, намираме кафе „3 в 1“, вилици, ножове.
На пациентите също е забранено да имат мобилни телефони. Имахме случай – пациентът от мобилния телефон поръча 20 порции крилца от „Кентъки“ и ги докараха в болницата.
Постепенно започнах да приемам работата механично. В началото като се вживявах, се натоварвах и така не можех да помагам на хората. В началото беше по-трудно, един-два пъти ми се е доплаквало, когато съм виждал млади момичета, за които виждам, че няма бъдеще. Едно от тях беше със страхова невроза, месеци наред не беше излизало от вкъщи, в отделението почти не излизаше от стаята. Не е ходила на училище, не е общувала с никого, пропилява си живота, но тя не може да го осъзнае, защото има заболяване. Сега е добре, докато майка й и баща й се грижат за нея, но не дай боже стане нещо с родителите й, тя ще остане на улицата. А това е много голям проблем при нас. Повечето ни пациенти остават на улицата и никой не се грижи за тях. Уж имаме социален работник към отделението, но аз лично наскоро разбрах за съществуването му, не съм го и виждал, а да не говорим да е свършил някаква работа, да е уредил някой от пациентите в социален дом.
Липсата на всякаква организация е най-голямата ми трудност в работата. Никой не мисли за ясни и точни разпоредби кое след кое трябва да се извършва. Казват ни: „Ще решавате как да действате на момента“ и така шефовете бягат от отговорност. И последната простотия, която се случи наскоро – в продължение на две седмици пристигаха много агресивни пациенти. При един такъв случай с агресивен пациент един колега е пострадал доста тежко, другият колега е успял да овладее ситуацията – все пак е бивш десантчик, има опит, блокирал е пациента, без да го нарани. И сега старшата сестра щяла да ни провежда инструктаж! Тя нито знае как се работи с тези пациенти – тя е административно лице, тя не е при нас, на бойната линия. А на нея, ако някой пациент й изръмжи или й скочи, тя ще избяга, тя няма как да знае как да реагира. Ако ще ни се провежда инструктаж, то трябва да е някой треньор по джудо или по самбо, който да ни научи на блокажи, с които да не нараняваме пациентите. Защото те не го правят нарочно.
Другото, което е неприятното в работата е, че нямаме никакви застраховки. Ако се случи нещо с нас, седиш и чакаш на болничното легло. За щастие нямаме чак толкова агресивни пациенти.
Да се оплаче човек може винаги, най-малкото от отношенията на шефовете. Те си мислят, че сме роби. Казват ти: „Сега трябва да излезеш в отпуска.“ Ама дали искаш, дали си си правил планове, не те питат. Всеки месец трябва да има по двама човека от санитарите и две от сестрите в отпуска. Ама на кой му се ходи февруари месец на море?
В същото време ни съкратиха бройката – вместо да работим по 4 човека в екип, работим по трима и понякога по двама. Не дай боже да стане нещо сериозно в отделението, аз тези двама човека ги отписвам. Ако натисна паник-бутона, докато дойде охраната, ако в себе си той пък няма ключ – докато стигна аз до вратата, ще са ме пребили 5 пъти. Имали сме случаи, в които сме викали полицаите от Пето районно да ни помагат. Случвало се е пациенти грубо да отказват да си пият лекарствата, ние нямаме право да ги насилваме. Викали сме полицаи, които да ги респектират, за да приемат лекарствата си и да се успокоят.
Дразни ме това, че има психолози, голяма клиника сме, но някак психолози и психиатри се дърпат и не искат да работят заедно. Ако се съберат заедно, би имало много по-голям напредък. Разбирам, в нашето отделение не се сработват, но впоследствие, не разбирам защо не работят заедно.
Самият персонал няма задължението да се консултира с психолог, което според мен е много важно, защото много от колегите ми се отдават на алкохолните си пристрастия след работа, за да се разтоварят. Почти всичките ми колеги са завършени алкохолици след няколко години работа там. Те без пиене не могат. Един от колегите признава: „Аз ако не се напия след работа, вкъщи ще ме избие на агресия към семейството. Като се напия – прибирам се, лягам и заспивам.“
Оказва се, че ако ме пребие пациент, той не носи никаква отговорност, но ако по време на случката аз му отвърна и той пострада – мен ще ме съдят до дупка. Което не е правилно, защото все пак трябва да имам възможност да се пазя. Аз няма да седна да го бия без причина, но трябва да го укротя, да го вържа. Тази имобилизация – връзването с каиши за леглото, за да се извърши, пациентът трябва да е много агресивен. След това идва докторът, който трябва да изпише куп документи. Държим пациента така два часа, след което трябва да го освободим, за да отиде до тоалетна и ако прецени лекар, пак да го вържем. Което означава, че през това време, ако пациентът е все още в криза, ще ни размята всички. За да изолираме един пациент в отделна стая, пак се пишат един куп документи, един куп глупости. Както се казва – срещу тебе стрелят, ти седиш да пишеш дали да отвърнеш.
Често имаме опити за бягство, даже бях прещипал ръката на една пациентка с металната врата на отделението, в опита си да я задържа и да заключа отделението. Беше голяма борба. За щастие нищо й нямаше, дори не й посиняха ноктите, които аз защипах. Но беше доста натопорчено положението, защото в същото време 3-4 пациенти се оглеждаха да видят какво ще стане и дали ще имат възможност и те да се измъкнат.Е, не е като да продаваш в магазин, но така се случи, пък и ми доставя удовлетворение. Приемам работата като … натрупване на добра карма. Защото помагайки на тези хора, натрупвам за себе си добро, а те определено имат нужда от помощ. Правил съм хиляди глупости…, откакто работя там се чувствам по-спокоен и по-добре. Не ме натоварва толкова психически, повече ме ме натоварват глупостите, които дробят шефовете, отколкото работата с пациентите.
Родителите ми са много широко скроени хора и приемат работата ми нормално. По-далечните ми познати се учудват защо работя там. На повечето казвам, че ми е интересно, за да не ме разпитват повече. Всъщност за мен това наистина е интересно, а и придобивам опит, контактувайки с тези хора, влизам в мисленето им. Това е натрупване за себе си. Не съм се замислял, какво съм научил за себе си… Не гледам с лека ръка на работата си, но гледам и много да не се замислям. Установих, че откакто работя там, съм по-спокоен, по-уравновесен, по-леко възприемам околните глупости, на тези, които се водят за нормални. Защото те са нормални до толкова, доколкото все още не са диагностицирани.
Много често срещам неразбирането на хората към пациентите при нас. Особено от близките на болните. Въпреки че съм склонен близките да ги оправдая донякъде. Защото живеейки с този човек, те натрупват много негативизъм, голяма умора, грижата за такъв човек е много натоварваща. При нас идват за две седмици и си тръгват, но ако трябва постоянно да се грижиш за този човек, това е много тежко.
Самото общество пък ги отхвърля тези хора, на основанието, че са психично болни, отказват им работа, съседите не контактуват с тях. Стремят се да ги избутат в периферията, да не ги виждат, все едно ги няма. Не знам дали е от страх или от неразбиране.
Има нещо вярно в това, че с какъвто се събереш, такъв и ставаш. Гледам, че и аз започнах да мисля за света по-несериозно, да не се вживявам толкова в хиляди неща, които преди са ми се стрували много важни и много интересни. Всъщност не е само това, докато си жив – да гониш кариера, да гледаш кой каква кола има, каква къща си е направил. Въпросът е да живееш така, че да ти е удобно на теб и да не прекаляваш с исканията си към живота. На мен така ми е добре, наместил съм се уютно в живота.
Философията я избрах, след като се замислих, че ми се учи нещо. Математиката по принцип не ми върви, география, биология, за мен са твърде стеснени и не дават отговори за много неща. Не че философията дава някакъв отговор, накрая всеки си го намира сам за себе си, но поне ти отваря хоризонта да можеш да мислиш по много различни начини и да можеш да питаш за много неща по много начини. А един правилно структуриран въпрос донякъде е и половината от отговора.
Това, което уча и работата ми в психиатрията се съвместяват. Философията ми помага да приемам работата си по-спокойно и да не се ядосвам, да не се вживявам, защото има някои, които… Като ни докарат някой коферман – аз така им казвам на клошарите. Водят ни го – не се е къпал от една година най-малко, смърдящ, вършил си е естествените нужди, без да си сваля гащите в продължение на няколко седмици и не може така да го вкараме в отделението. Трябва да го измием, да го изкъпем, да го почистим, да му сменим дрехите. Един нормален човек трудно би издържал това. Но, като погледнеш малко по-стоически на нещата – в крайна сметка случило му се е на човека, не се знае дали аз няма да съм на негово място след 10 години. Никой няма гаранция.
Да, има я агресията, яростта в теб в една такава ситуация. Но както казва Кант: моралната постъпка не е в това да постъпиш морално, защото на теб ти е угодно, а да преодолееш себе си, да се превъзмогнеш и да извършиш това, което трябва. Преглъщаш и казваш, че този човек има нужда от помощ, и че той не е виновен. Има нужда да бъде почистен, изкъпан, нагласен. Те толкова се радват на топлата вода и не искат да излизат из под душа, толкова време са били на студено, особено зимно време.
Имало е случаи, в които ни водят хора, които по-скоро са за някой социален дом. Но понеже държавата ни е толкова добре осигурена, няма кой да се погрижи за тези хора. Те стоят при нас една-две седмици, после ги изритваме и те пак са на улицата, и кръгът се затваря, защото след няколко месеца той пак е при нас. Ние даже се смеем, когато докторът ни пита: „ Какво да пишем сега, изписвам го с подобрение или с какво?“ Е викам, докторе, как да не е с подобрение – въшките му изчистихме, изкъпахме го, нахранен е, три дни е спал в чаршафи, кога му се е случвало това?
Когато беше изгоряло крилото на Медицинска академия, където е психиатрията за деца – денонощния стационар, при нас бяха прехвърлили едно 16 годишно момче и момиченце на 17. По принцип при нас имаме само пълнолетни. Което за мен е по-добре, защото на мен ми е най-тежко да гледам млади хора, които явно вече са без бъдеще, вследствие на заболяването си. Даже се старая да не помня какво съм видял.
Един от начините ми за релакс – понеже живея в Бистрица, слизам една спирка преди моята, и се разхождам пеша през гората към вкъщи. Там викам, подскачам, радвам се на дърветата, така се освобождавам и забравям за всичко. Това ми помага да вляза във форма и да мога да работя там.