Ганчо Савов: В затвора намирахме начин да се осведомяваме за всичко, дори от западни медии
През април 2021 се спомина тихият дисидент Ганчо Савов. Славист, писател, преводач и публицист, и ключов български дисидент, не толкова прочут. Савов е роден през 1930 г. През 1974 г. е осъден на 18 години затвор по обвинение в шпионаж, след като се противопоставя на сътрудничество с Държавна сигурност. От 1974 до 1985 г. е политзатворник, излежал по-голямата част от 18-годишна присъда. За него навремето се застъпват безуспешно Аmnesty Intertnational и ПЕН-центърът на Словения. След излизането от затвора до падането на режима на Живков е в изолация, препитава се като обикновен работник, но публикува в печата под псевдоними.
От 1997 г. е преподавател в катедра „Славистика” на Великотърновския университет по славянски литератури. Автор на автобиографичната книга за репресиите по време на комунизма „Капан за контри“.
През 2016 г. в e-vestnik публикувахме интервю с него за съдбата му и за възгледите му, свързани с дисидентството в България (виж тук). Сега пускаме непубликувани части от интервюто, които дават подробности за десетте години и половина, прекарани от Савов в затвора.
– Какво беше усещането ви за време, за начина, по който минава, докато бяхте политзатворник?
– Тежкото усещане за безкрая на онези осемнайсет години, които ме чакаха, някак необяснимо бързо се изтри след превеждането ми в Старозагорския затвор. Отначало (докато бях в ареста на Софийския затвор) мерех времето с крачки из килията и тогава времето едва се влачеше, но след присъдата, т. е. в Стара Загора, потънах в неминуемостта на новото, на затворническото ежедневие. Не мога да си обясня как стана това. Може би се дължи на устойчивия ми дух и разумното възприемане на реалността. Не си спомням да съм имал усещането за по-бърз и по-бавен ход на времето, но без съмнение когато бях зает с работа, дните течаха сякаш по-бързо…
Още от първия ден бях настанен на работа в Мебелния цех на затвора и работих много съвестно, със съзнанието, че два трудови дни ще ми се зачитат за три от присъдата. Това дърпаше времето напред. Поех работата на една трудна машина и след време усъвършенствах нейните функции, та получих удостоверение за рационализатор, което се присъждаше както в цивилния живот. Даден ми бе и по-висок, майсторски разряд и граждански документ за това. Затворът приличаше на селище от затворен тип и животът придобиваше всички нормални функции на това, само че гарнирано с различните форми на психологически и физически натиск и репресии, които прилагаше властта. В мебелния цех (който си беше същинска фабрика) работих няколко години. В последния три-четири годишен период бях назначен за библиотекар на затворническата библиотека и там задълженията ме увлякоха, та времето минаваше още по-бързо в сравнение с предишното ми работническо еднообразие.
– Имахте ли някакви техники за „справяне” с времето – умишлено запълване със занимания в библиотеката?
– Понеже не ме преследваха никакви притеснения по отношение на времето, не съм си измислял никакви „техники” за справяне с него. То си течеше и аз бях влязъл в неговия ритъм.
Ето, това не правех – не следях дните от календара. Правех си само сметка за излежаното време, но на по-големи периоди. Ако бях следил календара ден по ден, сигурно това щеше да ме съсипе и нямаше да остана със здрава психика! Напротив, аз наблюдавах с журналистическо любопитство как се развива всичко и ми бе интересно докъде може да стигне режимът в репресиите си срещу населението. Защото ние имахме начини да се осведомяваме за всичко, което става вън от стените затвора. Както може да се види от книгата ми „Капан за контри”, ние тайно успявахме да получаваме и информация от западни медии.
Безспорно, всички интелектуалци в политическите отряди на затвора сякаш ускорявахме времето с участието си в художествената самодейност и в някои дейности в рамките на т. нар. „възпитателен режим”, който бе всъщност опит за принудителна и в края на краищата – безуспешна дресировка.
– Какво взе и какво даде преминатото време в затвора?
– Сами можете да се досетите какво предизвиква затворът. Той прекъсва целия процес на развитието ви. Срива целия ви път в живота, всички планове и стремежи, семейството ви, приятелските ви връзки и пр. Сетне, когато излезете на свобода трябва да започвате отначало, особено ако сте творческа личност. Но – както бях отговорил вече на подобен въпрос – по време на затвора се сблъсквате с всичко онова, което дава характеристика на политическия режим, узнавате истини, които преди това често са били само плод на слухове и недомлъвки. Вече никаква пропаганда не може да ви подмами, защото вие просто сте „превъзпитан” в истински противник на комунистическия политически режим.
– Кои бяха основните прийоми на пречупване по отношение на политзатворниците от страна на властта?
– Както споменавам на други места, това бяха физически и психически методи. Всред нас имаше не малко истински бунтари, борци срещу режима, малтретирани още преди да са били осъдени. Те не се примиряваха и в затвора, властите се опитваха да ги пречупят. Тези затворници продължаваха да критикуват на висок глас комунистическия режим, стачкуваха, съпротивляваха се, правеха опити за самозапалване или за опити за бягство и пр. Върху тях се изсипваха жестоки санкции: биваха поставени в изолация за кратко (в карцер, на хляб и вода) или в т. нар. „режим”, т. е. наказателни килии за дълго време – за месеци и години; лишавани бяха от свиждания с близките или от колети… Психически тормоз бе упражняван срещу всички ни – принуждаваха ни да се развеждаме със съпругите си, не само се заканваха, но и тормозеха семействата ни, включително и децата ни; преследваха приятелите ни; заставяха със заплахи някои да им доносничат и пр. Но не ми е известен случай някой да се е „пречупил”; най-много да се е изплъзвал с хитрини от ръцете им.