Хистерията на „М“ – Бойко, на кого ни оставяш…

Мисирка на фурна. Снимка: готварски блог

 

На 1 август 1838 г., след четиригодишен преходен период, робите в Ямайка получили пълна свобода. Френската писателка Полин Реаж (Ан Декло) използва това събитие, за да опише в увода към известния си порнографски роман „Историята на О“ една частна драма от това време. Няколкостотин негри отишли при бившия си господар, някой си Гленелг, и поискали да ги зароби отново. „Така или иначе, той не проявил разбиране. В резултат на което бил най-напред любезно натупан, а после заклан заедно със семейството си.“

На 23 август 1973 г. в Стокхолм, по време на обир на банка, заложници се привързват към похитителите си, дори им помагат. Ражда се терминът Стокхолмски синдром – „форма на травматично привързване“. Той е описван в „Уикипедия“ като „силна емоционална връзка между две лица, в които единият е периодично хокан, тормозен, заплашван, бит и т.н.“

От няколко седмици една активна прослойка в българското общество показва сходна симптоматика. Нека я наречем условно прослойката „М“.

„М“ като мисирка,

при цялата условност на това, което се крие зад тази дума, станала нарицателно благодарение на Бойко Борисов.

Колкото повече излизат позорящи и негативни данни за предходното управление, колкото повече растат надеждите, че Бойко Борисов и организацията му ГЕРБ няма да видят власт след новите извънредни избори, толкова повече един мощен, изтръгнат от душевните дълбини вопъл се носи из медиите и социалните мрежи – „Бойко, на кого ни оставяш! С тебе лошо, ама без тебе още по-лошо!“ При това този стон се носи и от привърженици, и от заявили се като противници на гербаджийското управление.

Не се учудвайте. И на двете наглед антагонистични групи нещо им е отнето. На едните – обектът на обожанието, а на другите им е отнет насилникът. Настъпило е травмиращо събитие, което води до травматична хистерия (по Шарко). Хистерията на „М“. И тя в момента невротизира така:
„Ей, служебното правителство, направете нещо, хайде, какво правите сега, не това, друго направете, нищо не правите, какво подслушване, ама, моля ви се, какви пари, стига бе, това го гледахме, оф, Бойко ще се върне така, стига с тези действия, действия трябват, политики, секторни политики, какви коалиции, Божкеее, колко са смешни, напрягат ме, аман, налага се да мисля, не, същите са, една мутра сменя друга, да, точно така, познавате ли Божков, ха, пак хората на Пеевски, на Борисов, глупаци, сменете ги, стига с тези рокади, чист реваншизъм, не на чистките! Бойко, върни се!“

В „Историята на О“ Полин Реаж рисува свят на жени, поставени в положение на сексуални робини, които постепенно потъват в тази действителност на болка и удоволствие, и дори освободени,

се завръщат доброволно към робството си

Но това е някакво рафинирано епигонство на маркиз дьо Сад, плод на литературна традиция и предизвикателство. В българския случай дестилираното след десетилетие управление на ГЕРБ чувство на „М“ ще звучи така: „Как ми беше хубаво Бойко да ме работи с 200 и колко много ми липсва това сега, долни селяни.“

Препратките към вулгарните и порнографски елементи не са случайни. Те са напълно преднамерени. Това е автентичната реч и вероятно ръководство за действие на довчерашния ни господар – „на прост човек к..р се набива. Той не може да поеме акъл, може да поеме един к..р“, „проста кърджалийска п..тка“, „прост съм, мама му да е..а“, „и съм ги нае..ал с двеста – тези чужденци, премиери… и сега като усетиха, че съм им го вкарал“…

Има немалко хора, на които не им харесва да четат и слушат това. Не е естетично, вулгарно е, гнусно е, „Стига вече, не ви ли омръзнаха тези простотии!“ (това е реална реплика). Това са недостижими в „бляскавата си изолация“ персони, самодостатъчни моралисти, излъчващи от геостационарна коментаторска орбита, окъпани в чиста светлина. Кредо – „И едните, и другите са маскари!“ Репликата е на бай Ганьо, но те си вярват, че са на позициите на Алеко.

Но в същото време търпяха, търпят и май са готови да търпят властта на простака. Това е проявата на срама. Той си има малко име – Бойко, и фамилно – ГЕРБ. Управлението им беше и продължава да е срамно за България, защото

то превърна простащината в норма

Търпението спрямо това управление, самоидентификацията с него, е срамът на българското общество и този срам трябва да бъде преборен. Това е като да преболедуваме. Жертвата е жертва и насилникът е насилник, и те не са едно и също, това е удобно само на негодника, а справедливостта трябва да възтържествува. За това съществуват всички законови средства, но кошерът трябва да се разбута.

Някой трябва да свърши мръсната работа, тя не е красива, защото, ако започнат разкрития за това какви са ги вършили досегашните във властта, то срамът, че тази гнъс е търпяна толкова дълго, само ще се засили. Виждаме, че доста народ инстинктивно не иска това, иска спокойствие, шоуто на джипката, да си го попсува, да хапне, да пийне, да си попръцка после под юргана, нищо ново от Ботев насам, ще кажете, ама той вече ви е казал: „Но какво дяволите? Животни ли сме ние, животни ли са нашите владици, учители и вестникари? Протестуваме!“ И се е подписал с кръвта си. И това е един друг срам и друг исторически комплекс, но е и мерило, защото хем осъзнаваме нищожността си, хем знаем накъде да се стремим. И висотата на това мерило ни дава моралното право да презираме „М“.

„М“ си иска Стокхолмския синдром,

защото се чувства удобно в него като прасе в кочина, на което е хвърлена тиква. Но далеч не за всички „зоната им на комфорт“ се изразява в това да си в лайна до шията и да искаш и другите да са оплескани, за да не осъзнаваш така силно омерзението, което изпитват към теб.

С „М“ не може и няма какво да се прави особено. „М“ я е имало винаги. Просто в последното десетилетия тя имаше своя звезден миг, който ни се струва цяла вечност. „М“ е свързана като с пъпна връв с ГЕРБ и със съкращаването на хранителната среда на ГЕРБ. С отмирането на тази организация и отслабването на зловредното й влияние върху българското общество „М“ ще се свива като прослойка.
След това простотията и наглостта, които вървят ръка за ръка, ще намалеят, това е неизбежно. Може би няма да ви харесва скоростта, с която това се случва, как точно се случва, какви следи оставя след отдръпването на тази „мръсна пяна“ на обществото, но реалността ще е такава.

Пораженията, нанесени на българското общество от явлението „Борисов“ и камарилата му, няма да бъдат лесно отстранени, но това не означава, че трябва да се стои със скръстени ръце. Както казват китайците – „Пътят от хиляди мили започва с първата крачка“. Българите вече я направиха.

– –
От в. „Дума

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.