Актьорът Башар Рахал: Снимах се в София с няколко носители на Оскари. Късметлия съм
Български колеги в Америка ме съветваха да работя в Макдоналдс. Не ги послушах, казва актьорът
Възможно ли е български актьор да превземе Холивуд? По всеобщо мнение – не. Въпреки това в Америка има десетки български актьори, които се опитват да пробият в гилдията на най-добрите в света на киното. Актьорът Башар Рахал е един от тези, които са успели да пробият. Той пристига в Сан Диего през 1999 година и вече се е снимал в над 40 филма, сред които „Ханибал“, „Патриотите“, „Външна стратегия“, а в момента снима филм с Долф Лундгрен в България.
Решава да замине, въпреки че в България не може да се оплаче – работи и в телевизията, и в театъра, и в киното. „Животът ми беше твърде подреден“, казва актьорът. Той е роден на 20 октомври 1974 година, в семейство на българка и ливанец. Завършва НАТФИЗ в класа на Стефан Данаилов.
През последните години той често пътува в България, за да се снима във филми – предимно на „Ню Имидж“. Башар казва, че е далеч от мисълта да се представя като холивудски актьор, но има „своите успехи“. На страницата му в най-голямата филмова база данни в света imdb.com са изброени роли в десетки заглавия, седем от тях в производство.
– Защо реши да заминеш за Америка, имал си ангажименти тук?
– Заради това, което ги обхваща напоследък актьорите тук – подскачането на едно място. Постигат някакъв собствен таван и дотам. А на мен като че ли ми беше прекалено уреден животът тук. Играех в театъра – в Младежкия, в Народния, в Сълзата, правих сутрешен блок, после нощен, снимах скечове, снимах с „Ню Имидж”, и общо взето програмата ми беше от едно до друго. В един момент обаче в Младежкия театър играехме „Чими“ и аз се събудих една сутрин, излизайки от варела, като жабока Чими, и си казах: „Дали всъщност това искам да правя цял живот?“ И си казах – защо учих английска гимназия, защо пък да не отида да видя как е? Нямах някакви очаквания „Сега ще превзема Холивуд“, просто исках да отида на място и да видя, дали ще ми хареса.
– Ти си заминал със сестра ти Карла?
– Тръгнахме със сестра ми и със съпругата ми Калина, тогава бяхме гаджета. И тя беше в същата позиция – работехме заедно в телевизията, учеше философия.
Кацнахме с куфарите, с туристическа виза, без да познаваме никого. Първоначално като видяхме Лос Анджелис, въобще не ни хареса, казах си: „Ако така изглежда Америка, аз не искам да стоя тук.“ Предполагам, че доста българи са го усетили това и впоследствие коментират: „Въобще не искам да ходя в Америка!“ Но това са коментари на хора, стояли 10 дена – какво са видели – булевард „Холивуд“, където се събират всички пияндета, а се смята, че е улицата на звездите. Да, като снимаме кино там – тези пияндета се махат и изглежда по друг начин.
Постояхме десетина дни и решихме да заминем за Сан Диего, там много ни хареса. И нещата тръгнаха.
– Как започна да работиш като актьор там?
– Първо трябваше да си оправя документите. Трябваше да пробвам някакви начини и на мен ми провървя. Аз получих разрешение за 23 дни, което беше феноменално – от туристическа виза, толкова бързо да взема зелена карта, си беше олимпийски рекорд. Заведох дело, наех си адвокат, пробвах с един от Сан Диего, който ми поиска 50 хиляди долара и каза, че ще трябва да чакам около 6 години. Аз нито имах парите, нито времето. Отидох при друга адвокатка, която ми каза, че иска 2500 долара, за да подготви документите и да ги подаде в емиграционните.
Трябваше да отговарям на десетина точки, събрах документи, преведох ги, но големи нерви, докато събера всичко. Тогава много колеги ми изпратиха материали, които показваха, че съм постигнал не малко в България. И така 23 дни след подаването, получих документи. С Калина се оженихме, тя много бързо си намери работа в една малка телевизия. Постояхме там 5 години – Калина почна от най-ниското стъпало, но имаше 8 годишен опит в телевизията в България и имаше възможност да се катери нагоре. Тя за две години стигна до изпълнителен продуцент.
Най-странното беше, че тук всички ми казваха: „Ти там ще миеш чинии, нищо няма да ти се получи“. Да, миех чинии, по-точно чашки, имаше такъв период. Не беше чак толкова ужасно, но си казах, че никой не ме кара насила.
– Кога започна да ходиш на кастинги и да работиш като актьор?
– Най-интересното беше, че още не си бях взел документите изцяло и аз отидох на един кастинг в Сан Диего, а те пък ме взеха. Много хора ми казваха: „Ти никога няма да снимаш там.“ Няма да забравя, когато си карах колата към нас – един раздрънкан Понтиак за 200 долара и си казах: „Аз се връщам от снимки в момента!“ И то бях снимал с режисьор, който е бил със Спилбърг в един клас.
– Късметлия ли си или просто много талантлив?
– Късметлия съм. В тази професия трябва да имаш късмет и мотив. Аз съм бил мотивиран. Винаги съм искал това, което правя, да ми доставя удоволствие и то да е свързано с професията ми.
– За да ходиш на кастинги за касови холивудски продукции или бродуейски постановки, трябва да си член на Съюза на артистите в САЩ?
– (Вади си членската карта на Съюза на американските артисти) САГ – ето така изглежда картичката, член съм от 2003 година. Въобще цялата система е „Параграф 22“.
Не можеш да станеш член на гилдията, ако не си снимал в проект на гилдията. А не можеш да снимаш в проект на гилдията, ако не си член на гилдията. А не можеш да снимаш в гилдията, ако нямаш агент, а агент не можеш да си намериш, ако не си член на гилдията. Единственият ти шанс е някой много да те хареса, да плати глоба на гилдията и да те наеме на работа. Това се случи с мен по време на една реклама. Режисьорът на „Американска история Хикс“ – Тони Кей, след като се скарва с Едуард Нортън за филма, казва, че ще снима само реклами. За последните години – от 100-те най-добри реклами, тридесет са негови, много откачен тип. И той ме избра за реклама. Когато ми се обадиха, аз нямах нито агент, нито бях член на гилдията – той се хвана за главата, как може от 500 човека да изберат такъв, който не отговаря на правилата. Но хубавото е, че там не искат да те саботират, приемат, че това е изборът на режисьора и никой не ходи при него да му казва по български: „Абе така и така, дай да го сменим, че ще е по-лесно.“ Те го уредиха, направих 4 дни снимки, което беше достатъчно, платих си 1500 долара за картата и нещата потръгнаха, намерих си агент, мениджър.
– Ти се връщаш тук, за да снимаш?
– Аз изкарвам доста време тук, от 7 месеца не си бях идвал, но преди това изкарах 8 месеца тук.
Чувам оттам, че има кастинг, и идвам. За мен е добре да дойда, да участвам във филм, да взема пари, да си платя самолетния билет, да се видя с близките ми. И както казва една моя приятелка: „Ти си единственият човек, който като си ходи в България, се връща с пари в Америка.“ Имам агенти тук – „Талант партнерс“. Опитвам се и даже доста снимам с „Ню Имидж”. А съм забелязал, че актьори, които не ги взимат в „Ню Имидж“, казват: „А не, аз в „Ню Имидж“ не ходя да работя.“ Не бе, признай си, не те взимат, защото не знаеш език, защото не си готов за конкуренцията! Затова карат от Румъния, от Чехия актьори. Повярвай ми, Мариана Станишева е обходила кой ли не театър да търси актьори. Еми 21 век е, най-накрая актьорите ни трябва да научат един език.
Друг е въпросът и в това, че българските актьори са супер талантливи, но трябва да хванеш и английския словоред. Ти можеш да говориш много добре на английски, но интонацията и словоредът те издават, акцентът.
– Това ли е основният проблем – езикът? Много актьори се оплакват, че тук чуждите продукции им дават само роли в треторазредни филми?
– Да, и тези треторазредни филми ти носят 5000 евро на месец. Такива коментари са ми много дразнещи. Ако американските актьори се усетят, че могат да литнат дотук и да участват в тези „гадни“ филми на „Ню Имидж“, те ще го направят. А при нас – на 100 метра е киноцентърът.
Ситуацията е коренно различна, актьорит,е ангажирани от „Ню Имидж“, взимат по 350-400 евро на снимачен ден, като имаш 10 снимачни дни, взимаш близо 4000 евро, това са 8000 лева. Извинявай, ама това го взимат за 1 година в театъра. И единственото, което ти остава да кажеш, когато не са те взели е, че просто не искаш да участваш в тия филми, защото са треторазредни. Миналата година снимах тук филм с Бен Кингсли, носител на „Оскар“, с Мариса Томей, носител на „Оскар“, Джоан Кюсак, носител на „Оскар“, Джон Кюсак, номиниран за „Оскар“. Тук се снимат всякакъв тип филми и треторазредни, и доста по-качествени. Всичко за мене е трупане на опит. Опитът, който трупам тук, го пренасям в Щатите и опита, който трупам в Щатите, го използвам тук. Така се развивам. Естествено, че аз ще се продавам по-добре, защото съм вложил 8 години от живота си да уча език, да ходя по кастинги, да гледам как да се продам. Тук има пазар и аз се връщам. На мен шансът ми е да снимам 5 лоши и след това идва един добър филм.
Малко са актьорите у нас, които наистина могат да избират.
При американците всичко това е индустрия, при нас е култура! Тяхната индустрия изисква да намерят човек, който им допада. Аз по някакъв начин съм доказал за себе си, че мога да бъда и комедиен, и драматичен.
– Значи ли, че не си имал проблем да превключиш в американската система?
– Не, имах проблем. Българите в Америка са доста кофти хора понякога. Имаше такива, които знаеха как се случват нещата, но никой не ми го казваше, сакън да не съм им конкуренция. Казваха ми: „Пич, тук е много трудно, защо не станеш мениджър в Макдоналдс?“ Добре, че не се вързах на глупостите им и си продължих по моя си път.
– Кога ти беше най-трудно?
– Първата година, когато не можех да се върна в България. Обхвана ме зверска криза, зверска носталгия. Смятам че, ако някой човек на 23-25 години е стигнал тавана си тук, то тогава е моментът да опита. И то не да си уреждаш живота, а просто опитваш. Защото ето например аз ходя на кастинги за филми на Стивън Спилбърг, с Де Ниро и Шон Пен. Не ги взимам, но стигам до втори, до трети кръг .
– Какъв е проблемът в българското кино, та нещо не се получава – само в липсата на пари?
– Нямаме никакви сценаристи, на мен ми писна да слушам за филми за социализма. Сега ме поканиха за един български филм и трябва да откажа, аз просто не знам как в 21 век може да седне някой и да напише такова нещо! Аз не съм негативен, като видя нещо, което ми харесва, веднага казвам че ми харесва. Ето филма на Иглика Трифонова – страхотен, ами добра режисьорка! Просто виждам добрата режисура и си казвам – искам да работя с тази жена.
– Най-лошия ти американски филм?
– Всички филми които снимам, ми носят някакъв опит. Сещам се за филма “Shark attack 3”. Филм, който не е нещо особено. Има една сцена, в която аз скачам от един кораб в устата на акула. Гледах, че в Интернет са го гледали 3 милиона и половина човека и са се забавлявали искрено, съдейки по коментарите. На хората им е станало смешно. Този филм може би не е от филмите в които мечтая да играя, обаче от друга страна си казах – ами мен са ме гледали 3 милиона и половина (б.р. – вече над 4 милиона). Отидох на кастинг след този филм, идва при мен един американски актьор и ми казва: „Абе, ти не играеше ли в „Шарк атак 3“? И аз казвам: “Да.” И той: „ Абе, човек, ние знаеш ли как се забавлявахме с мои приятели, даже сме си го купили и се спукваме от смях.“ (смее се) Все пак този филм им е създал някаква емоция. Дефектът се е получил ефект!
– Каква е разликата между българския и американския кастинг?
– Там е много по-трудно. За определена роля тук викат 50 човека, но всички са много различни, ще извикат и Динката (Деян Донков), и мене за една и съща роля. Там няма да извикат мен и Динката за една роля. Там ще извикат мене и още 25 човека полу-араби, полу-българи, които са като мене. И тогава вече става трудно, затова тук по-лесно се взимат кастинги. Там ще те продаде само талантът, тук в такава ситуация – лицето.
А ние тук не учим във ВИТИЗ как да се явиш на кастинг – как да се подготвиш, как да подготвиш текст. Тука някои колеги влизат, мънкат.
– Защо комерсиален у нас е нещо негативно?
– Де да знам. Защото имаме много хубави поговорки: „Лаком гъз – кръв сере“ и тя се ползва доста често. Някакви негативизми тук ме разбиват. Аз си дадох наскоро сметка, че имаме най-отвратителните поговорки. „Много хубаво не е на хубаво.“ Що пък да не е на хубаво? Защо трябва да е толкова гадно? Малко хора могат да бъдат комерсиални, защото няма пазар.
– Общуваш ли с български актьори в Щатите?
– Да, поддържам връзка с някои от тях – един много ме дразни, един не ме дразни, един е полугей-получовек, не знам точно. Единият ме дразни, защото се обърнах към него, когато дойдох. Питах го как стоят нещата и той беше от тези, които ме насочиха съм Макдоналдс. А той снимал един филм и се прибира, и раздува някакви нечовешки неща. Разказва, че няма нужда 3 години да работи. Беше писал, че е завършил единствената английска гимназия в Източна Европа… Питах го веднъж: „Как се справяш с акцента?“, той: „А, оправих го“. Звъня аз след няколко дни в тях и чувам: „Хай диз из …, лив ми ъ месич“… Как си го оправил? Излизам по-злобен, като го коментирам, но съм злопаметен, когато в нужда някой не ти помага и ти тегли една майна. Защото знам аз как съм помагал…
Когато отидох в Сан Диего, ме прие един актьор Митко Маринов, когото аз въобще не познавах, чрез познати се свързах с него. Но този жест аз никога няма да го забравя.
– В Америка имал ли си проблем с това, че си българин?
– Напротив, не. Доста често бъркаха България с Боливия, но това сигурно е заради външния ми вид, но аз съм наполовина ливанец.
– Има ли нещо, което те дразни тук, когато си идваш в България?
– Това, което виждам, е някакъв страхотен негативизъм. Някакви супер негативни и отчаяни хора. Негативни са и към Америка и то хора, които никога не са били и сигурно няма и да отидат там. Но чели, чули или отишли на туризъм за 10 дена. Аз имам високо мнение за себе си, смятам, че не съм толкова глупав, че да не мога да преценя реално как стоят нещата, да усетя разликите и приликите. Аз съм дете на двата континента – нито се чувствам зле тук, нито там, нито се чувствам прекрасно тук, нито се чувствам прекрасно там. И на двете места ми е еднакво готино и еднакво тъпо.
– Тук от кое ти е тъпо?
– Проблемът е мръсотията. Ужасно е мръсно. Хората са доста изнервени и затова са станали доста агресивни и невъзпитани към другите и това страшно ме дразни.
– А в Америка?
– Ще ти кажа за нещо, което ми направи страшно добро впечатление в Америка. Имаше един период, в който работех в един магазин за алкохол и цигари в Сан Диего. Имах процент в един магазин – 23%, впоследствие го продадохме. Там открих разликата между българи и американци. Българите на моменти са много неетични хора, няма култура на каране, на говорене, на общуване. Много ги обвиняваме американците, че са лицемерни, че имат маски, но аз предпочитам да ми се усмихват и да ме питат как съм, отколкото простаци, които ежедневно искат да те смажат с най-гадните неща, за които се сещат. Там се научих на етичност. Давам ти пример: в магазина, в който работех, продавах бира, която струва 8 долара. В същото време, на две преки от нас има голям магазин на Smart & Final, където бирата е 5 долара. Аз забелязвам едни и същи хора, които пазаруват при нас и не ходят в големия магазин. Питам веднъж аз един такъв клиент: „Добре, ти защо не пазаруваш там, а идваш в малкия магазин?“ Той ми отговаря: „Онази фирма е голяма и си плащат данъците в Атланта, не в Сан Диего, вие сте малка компания, която си плаща данъците тука, аз искам моите пари да остават тук – в моя град, а не при някой богаташ в Атланта, или в голяма корпорация. Колкото повече пари има общината, толкова по-добре за всички.“ Абсурдно звучи!
Имахме случка с вуйчо ми преди две седмици в България. Той е човек, който през целия си живот не е излъгал някого за копче! Не се е качвал в трамвай от много време човекът и му се случи наскоро. Сега има някакви талони, купуваш 10 билета и само ти трябвало да ги ползваш. Той не знае, качва се с жена си, купува си 10 билета и си ги разделя. Дупчат си билетите и минава контрольор. Той им казва: „А, не може така, от един и същи кочан двамата!“ Което е абсурдно – нали затова си купувам повече билети – за да дам на моето семейство, взимаш повече, имаш намаление… Но него са го глобили 7 лева. Сега той никога повече няма да си купи билет и да се качи на трамвай. Не го дразнят 7-те лева, а неправдата, защото той просто не е знаел. Ето такива ме дразнят тук!
В Америка заведох дело в един случай – правя десен завой, но се оказва, че нямам право да го правя между 14 и 16 часа. В 14.30 аз правя завоя и ме спира полицай. Директно ме глобява 270 долара – прав си е човекът. Реших обаче да отида в съда и да се пазаря. Съдията много се учуди – било е 14.30, направил съм го. Аз му казах обаче: „Кажете ми къде в закона пише, че аз трябва да карам автомобила с часовник? Къде пише, че аз трябва да знам колко е часът, за мен времето няма значение“. Съдията ми махна глобата. В този ред на мисли къде пише, че като си купиш кочан с билети, трябва само ти да ги ползваш?
Такива малки неща … и накрая събираш ярост към системата, към контрольора, към трамвая, и то ярост от несправедливост.
– Нещо позитивно не виждаш ли, когато се връщаш?
– Позитивното е, че мога да видя мама, сестра ми. Но виждам, че хората се научиха да работят с 30% по-бързо. Скоростта на живот вече не е толкова бавна, колкото беше. Хората наистина работят. Сега в 12.10 часа заведението не е съвсем пълно, започна да прилича на бизнес място.
Смело мога да кажа, че българите сме най-чувствителните и прекрасни хора на света, милосърдни сме, некапитализиращи, но сме най-завистливите, доста алчни. Идва от комплекса от нямането, сега някои имат повече от други.
– Не си ли срещал такива хора в Америка?
– Там съм срещал най-абсурдните хора, но системата ги кара да не спират да работят. Наистина те са пионки, които само работят. Но пък у нас от друга страна всички искат да са висшисти, няма кой да работи. Например в селското стопанство, аз помня имах един приятел преди, взе си четири бостана с тикви и с тези тикви се занимаваше 3 години, изнасяше ги, и със спечелените пари си отвори дискотека.
– Дискотека от тиквите?
– Да, сериозно ти казвам, направи си дискотека, е вярно, че беше в „Люлин“, но си беше дискотека и то доста голяма. Явно има пари в това, но трябва да се ориентират хората. Но сами си прецакваме нещата, имаме качества, но … Надявам се това да не стане с театъра. Слава Богу Стефан (б. р. – Данаилов) е добър министър на културата. В театъра почват да се оправят нещата.
– Кое надделява в теб – арабското или българското?
– Като съм тук – арабското, като отида в Америка – българското. Но определено съм ревнив като арабин, нервен като арабин, но съм търпелив – много странно. Противоречив съм. Премервам дълго, ние везните можем да си сменим мнението 10 пъти, но накрая сме железни.
– Имал ли си проблеми в Щатите, заради арабските ти черти?
– Честно казано не. Това ако беше в България, сигурно щяха да ме смачкат. Проверяваха ме доста често в началото, но сериозни проблеми не съм имал. Никога не съм се чувствал унижен. Аз унижения съм изтърпявал много повече тук, отколкото там, даже когато миех чашки в Америка.