Журналистика някога и сега, фалшификатите и промените на времето

Социалните мрежи конкурират големите медии, за зло или за добро. Илюстрация: e-vestnik

„Някога журналистиката е била благородна професия. Нейни светила са Макгахан и Кронкайт. После нещата се променят…”

Този коментар от Фейсбук ме накара да се замисля. Не ми се ще да изпадам в излишна идеализация на миналото, но в него има много истина.

Какво ли е било да си Макгахан – журналистът, оставил толкова голяма и светла диря в историята на нашия измъчен народ, бидейки един от малцината, дръзнали да разкажат истината за кланетата и зверствата, на които сме били подложени?

Какво ли е било да си Кронкайт – „човекът, на когото Америка вярва”. А президентът на най-могъщата страна да каже за теб „Щом съм изгубил Кронкайт, значи съм изгубил Америка”?

Какво ли е било да си Херси, авторът на журналистически материали за Хирошима, обявени за най-добрите, правени някога?

Какво ли е било да си Ориана Фалачи, обявена за „най-великата жива журналистка на света”? Да бъдеш простреляна като военен кореспондент, а Кисинджър публично да признае, че си го изкормила с въпросите си? Да си единствената жена, осмелила се да хвърли никаба си в краката на Аятолах Хомейни, отказвайки да го интервюира забулена?

И по-важното – какво ли е било да си съвременен читател на тези изключителни хора и журналисти? Къде ли са техните духовни наследници днес? Не знам.

Знам, че съвременният модел за журналистика се разкрива в образа на Клаас Релотиус. Вече много хора научиха историята му. Той беше изключително известен и обилно награждаван съвременен немски журналист от „Шпигел“, обявен от CNN за „Журналист на годината”. Славата му угасна нeотдавна, едва след като турски фотограф случайно го хвана във фалшификация на новина, а последващото разследване извади на бял свят над 55 фалшиви истории, незнайно защо и как пропуснати от редакторите на „Шпигел“. На всичкото отгоре, Релотиус не само е писал фалшиви материали за Сирия, включително сълзлива поредица за малтретирани деца-сираци от Алепо, но е насочвал към личната си банкова сметка даренията за тези несъществуващи деца. Поредното огромно, мазно петно в съвременната журналистика, което вече се утвърди като неин отличителен знак.

Два цитата от музея на журналистиката във Вашингтон: „Журналистиката е първата груба чернова на историята“, Филип Греъм. „Свободата на словото не е лиценз да бъдеш глупак“, анонимен автор. Снимка: Енчо Господинов

В подобен контекст фалшивият драматизъм, вложен в констатацията „Ама ние сме на 112 място по свобода на словото”, не ме трогва кой знае колко. За мен такъв поглед е безкрайно ограничен и несъстоятелен. Защото страната ни не съществува в някакъв вакуум. Защото случващото се в България е функция на случващото се в нашия глобализиран свят, и моят хоризонт не започва и не завършва с тинята, в която Бойко Борисов успя да ни натика за тези години. Защото тази тиня също е функция на едни топли прегръдки с Меркел и прочее правоверна европейска и световна общност (неудобно ни е да си го припомняме сега, нали?!).

Защото е смазващ фактът, че Релотиус е разобличен СЪВСЕМ СЛУЧАЙНО, но не от редакцията на „Шпигел“, не от други журналисти, не от други медии, а от някакъв случаен фотограф. Защото същите тези медии и тези журналисти, които не само са допуснали, но са и промотирали един нагъл измамник и неговите фалшиви истории, в момента борят „фалшивите новини” и ни обясняват, че сме жертва на конспирации и хибридни войни, ако се съмняваме в техния наратив. Защото фактът, че съвременната журналистика изобщо е позволила възхода на Релотиус, е далеч по-страшен от случващото се надолу по веригата. Защото едното е логична функция и естествен резултат от другото.

Няколко думи и за прословутото 112 място. Примерно, аз лично считам, че „Капитал“ и „Дневник“ са добри медии, които чета всекидневно. Всъщност най-добрите. Икономическите им анализи са чудесни, информационната хигиена – доста добра. С ИЗКЛЮЧЕНИЕ на идеологическите статии и анализи, чрез които истерично прокарват прогресисткия дневен ред, и които са рядко малоумни. Всъщност опитите им за политическо инженерство, солидно спонсорирани от чужди НПО и посолства, са колкото жалки, толкова и вредни.

Също така, убедена съм, че в „Капитал“ и „Дневник“ можеш да имаш само такива политически позиции и мнения, които съвпадат с позициите на медията и финансовите донори. Пробвай, ако си журналист там, да напишеш материал, който да е критичен към гейпрайдовете, миграцията, BLM, бежанците, или коя да е друга левичарско-троцкистка идеологическа догма. Тоест, „Капитал“ и „Дневник“ са също толкова несвободни, колкото „Пик“ и „Блиц“. Просто едните са интелигенция, а другите – откровено прости чобани, което кара една част от образованите хора да се гнусят (с право) от вторите и да вярват безрезервно (грешка!) на първите. Е, аз чета стойностните материали на „Капитал“ и „Дневник“, но към junk-либералната пропаганда изпитвам само презрение. Толкоз за прословутото 112-о място.

Какво да ви кажа, мисля че ни очакват тежки времена. Все така продължаваме да не долавяме пулса на нашата епоха и тектоничните промени, които са в ход. А това не вещае нищо добро нито за нас, нито за света ни.

– –
От фейсбук-страницата на авторката

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.