Преди 80 години: Катастрофата от юни 1941 или как Сталин бе измамен от Хитлер

Московчани слушат съобщението за началото на войната. Снимка: Евгений Халдей

На 22 юни 1941 г. в 4 часа сутринта Вермахтът нахлува в Съветския съюз без предварително обявяване на война. В дневника си Франц Халдер, началник на Генералния щаб на армията, отбелязва с големи букви собствената си изненада: „Очевидно врагът е ИЗНЕНАДАН тактически по цялата линия. Мостовете над Буг и други реки не са отбранявани и попадат непокътнати в ръцете ни. Изненадата, обзела врага, се изразява в части, пленени в своите казарми, самолети, паркирани под брезент на летищата, предните вражески части питат [командването] какво да правят.

“Как Червената армия се оставя да бъде изненадана от нападение, чиято подготовка е толкова очевидна, че Сайръс Сулцбъргър, пратеник на „Ню Йорк Таймс“, телеграфира от Анкара на 21 юни: „По цялата руска граница движението на войските подсказва, че конфронтацията е близо“?

Макар че ефектът на изненадата няма толкова трайни последици, колкото твърди съветската историография, той остава важен фактор за поражението на армията и още повече на червената авиация в битката за границите. На него се дължи частично разгромът на Балтийския и Западния фронт – пет армии, около 500 000 души и 6000 танка, както и близо 7000 самолета, 40% от които са унищожени на земята. Внезапната атака на германците е още по-поразяваща – а би трябвало да не е така – защото съветското разположение утежнява последиците. Всъщност още от 20-те години на миналия век доктрината на Червената армия постановява, че всяко нападение трябва да бъде отблъснато незабавно с масирана контраатака. Затова по границата са съсредоточени всички ресурси, войски, самолети, запаси и складове, които се подлагат на танковите дивизии като агне на касапския нож. В рамките на първите седемдесет и два часа германците заграбват огромни количества боеприпаси, въоръжение и различно оборудване. Ако подразделенията и складовете бяха разположени в дълбочина, тези ресурси щяха да бъдат запазени.

От друга страна, ако Сталин беше вдигнал тревога навреме, германците щяха да се натъкнат на съсредоточени и бдителни части на бойните им позиции. Във всеки случай те не биха се озовали в Псков, пред Витебск и в Бердичев на 9 юли. За да постигнат тези цели, щяха да изразходват повече кръв, боеприпаси и време – три суровини, отмервани пестеливо в Райха. Обликът на кампанията щеше да бъде променен, макар и без да бъде преобърната, тъй като Вермахтът значително превъзхожда своя противник по отношение на командването и опита. Въпреки този минус, слепотата за германските приготовления без съмнение е една от най-тежките грешки във Втората световна война.

 

Сталин носи пълната отговорност за тази грешка,

 

докато подчинените му, които са се примирили с неговата преценка или са мълчали, се опитват да се измъкнат безславно.

Жуков скромно обяснява в своите мемоари: „Въпреки неоспоримия авторитет на Сталин, някъде дълбоко в сърцата ни имаше съмнения, усещането за реалността на германската опасност се таеше в нас. Трябва да си представим какво означаваше да се противопоставиш на волята на Сталин при оценката на международното положение. Всички помнеха последните години. Да кажеш на глас, че Сталин не е прав, че е сбъркал, означаваше чисто и просто да отидеш на чаша кафе с Берия, още преди да си се опитал да напуснеш сградата. Честно казано, преди войната не съм се чувствал, не съм смятал, че съм по-умен от Сталин, по-проницателен, не съм смятал, че мога да преценя ситуацията по-добре от него, да знам повече от него. Не разполагах със собствена оценка на фактите, която бих могъл да противопоставя на Сталиновата […]. Тревогата гризеше душата ми, но вярата в Сталин, убедеността, че в крайна сметка всичко ще се случи така, както той е планирал, беше по-силна .“

Именно Сталин, абсолютният господар на СССР, е този, който отказва да се вслуша в предупрежденията, отклонява анализите, отхвърля тревожните сигнали и дори след първите изстрели продължава да не вярва във войната. При тези условия, когато отговорното лице е известно, основната задача на историка е да обясни подобна грешка в преценката.
[…]
Фактът, че Сталин допуска грешка от такъв мащаб и характер, сам по себе си е парадокс. Как този проницателен политик, известен с параноята си, толкова предпазлив, колкото и подозрителен, бързо откриващ навсякъде коварство, се оставя да бъде измамен така от Хитлер? Наистина ли вярва в здравината на отношенията си с Райха, искрен ли е, когато няколко часа след подписването на пакта за ненападение, на 23 август 1939 г., уверява Рибентроп: „Съветското правителство приема пакта много сериозно, той [Рибентроп] може да разчита на честната му дума, че Съветският съюз няма да предаде своя партньор“? Това би било доста изненадващо от страна на подписалия тайния протокол, който на 17 септември напада Полша в нарушение на договора за ненападение от 25 юли 1932 г. Или трябва да вярваме на думите му, казани на латвийския външен министър Мунтерс пет дни след подписването на договора за приятелство с Райха, на 3 октомври 1939 г.? „В продължение на шест години германските фашисти и комунистите се обиждат взаимно. Сега се наблюдава удивителен обрат […], но не трябва да разчитаме на него. Трябва да се готвим отдалеч .“

Отговорът е парадоксален. Да, Сталин до известна степен вярва в силата на пакта от 1939 г. Разбира се, той е знаел, че Хитлер е способен да го предаде. Но той вярва, че разполага с достатъчно средства, за да го разубеди или да научи предварително за всяка промяна на намеренията му.

Грешката на Сталин е резултат от сложно взаимодействие между информацията, която достига до него, и аналитичната схема, която той използва, за да я интерпретира.

Съветският диктатор е информиран за германската стратегия от две разузнавателни служби – военната ГРУ (съкращение от Главно разузнавателно управление) и гражданската НКГБ (бившият външен отдел на НКВД). ГРУ, дезорганизирано от чистките през 1937-1938 г., сменя седем началници през петте години преди войната. Неговият ръководител през 1941 г. Филип Голиков, уплашен от съдбата на своите предшественици,

 

предоставя на Сталин анализите, които той иска да чуе,

 

а не тези, които биха били резултат от хладнокръвно и независимо мислене. През 1965 г. той признава това пред съветския историк Виктор Анфилов: „Страхувах се от него. Той беше на мнение, че Германия няма да ни нападне преди края на войната с Великобритания. Ние, които познавахме характера му, направихме заключенията си въз основа на неговата гледна точка .“

Меркулов, креатура на Берия, оглавява НКГБ, без да има необходимия опит. По заповед на своя началник той предава на Сталин целия събран материал в суров вид, без анализ и прогнози. Независимо дали информацията идва от ГРУ или от НКВД, Сталин не вярва на разузнавателните сведения от агенти, които осигуряват почти 100% от информацията, защото смята, че те са твърде лесно манипулируеми. Затова е склонен да разчита на единствено на собствената си преценка.

По същия начин всяка информация, идваща от Вашингтон или Лондон, априори му се струва предназначена единствено да го скара с Хитлер. Така посланието на Чърчил, предадено на 12 април 1941 г. на Вишински от посланик Крипс, което го предупреждава за германските намерения, е отхвърлено като груба провокация. За Сталин, както и за всички болшевики, британският министър-председател е въплъщение на империалистическия дявол, човек, който няма да се поколебае да направи каквото и да било, за да унищожи посредством Вермахта „първата държава на пролетариата в историята“.

Между януари и юни 1941 г. ГРУ и НКГБ получават 267 доклада от резиденти в чужбина, 129 от които са изпратени на Сталин и Молотов, както и по-често на Тимошенко, комисар по отбраната, и Жуков, началник на Генералния щаб. Тези доклади могат да бъдат разделени на две групи: такива, които показват нарастваща концентрация на германски войски на границата, и такива, които оценяват намеренията на нацисткото ръководство. Първата група установява безпогрешно, че броят на големите подразделения в Прусия, Полша и Румъния нараства от 70 през март 1941 г. на 107 на 5 май и 120 или 122 на 31 май. Голиков поддържа у Сталин състояние на стратегическа несигурност, като съобщава за еквивалентен брой части, насочени към Англия, и трета група от 44-48 дивизии, останали в центъра на Райха. Това прави общо около 300 германски дивизии, или със 120 повече от реално съществуващите. Има 130-135, които се съсредоточават в Полша, Прусия и Румъния, а на други места – само 45-50. Т.е. стотина не съществуват въобще. Тази огромна грешка на ГРУ може да има две причини: операции за заблуда на германските служби или объркване у източниците, които превеждат като дивизия това, което може да е само бригада или полк. Ето защо Сталин смята, че има две равностойни групировки от германски дивизии, едната от които е насочена на запад, а другата – на изток. Затова заплахата не му се струва недвусмислена.

Каква е целта на съсредоточаването на германски дивизии на съветската граница? В тази връзка Сталин получава еднакво количество информация за германска уловка при подготовката на нападение срещу Великобритания – в което иска неговият противник той да повярва – и за подготовка на нападение срещу Съветския съюз.

Командването на Вермахта играе докрай играта на дезинформация. То държеше 99,9% от офицерите и войниците, разположени на изток, в неведение за истинските им цели, докато тези, които лагеруват на запад, са привидно заети със симулации. Умножават се съвместните учения за десанти по английското крайбрежие, съсредоточаването на баржи и придвижването на части на Кригсмарине. Щабовете работят усилено по разработването на фалшиви операции: „Харпун Север“ (десант при Беруик от Скандинавия), „Харпун Юг“ (десант в залива Лайм от Бретан) и „Акула“ (десант между Фолкстоун и Брайтън). Луфтвафе продължава да оказва натиск над Британските острови с нощни бомбардировки и увеличен брой на дневните разузнавателни полети. Въздушнодесантните войски се обучават да скачат недалеч от бреговете на Ламанша и Северно море. От друга страна, частите, разположени на границата със СССР, изграждат отбранителни позиции – бункери, минни полета, противотанкови ровове – а ако над тях прелитат съветски самолети, заповедта е да се оказва само лека съпротива. Направено е всичко, за да се държат Съветите в състояние на нерешителност. Върховното умение се състои в това да убеди Сталин, че той, Хитлер, иска да накара англичаните да вярват, че ще нападне СССР, за да може по-успешно да нападне Англия.

Именно в тълкуването на нацистките намерения ще се провали Вождът и

 

ще принуди армията си да остане с оръжие при нозе

 

Анализът му, който е абсолютно рационален, се основава както на прецедента от Първата световна война, така и на слабостите на германската икономика. За него няма никакво съмнение, че Германия на Вилхелм II е загубила през 1918 г., защото е трябвало да се сражава твърде дълго на два фронта и поради недостатъчните си ресурси от стратегически суровини и селскостопански продукти. По първия въпрос той заявява публично своята увереност на 5 май 1941 г. пред младите възпитаници на военните академии: „През 1870 г. германците разбиха французите. Защо? Защото се сражаваха на един фронт. Германците бяха победени през 1916-1917 г. Защо? Защото се сражаваха на два фронта .“ Той е сигурен, че Хитлер ще направи всичко, за да избегне същата ситуация. Така че цялата игра на съветската дипломация от лятото на 1939 г. насам се състои в това да намали тези две опасности – двойния фронт и блокадата – за нацистка Германия, като същевременно осигури за себе си териториални предимства и неутралитет, благоприятен при всякакви развития. Това са целите на Пакта за ненападение от 23 август 1939 г., на Договора за приятелство от 28 септември същата година и на двете търговски споразумения от 11 февруари 1940 г. и 10 януари 1941 г.

В икономическо отношение Сталин помага на Райха да заобиколи британската блокада. Без да изисква чуждестранна валута, за тринадесет месеца той доставя 1 милион тона петрол, 1,6 милиона тона зърнени култури, 36 000 тона растителни мазнини, 115 000 тона памук, 7000 тона мед, 185 000 тона манган, 23 000 тона хром, 215 000 тона фосфати – доставки, които осигуряват между една трета и две трети от потреблението на Райха. СССР служи и като сухопътен транзитен пункт за някои продукти от Азия, които вече не могат да се превозват по море: натурален каучук, соя, волфрам, цинк, вълна и др.

Във военно отношение Хитлер успява да разгроми Полша, Дания, Норвегия, Франция, Белгия, Нидерландия, Гърция и Югославия, без да се притеснява за източната си граница, т.е. за втори фронт. Сталин смята за немислимо, че Фюрерът би се впуснал във война на Изток, без да е сключил мир на Запад. Това, че би поискал да постави под въпрос връзката между Райха и СССР, толкова изгодна и за двете страни, му се струва противоречащо на здравия стратегически разум.

Напротив, той смята, че е възможно фюрерът да иска да промени условията на съглашението в своя полза. Такъв смисъл той придава на съсредоточаването на войски по границата си и на увеличения брой на въздушните и сухопътните инциденти: Хитлер искаше да го сплаши и да го принуди да направи нови отстъпки, а съвсем не да води война срещу него.

В Берлин отгатват посоката на разсъждения на Кремъл и ги използват като лост за заблуда. Начело със самия германски диктатор. Няколко дни преди нападението той съобщава на италианския посланик в Берлин Алфиери, че възнамерява да изпрати ултиматум на Сталин през първата половина на юли. Той очаква тази информация да изтече в Москва, както, ако се вярва на Гьобелс , и става.

Съветските дипломати в Берлин са обсадени от германски и чуждестранни военни и дипломати, които изразяват съжаление или учудване, че Сталин е отстъпил Украйна или Кавказ на Хитлер, сякаш това вече се е случило. Тези коментари стигат до Сталин . Не само Кремъл, но и голяма част от германските държавни служители се хващат на тази дезинформация. На 4 май Улрих фон Хасел, особено добре информиран антинацистки настроен дипломат, включително и за дейността на Абвера, военното разузнаване, дори пише в дневника си: „Вярно е, че се опитваме с помощта на онези, които смятат операцията [„Барбароса“] за безсмислена, да направим болшевиките сговорчиви, без да се налага да се бием, като ги заплашваме, че ще им прережем гърлата, ако не направят това, което Хитлер изисква от тях: […] отстъпване на Украйна и достъп до петрол за нашите военни действия.

Разбираемо е, че Сталин остава известно време в състояние на нерешителност поради германските дезинформации и собствените си когнитивни предубеждения. От друга страна е учудващо, че той вярва в тях до последната минута, а и след това. Въпреки че всичко говори за предстоящо нападение, той изчаква до 22:00 ч. на 21 юни, за да накара Тимошенко и Жуков да издадат много плаха предупредителна директива: „Възможно е германско нападение. […] Може да започне с провокации. …] Задачата на нашите войски е да не се оставят да бъдат провокирани по никакъв начин, което може да доведе до сериозни усложнения. […] В случай на каквато и да е провокация от страна на германците или техните съюзници, избягвайте да бъдете въвлечени в нея и вземете всички необходими мерки за уреждане на всички недоразумения с мирни средства.“

Някой влизал ли е някога във война наобратно?

Мерките, които взема, за да предотврати изненадата, не са на равнището на заплахата. Между 25 март и 5 април 1941 г. той се съгласява половин набор да бъде мобилизиран предварително, на 13 май Жуков и Тимошенко изтръгват от него съгласие да бъдат предислоцирани на запад 4 армии (500 000 души). Но тъй като все още се опасява да не предизвика германска реакция, той нарежда това придвижване да се извърши под прикритие и формированията да останат далеч от границата. Следователно те няма да играят никаква роля на 22 юни.

Когато на 15 май Жуков предлага да се нанесе превантивен удар по германските места на съсредоточаване, той отказва с ругатни на висок глас. На 14 юни се съгласява 800 000 резервисти да бъдат призовани в частите на западните окръзи, но при условие, че мярката, която така или иначе е твърде закъсняла, остане в тайна и бъде изпълнена с максимална дискретност. Накратко, всичко показва, че Сталин, каквито и да са съмненията му, остава верен на линията си „никакви провокации“, никакви мерки, които биха могли да дадат на противника сигнал за нападение.

По-горе разкрихме ключа към това поведение: той смята, че Хитлер блъфира и само се опитва да изтръгне от него отстъпки. Вярва, че става дума за война на нерви. На 19 юни, когато е попитан от НКГБ, съветският агент в Берлин – в действителност двоен агент – Орест Берлинкс съобщава на съветските власти, че това е само „война на нерви и ще спечели този, който има по-здрави нерви“. А резидентът в Берлин Филипов успокоява централата в Москва: „Ние сме твърдо убедени, че въпросът е много сериозен. Но не бива да се притеснявате: ние сме твърдо убедени, че Хитлер блъфира. Ние не вярваме, че войната може да започне утре. Този процес ще продължи. Очевидно е, че германците оказват огромен натиск върху нас с надеждата да постигнат нови придобивки.“

Как може Сталин да играе толкова опасна игра?

 

Отговорът е обезоръжаващо прост: той смята, че в случай на грешка ще има време да реагира. Вайцзекер, държавният секретар по външните работи, ще анализира перфектно това убеждение в деня след германското нападение: „Военните успехи през последните тридесет и шест часа може би са не толкова изненадващи, колкото липсата на бдителност от съветска страна. […]

Очевидно Москва разчиташе на нормалната дипломатическа последователност: „жалби, ответни мерки, ултиматум, обявяване на война“ и дори не си спомни как се развиха нещата срещу Югославия .“

Въпреки това не липсват предупреждения за начина, по който Хитлер провежда своята политика – вътрешна и външна. Ходовете му винаги са били неочаквани и радикални. Дали по време на Нощта на дългите ножове (1934 г.), повторното въвеждане на военна повинност (1935 г.), ремилитаризацията на Рейнланд (1936 г.), Аншлуса (1938 г.) или влизането в Прага (март 1939 г.), той удря като мълния, без предупреждение, често в неделя, когато министерствата и посолствата са безлюдни. Преди да предприеме рискован ход, той винаги се старае да заблуди противника си с лъжи, успокояваща реторика или двусмислени маневри. Основното му оръжие е да запази инициативата, като държи другата страна в неведение за истинските си цели.

Явно Сталин не е размишлявал върху начина на действие на нацисткия лидер. Затова той чака до последния момент емисар или предложения от Берлин, както през август 1939 г. и не престава да изпраща свои дипломати да атакуват канцелариите на Рибентроп.

Освен това, тъй като е сигурен, че Хитлер не може да иска война на два фронта, той очаква и признаци на англо-германско помирение, което според него е неизбежна прелюдия към всякаква атака на изток. За момент му се струва, че невероятният скок с парашут на Рудолф Хес в Шотландия на 10 май 1941 г. предвещава тази повратна точка, но се успокоява, когато вижда, че от това не произлиза нищо.

И накрая, в различните си мобилизационни планове генералите му винаги му обрисуват начало на война, подобно на това от 1914 г. Според тях войната ще започне с престрелки, с които противниците ще се опипват по границата, за да търсят тактически предимства, а после ще минат десет-петнайсет дни, преди след мобилизация да започне сериозната работа. Това описание отговаря на схемата, която следват съветските сили, но не и германските. Те са показали в Полша, че са способни да атакуват с пълна сила още от първия ден на война, която не е обявена: без официални мобилизационни мерки, без враждебни декларации, с продължаване на нормалната дипломатическа игра… Този безпрецедентен начин за започване на война е комбиниран резултат от вярата в предимството на бързината, култивирана от германските лидери, и специфичните за Хитлер политически и дипломатически методи: заблуди, лъжи, брутална атака.

В края на краищата Сталин е измамен както от Хитлер, така и от самия себе си. Повярвал е на дезинформацията на бъдещия си противник, не напълно, но достатъчно, за да посее съмнение в съзнанието си. Той не разбира личността на нацисткия лидер, омаловажава силата му, не разбира методите му и целите му за експанзия на Изток, макар и обявени сто пъти. Приписва му собствените си стратегически анализи: да няма война на два фронта, да се запазят икономическите ползи от Московския пакт.

Вярва, че Хитлер, подобно на него, е шахматист, пресмятащ вариантите търпеливо и предпазливо, накратко, нещо като Бисмарк. Не успява да види в него както играча в казино, способен да заложи всичко на една карта, така и пророка, притиснат от времето, готов да пожертва всичко, за да постигне своята империалистическа и расова утопия.

Жесток парадокс за болшевик: да сведе до минимум ролята на идеологията!

 

Превод е-вестник

* Откъс от Barbarossa – 1941 – La guerre absolue (Барбароса. 1941. Абсолютната война) от Жан Лопес и Лаша Отхмезури.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.