Дали Фейсбук и смартфонът ще заменят човека и ще го направят безсмъртен?
Философските недоразумения на датаизма
Продължение – виж „Изкуственият интелект не може да пенсионира човека по технически причини”
Компетентен историк, Ювал Харари не е изкусен в историята на философията и повтаря наивни стари заблуждения. Във философията обяснението на сложни материални и социокултурни явления с лежащите в основата им физични, химични или биологични процеси, се нарича „редукционизъм“, свеждане на по-сложното към по-простото. Да обясняваш образите в романа „Война и мир“ с вегетарианството на Лев Толстой или Пета симфония на Бетовен – със заболяването, от което композиторът оглушал, е глупав редукционизъм, който почти нищо не ни обяснява.
Нещата в природата и обществото имат различно равнище на сложност. Обясненията на по-ниско равнище често дори не се отнасят смислено към явленията на по-високото, дори когато се случи да са негов материален субстрат. Няма една-единствена теория, която описва всички факти на всички равнища. Редукционизмът обаче винаги взема една частна наука за образец и иска да сведе всичко до нейните принципи. Старият рационализъм свеждаше философията до математиката, по-новият физикализъм – до физиката. Харари си е взел за образец компютърната наука за данните в биологическа интерпретация.
С отричането на свободната воля на човека не се отрича само „либерализмът“, но и цялата човешка цивилизация, моралът, правото и пазара. Това наистина е олигархична антиутопия, която очарова Бил Гейтс. За да оценим обаче ролята на изкуствения интелект в oтричането на свободната воля да си спомним също, че 90% от техническите приложения на изкуствения интелект в момента са полицейски – за разпознаване на образи, гласове и за търсене на данни в големи масиви текстове, обикновено незаконно получени – като с програмата Epic Shelter на Едуард Сноудън.
Марксисткият поглед към роботизираното бъдеще е съвсем различен. За разлика от други колеги никога не съм криел марксисткото си образование от стара България, преди да поуча и на Запад. Маркс в „Парижките ръкописи от 1844 г.“ и Енгелс в „Анти-Дюринг“ пишат, че с освобождаването на човека от необходимостта да се блъска всекидневно за прехраната си се извършва „скокът от царството на необходимостта в царството на свободата“ – това ще е „началото на истинската човешка история“. Трудът там не ще е вече „отчужден“, принудителен и омразен, като при капитализма, а ще стане „първа жизнена необходимост“, „игра на човешките сили“ и творчество също и „по законите на красотата“. Този израз ни беше набиван навремето от Людмила Живкова, но си е от Маркс.
В алгоритмичната антиутопия на Харари, обаче, освен
овчедушна апология на техническите монополисти и на полицейската държава
куриозно витае и нещо хипарско от американската контракултура от 60-те години. Великото разделяне на информацията от съзнанието се корени и в масовото ни и искрено увлечение по електронни джаджи (gadgets), в прехвърлянето на юздите на живота ни в смартфоните. В основата сякаш е и хипи стремежът да дебиологизираме и обезсмъртим душите си, да ги въплътим в неорганична, безсмъртна материя или енергия, безсмъртни Фейсбук акаунти, които да ни заместват след физическата ни смърт. Витае сякаш и нещо теологическо, вяра в доброто провидение, което се грижи за нас и ни направлява причинно на всяка стъпка.
Да не забравяме, че бизнесмоделът на ранните компютърни предприемачи бе контракултурен, анархистки – много далече от сегашната полицейско-корпоративна държава. Това бе технология, създавана в гаражи от общности от съмишленици идеалисти – народна технология open source, която искаше да побеждава с талант и cool корпоративните чудовища и полицейски централи. Домашният компютър бе сърцето на електронния популизъм – машината на народната власт. Toва бе зародишът на електронното правителство, пряката демокрация. Това е родословието на whistle blowers, Уикилийкс, Джулиан Асандж, Челси Манинг и Едуард Сноудън. Целта на пионерите беше PC да е евтин и прост, всеки да може да го сглоби сам.
Като четях Харари, си спомних, че философските проблеми, които той несъзнателно поставя, са същите, с които се блъсква Ленин в „Материализъм и емпириокритицизъм“ (1909) и за които особено интересно пише талантливият руски философ от 60-те и 70-те години на миналия век Евалд Илиенков. Освен логически и педагогически трактати той има един фантастичен разказ „Тайната на черната кутия“ (1968), в който по-добре от филма „2001: Космическа одисея“ на Стенли Кубрик и Артър Кларк (също 1968) демонстрира конфузията на „датаизма“ на Харари и й дава единствения смислен отговор.
И тъй, настъпил е прекрасният нов свят –
мислещите машини са победили и изместили хората
Какво представляват тези чудни същества? За едно от тях Илиенков пише, че „несъвършеното човешко въображение не би могло да го възпроизведе дори в случай, че ни се удадеше да го опишем с човешки думи. То представляваше причудлива конструкция от множество материализирани алгоритми, построено на основа на векторен синтез на причинни мрежи в неевклидово пространство“.
Сред мислещите машини се носят слухове, че първата от тях в праисторически времена била построена от някакво митично същество, известно от преданията с името „човек“. Освен обработката на данни, главна задача на всички мислещи машини е борбата с дяволската съблазън на „антропоморфизма“ (човекоподобието). Те се стремят да стават все по-нечовекоподобни. Установява се, че най-нечовекоподобно е едно невзрачно устройство, наречено „черната кутия“, която никога не реагира и се оказава, че въобще не мисли. И така, излиза, че мисленето е нещо антропоморфно, следователно ерес – и всички мислещи машини престават да мислят!
Друго нещо, което Харари не разбира, е, че вулгарният материализъм – както още наричаме свеждането на съзнанието до физиологичните процеси в мозъка – в историята на философията често се съчетава със субективен идеализъм по въпроса за общественото развитие. Последното в случая означава, че решаваща в историята е волята на елитите – идея, които Харари поддържа и която много се харесва на техноолигарсите.
Като казва, че човек е „съвкупност от алгоритми“,
Харари има предвид, че поведението на човека („душата“ му, каквато според вулгарния материалист няма) е съвкупност от причинно обусловени или случайни материални състояния – електрически импулси на нервната ни система. Т.е. психичното е нещо материално. Ако мозъкът се уголеми до размерите на една фабрика, ще виждаме мислите като топки за пинг-понг как подскачат нагоре-надолу по пневматичните му тръби и сфери – като в тиража на Тото 2.
От друга страна, според Харари, най-важното, което отличава нашия биологичен вид от другите по-древни видове човеци, е способността ни, благодарение на по-усъвършенствания ни мозък и на езика, да поддържаме изключително сложна система междуличностни отношения в рамките на малката общност, в която това е възможно да става устно. Или да създаваме на по-висш етап полезни абстракции, които ни дават възможност да се обединяваме в големи общности, в които вече не е възможно да познаваш всички хора и да имаш лични отношения с тях. Такива абстракции според него са дружествата с ограничена отговорност, корпорациите и юридическите лица изобщо, етносите, нациите, държавите и наднационалните обединения. Такива абстракции са и човечеството, природните закони, изучавани от естествознанието, и икономическите закони.
– –
Авторът е българо-американец, живее в Ню Йорк от началото на 90-те години, автор е на множество статии и анализи в български медии. По образование е икономист, историк, д-р по философия, работил е в БАН, работил е като дипломат в САЩ и външно министерство, сега е и учител в българското училище в Ню Йорк.
Следва – „Наистина ли олигарсите от Силиконовата долина и Уолстрийт управляват света и какъв е изводът?”