Роберто Савиано – осъден на смърт от Камората: Знам това! И ще го докажа!

Излиза допълнено издание на „Гомор” в нов превод

Роберто Савиано. Снимка: личен сайт


Роден в Неапол, младият автор още четиринайсетгодишен става свидетел на убийство, а баща му е пребит, защото е спасил живота на ранено момче, набелязано от Камората за екзекуция. Роберто се записва в младежко сдружение за борба с престъпната организация Камора и през следващите четиринайсет години целият му живот е отдаден на разобличаване дейността на мафиотските кланове от Неапол, натрупали вече колосална икономическа мощ.

За да събере информация за книгата си, авторът прави и невъзможното. Работи като строителен работник и като асистент на китайски текстилен производител – все дейности, подчинени на Камората. Скита по „екологично чистите” полета край Неапол, където Камората заравя незаконно токсични отпадъци. Проучва системата за намиране на работа в чужбина с камористки препоръки и лети до Великобритания. Дори влиза в ролята на сервитьор на една камористка сватба. Рицар на истината, за свое оръжие той избира словото.

Първоначалният тираж на „Гомор” е 5000 екземпляра. Реакцията на босовете от Камората е присмехулно-надменна. За два месеца „Гомор” надхвърля 700 000 продадени екземпляра само в Италия.

Това не е роман! Това е цялата истина – грозната, премълчаната, неудобната, разтърсваща цялото общество, казва Роберто Савиано за „Гомор“. Шамарът в лицето на Камората е недвусмислено му заявление: „Знам това. И ще го докажа!” Мълчанието, обгръщало дейността на Камората, е нарушено. Национални медии започват да отразяват случващото се в Неапол и близките градчета. Следват арести и конфискации на имущество на камористи. Организират се манифестации срещу Камората по улиците на Неапол. Словото постига това, което държавните институции не успяват. Шефовете на Камората осъждат Савиано на смърт.

Внезапно Роберто Савиано се оказва сам. В магазините не му продават хляб, сервитьорите отказват да го обслужат, приятелите му се отдръпват, а връстниците му престават да го поздравяват. Получава анонимни заплахи, че ще бъде убит, и знае, че краят му е неизбежен.

Единствен на помощ му се притича писателят Умберто Еко. Авторът на „Името на розата“ се появява по новините на националната телевизия и призовава държавниците: „Не бива да оставяме Савиано сам като магистратите Фалконе и Борселино.“ Малко по-късно президентът Джорджо Наполитано лично назначава на младия писател полицейски ескорт и защита – нещо нечувано в историята на Италия.

След големия успех у нас на „Гомор“ (2012 г.) и следващите книги на Роберто Савиано сега ИК „Ера“ предлага второ допълнено издание в нов превод на Тонина Манфреди. Следва откъс.

Хангарът беше голям, но не огромен, Сиен ми го описваше с гордост. Беше негова собственост, но вътре имаше девет микрофабрики, поверени на деветима китайски предприемачи. Когато влезеш, имаш чувството, че виждаш шахматна дъска. Всяка фабрика имаше собствени работници и собствени работни плотове, добре отделени в обособени квадратни пространства. На всяка фабрика Сиен беше отредил същото пространство като на фабриките в Лас Вегас. Всяка поръчка даваше на търг. Методът беше един и същ. Беше решил да не пуска деца в работната зона, а смените организирал като в италианските фабрики. Нещо повече, когато работеха за други фирми, не искаха пари предварително. Изобщо, Сиен се превръщаше в истински играч на пазара на италианската мода.
Китайските фабрики в Китай бяха конкуренция на китайските фабрики в Италия. Заради това Прато, Рим и китайските квартали в половин Италия се сриваха в мизерия: растежът им бил толкова бърз, че пропадането станало дори още по-скоростно. Китайските фабрики можеха да се спасят само по един начин: да направят работниците си експерти по висша мода, способни да работят в Италия с най-високо качество. Да се научат от италианците, от дребните собственици, пръснати из Лас Вегас, как от производители на боклуци да се превърнат в доверени доставчици на модните къщи в Южна Италия. Трябваше да заемат мястото, мисленето, пространствата, езика на незаконните италиански фабрики и да се опитат да вършат същата работа. Само че за малко по-малко пари и за по-кратки срокове.
Паскуале извади платове от някакъв куфар. Беше рокля, която трябваше да нареже и да преработи във фабриката си. Вместо това извърши операцията върху някакво бюро, пред една камера, която го снимаше и изпращаше образа върху огромно платно, окачено зад гърба му. Момиче с микрофон превеждаше на китайски онова, което казва. Това беше петият му урок.
– Трябва да сте изключително внимателни за шевовете.
Шевът трябва да е лек, но не и несъществуващ.
Китайският триъгълник: Сан Джузепе Везувиано, Терциньо, Отавиано. Това е ядрото на китайската текстилна индустрия. Всичко, което се случва в китайските общности в Италия, се е случило първо в Терциньо. Първите изработки, първото производство с високо качество, както и първите убийства. Тук е бил убит Уан Дин, четиридесетгодишен имигрант, дошъл с кола от Рим, за да присъства на празненство на свои сънародници. Поканили го и след това го гръмнали в главата. Уан е бил „змийска глава“, тоест водач, свързан с пекинските криминални картели, които организират нелегалното влизане на китайски граждани. Често различните „змийски глави“ влизат в конфликт с поръчителите на „хора стоки“. Обещават на предприемачите определено количество хора, които след това не доставят. Както се убива дилър, когато задържи за себе си част от печалбата, така се убива „змийска глава“, защото мами за стоката си, за човешките същества. Но не само мафиотите умират. Извън фабриката имаше снимка, закачена на една врата, снимка на малко момиче. С красиво лице, розови бузи, черни очи, които изглеждаха като гримирани. Беше сложена точно на мястото, където, в традиционната иконография, човек би очаквал да види лицето на Мао. Това беше Джан Сянби, бременно момиче, убито и хвърлено в кладенец преди няколко години.
Работела тук. Някакъв механик от района ѝ хвърлил око; тя минавала покрай сервиза му, харесала му се, а той сметнал, че това е достатъчно условие, за да я притежава. Китайците работят като зверове, влачат се като змии, по-тихи са от глухонемите, не могат да притежават свободна воля и да се съпротивляват – това е аксиомата в съзнанието на всички, или на почти всички. Джан обаче се съпротивлявала, опитала се да избяга, когато механикът я приближил, но не пожела да подаде жалба. Защото е китайка, всяко действие, което може
да я изложи на показ, е забранено. Когато мъжът си опитал късмета за пореден път, вече не могъл да понесе отказа ѝ. Смазал я с ритници, докато изгубила съзнание, а след това ѝ прерязал гърлото и хвърлил тялото на дъното на един артезиански кладенец, оставяйки го да се подува във водата дни наред. Паскуале знаеше тази история и се беше разстроил много от нея. Всъщност всеки път, когато имаше урок, той отиваше при брата на Джан, за да го попита как е, дали има нужда от нещо. Всеки път отговорът беше един и същ:
„Нищо, благодаря“.
С Паскуале се сближихме много. Когато говореше за платовете, напомняше излъчването на пророк. В магазините беше изключително педантичен, не беше възможно дори да се разхождаш с него, спираше пред всяка витрина и започваше да обижда кройката на някое сако или се срамуваше от името на шивача заради дизайна на някоя пола. Беше способен да предвиди продължителността на живота на всеки панталон, сако, рокля, точният брой пранета, които тези тъкани биха издържали, преди да се отпуснат. Паскуале ме въведе в сложния свят на платовете. Бях започнал дори да му ходя на гости. Семейството му, трите му деца, съпругата му ме изпълваха с радост. Винаги бяха активни, но никога хаотични. И през онази вечер най-малките деца тичаха боси из къщата, но без да вдигат глъчка. Паскуале беше пуснал телевизора и докато сменяше каналите, изведнъж застина пред екрана, присви очи пред образа, като че беше късоглед, макар зрението му да беше отлично. Никой не говореше, но тишината сякаш стана по-плътна. Луиза, съпругата му, долови нещо, защото се приближи до телевизора и сложи ръце върху устата си, както когато човек присъства на нещо много сериозно и се опитва да потисне вика си. По телевизията Анджелина Джоли вървеше по червения килим в нощта на Оскарите, облечена в прекрасен костюм от бял сатен. Един от онези, шити по поръчка, от онези, които италианските дизайнери предлагат на звездите, състезавайки се помежду си. Тази дреха я беше ушил Паскуале в една незаконна фабрика в Арцано. Бяха му казали само: „Това ще отиде в Америка“.
Паскуале беше работил по стотици дрехи, заминали след това за Съединените щати. Добре си спомняше този бял костюм. Все още помнеше размерите, всички размери. Кройката на деколтето, милиметрите на китките. Панталона също. Беше прокарвал ръце по крачолите и все още си спомняше голото тяло, което всеки шивач си представя. Голота без еротизъм, обрисувана от мускулните влакна, от керамичната белота на костите. Голота, която трябва да бъде облечена, посредничество между мускули, кости и стойка. Беше отишъл да вземе плата от пристанището, спомняше си добре онзи ден. Бяха му поръчали три облекла, без да му дадат друга информация. Знаели са за кого са предназначени, но никой не го беше предупредил.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.