Алекс Майкълидис за „Девиците“: Тайни общества и загадъчни убийства

Алекс Майкълидис


Алекс Майкълидис счупи рекордите по продажби с дебютния си роман от 2019 г., психологическия трилър „The Silent patient”, публикуван у нас под заглавие „Останалото е мълчание“ (Ера), а сега се връща към формулата на успеха в „Девиците“ (Ера, превод Росица Тодорова). Действието се развива в Кеймбриджкия университет, където току-що е убита студентка, а историята проследява груповата терапевтка Мариана Андрос, възпитаничка на университета, която се завръща в кампуса, за да помогне на племенницата си (приятелка на жертвата), и бързо набелязва професора по класическа литература Едуард Фоска като заподозрян; той притежава необходимото мрачно излъчване, а обожаващите го студенти са създали обезпокоително тайно общество. Алекс Майкълидис представя най-новия си роман.

– Какво беше преживяването да направиш завой в кариерата си от писане на сценарии към писане на романи и след това да постигнеш, както изглежда, незабавен успех?

– Забавно е, бих казал, че кариерата ми като сценарист беше доста неравна. Направих три филма и всеки от тях беше по-лош от предишния. [Смее се] Винаги съм имал идеята да напиша психологически трилър, отлагах я, но си помислих, че сега е моментът. Но ако трябва да бъда честен за успеха, той беше напълно неочакван и доста труден. В главата ми звучаха всички тези гласове и очаквания, а аз изведнъж имах публика, така че единственият начин, за който се сетих, за да се отдръпна от всичко това, беше просто да напиша още една книга, за да си я чета на плажа.

– Как и кога ви хрумна идеята за „Девиците“?

– Израснах на плажа в Кипър и просто поглъщах трилъри – знаех, че искам да напиша нещо подобно. Първото, което ми хрумна, беше мястото. Исках да се опитам да напиша за университета в Кеймбридж още от времето, когато бях студент там; това е толкова затворен свят и не много хора го познават добре. Останалата част беше сякаш сънувана. Носех в себе си образа на тази жена, Мариана, която е загубила съпруга си и преглежда вещите му. Това се превърна в първата глава, а всичко останало израсна оттам.
Бях пътувал ужасно много, за да популяризирам „Останалото е мълчание „, а когато пандемията удари, тъкмо се бях върнал от Норвегия и ме очакваха цял куп други планирани пътувания, но изведнъж всичко беше отменено. Оказах се затворен сам в апартамента си за по-голямата част от годината и в известен смисъл това беше единственият начин да завърша романа. Бях принуден да се концентрирам.

– Смятате ли, че времето, прекарано в изолация, е променило крайния резултат в романа?

– Мисля, че го задълбочи и обогати. Това е роман за жена, която е преследвана от миналото си и се чувства съвсем самотна и тъжна, а аз се чувствах почти така през последната година и половина. Успях да пренеса всичко това в героинята. Ставаше дума все повече за копнеж по миналото и за копнеж по хора, които вече ги няма.

– Мариана е групов терапевт, учениците на Едуард Фоска образуват тайно общество – можете ли да разкажете за тяхното значение в романа?

– Докато пишех, мислех много за тайния характер на групите – особено в Кеймбридж. Съществуват групи в групите. Самият аз съм учил групова терапия, в това съм специализиран. Всичко се връща към класическите мистерии, които обичам, от автори като Агата Кристи: Всичко винаги се развива на затворено място, като изолирана къща, влак, частен остров. Кеймбридж е подобен.

– Решавате ли загадките за убийствата, докато ги пишете, или винаги знаете как ще завършат книгите ви преди да ги започнете?

– При романите, които пиша, трябва да знаеш до известна степен накъде отиваш, за да можеш да насочиш читателя в най-различни измамни посоки. Финалите на романите ми са много важни за мен; това ме връща към ранните ми години на четене, когато стигаш до обрата и го преживяваш почти като физическо усещане. Изисква се много планиране и подготовка, за да се осъществи.
Обаче при „Девиците“ знаех какъв искам да бъде краят, но не знаех как да стигна до него. Преди пандемията имах възможност да се върна и да посетя Кеймбридж и осъзнах, че трябва да се опитам да бъда Мариана. Трябваше да премина през романа и да се опитам да го разгадая. Взех малкия си бележник и тръгнах от едно място на друго в кампуса, точно както прави тя. Докато го правех, осъзнах, че ставам все по-самотен и неудовлетворен от миналото си и от престоя си в Кеймбридж, точно както Мариана.

– Написването на романа помогна ли ви да преодолеете проблемите, или все още се чувствате неудовлетворен от този период в живота си?

– Писането е нещо като терапия; имаше неща, които трябваше да реша. Вложих толкова много от себе си в романа, с груповата терапия и Кеймбридж, и си мислех, че ще се чувствам прегорял, когато го завърша, и че ще мине много време, преди да напиша нещо друго. Но след като завърших „Девиците“, се почувствах напълно освободен. Чувствах, че наистина мога да се освободя от всичко това.

– Материята, с която боравите, особено елементите на загадъчни убийства, плаши ли ви понякога?

– Е, в тази книга има части, в които живея мислено с убиеца, и това ме уплаши. Но се опитвам да не го изключвам, мисля, че е добре да остана в него. Когато пиша, не пия – обикновено пиенето е начин да се изключа вечер, но открих, че и без това си лягам с мисълта за книгата, мисля за нея насън и после се събуждам с идеи. Тя те завладява, превръща се в целия ти живот. Това е много самотно. А в края имам нужда да си взема почивка; открих, че тогава малко текила е наистина от голяма полза. [Смее се]

– Докато подготвяхте „Девиците“, чувствахте ли, че сте се научили да предвиждате какво прави една книга успешна или кои елементи от нея ще привлекат читателите?

– Едно от нещата, които ми се струва, че научих от „Останалото е мълчание“, е, че тя успя да увлече почитатели на различни жанрове. Получих много отзиви от хора, които казваха, че никога не са чели трилъри, но книгата им е харесала. Аз лично харесвам книги, които са богати и дълбоки, и си поставих за цел да постигна това в структурата на трилъра. Това е най-близкият отговор, до който успявам да стигна, за да си обясня защо хората я харесаха; просто беше толкова неочаквано [да имам такъв успех]. Това беше най-радостното преживяване в живота ми, но в от друга страна ми трябваше много време, за да се съвзема от шока. Мисля, че това, което направих с „Девиците“, е да опиша обрат, който е много по-емоционален, отколкото при “ Останалото е мълчание „. Не можеш да угодиш на всички, така че се вълнувам да видя какво ще кажат хората.
По Ентъртеймънт уикли

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.