В България вече е имало безпартийно управление. Да се поучим от грешките

„Премахването на партиите не премахва като с магическа пръчка техните недостатъци, пороци и слабости”
Димитър Пешев

 

Държавата работи и при празна зала на парламента. След преврата 1934 г. 4 години не е имало партии и парламент. А по времето на Живков парламентът само е гласувал като машинка спуснатите укази и законопроекти, подписани от него. Снимка: БТА

 

Негативното отношение в нашето общество както към Парламента като институция, и към политическите партии се генерира умишлено и целенасочено от години. По силата на някакъв нелеп парадокс, сега и от политическата партия с най-голяма парламентарна група към този момент.

Поради работата си имам досег с документи и книги, разкриващи атмосферата на „безпартийното управление”. Това се е случило в българското политическо пространство между 1934-та и 1944-та. Ще използвам погледа и размислите за този, като че ли възвръщащ се, период на един активен политически деец по това време – Димитър Пешев.

Д. Пешев е една от най-отличителните личности в политическата история на българския ХХ век. Мнозина са запознати с най-знаковото негово деяние – изпращането на писмото, адресирано до министър-председателя по това време Богдан Филов, с което се противопоставя на и същевременно осветлява намеренията на изпълнителната власт да депортира част от българските граждани от еврейски произход към лагерите на смъртта. Но Димитър Пешев се оказва една от най-ключовите политически фигури – пряк и активен участник във властта в продължение на цяло едно съдбоносно десетилетие – десетилетието на безпартийния режим в България.

На 19 май 1934-та година в България се случва преврат, осъществен от две параполитически и тясно свързани с армията организации – „Звено” и Военния съюз. Законно избраното правителство е свалено, а парламентът е разтурен. Политическите партии и тяхната дейност са забранени. Така в Царство България политиката се променя коренно. Конституционният ред, както и фактическата демо(с)крация са нарушени и суспендирани, без да има някаква значима обществена реакция срещу това. Напротив – обществените настроения по множество свидетелства са по-скоро положителни към промяната. В следващите десет години българският политически живот бавно, стъпка по стъпка ще върви към „нормализиране”, което така и няма да достигне заради настъпващите световни събития, най-непосредствено усетени чрез ботушите на съветските окупационни войски от септември 1944 г.

Именно в тези години на политическата сцена изгрява звездата на Димитър Пешев. През 1935-та година той е поканен да заеме поста на министър на правосъдието в кабинета на Георги Кьосеиванов, заменил „революционния” кабинет на Кимон Георгиев. Пешев поема ресор, в който се е стекла досегашната му професионална кариера. От 1921 г. – годината, която се дипломира като юрист, той е част от Съдебната власт. Първоначално е съдия, впоследствие прокурор, а през 30-те години отваря и собствена адвокатска практика в столицата. Така на практика Димитър Пешев „прелива” от съдебната в изпълнителната власт. Службата му като министър е кратка – едва седем месеца, защото през юли месец на следващата 1936 г. е съставено второто правителство на Г. Кьосеиванов, в което Пешев не участва.
Дейността на Пешев в тези броени месеци е забележителна – успява да прокара решение, с което е започнат строежа на нова административна сграда на министерство на правосъдието (сегашната сграда на Министрество на отбраната до Народния театър); приема се закон за социалното осигуряване на адвокатурата.
Най-полемичното от начинанията му е идеята да се въведе гражданския брак и по-скоро възможността за граждански развод, която е приета „на нож” от религиозните институции и най-вече представители на БПЦ. Случва се истински обществен дебат по инициатива на самия министър, въпреки отсъствието на институцията на дебата в политическия живот – Парламента. Разбира се, идеята е прекалено светска за времето си и остава нереализирана до падането на Монархията.

Така първият досег на Д. Пешев с политиката се оказва сравнително мимолетен. Неговия живот обаче тепърва предстои да навлезе в политическите дебри. Прави го от върха на третата власт (сегашна първа) – законодателната. През 1938-ма година Парламента като институция е възстановен. Тогава са проведени и първите парламентарни избори след 1934-та. Парламент има, обаче традиционните политически играчи на този терен отсъстват – партиите остават забранени до 1944-та. Два поредни избора за 24-то и 25-то Обикновено народно събрание са проведени по мажоритарната система. И в двете Д. Пешев е избран както за народен представител от кюстендилска околия, така и за подпредседател на Народното събрание. Прекарва общо 6 години като значима част както от „бюрото”- ръководството на Парламента, така и като част от формираните мнозинства. В 24-то ОНС парламентарното мнозинство поддържа третото правителство на Г. Кьосеиванов, а в 25-то ОНС, това на Богдан Филов.

От 10-те години Д. Пешев участва активно в политическия живот общо 7. Това е нужно, за да разберем от каква позиция Димитър Пешев излага своята гледна точка върху мажоритарната избирателна система в своите „Спомени”, писани в заключителните години на живота му и публикувани чак през 2004 г. Оценката на Д. Пешев, която той ни предлага от висотата на изминалите години за безпартийното управление, е изложена в главата „Безпартийно управление – впечатления и разсъждения”, заемаща около 20 страници.

Ето думата на самия Димитър Пешев. Дано неговите думи стигнат до днешните обитатели на Парламента, в чиято сграда има стая, посветена на неговото светло парламентарно име.

„Аз сам съм един непосредствен участник в като активен деятел в този режим и като такъв имах възможност отблизо да го наблюдавам и да получа убеждение за неговата същност и вътрешна стойност.”

„Ясно е какво идейно разнообразие представляват депутатите в безпартийния Парламент. Това са отделни личности с различни идеи, които не са организирани на базата на еднаквите идеи и принципи, и свободни от подобни връзки, всеки действа сам и често, благодарение на някои еднакви разбирания, се групират при отделни случаи в различни групи, за да се получи при отделни гласувания една единна група. Ясно е какво разнообразие съществува, какво различие може да се получи при различни гласувания и какви изненади са възможни сред според различните комбинации от становищата на депутатите по различните въпроси. Двата безпартийни парламента показаха съществени слабости в техния личен състав.

Депутатите от опозицията се кандидатират свободно, разчитайки на лично влияние, бивши партийни връзки, влиянието на идеите и принципите, които застъпват в колегията, където се кандидатира, на слабостта и непопулярността на другите кандидати, специално на този, който е застъпник на правителствената програма. По този начин те влизат в Парламента като свободни политически хора и може да претендират, че са изразители на опозиционни настроения в народа.

Другата част от депутатите, които всъщност може да се каже, че дават характерните черти на безпартийния Парламент, депутатите от болшинството (мнозинството – б. а.) или „приобщените” към правителствената политика, представляват нещо различно. И те официално и формално са се кандидатирали като отделни личности и свободно обявяват се за привърженици на безпартийния режим и на правителството… Определянето на тези официални кандидати често пъти се натъква на трудности. Обикновено правителството, което решава тези въпроси, се води от добро намерение да влязат в Парламента депутати от разни обществени и стопански среди – земеделци, индустриалци, търговци, работници, кооператори, за да се получи пълно отражение в Парламента на обществото във всичките му области.

Това всичко е по принцип, но когато се стигне до практическото му изпълнение се вижда колко това е трудно и среща многобройни пречки. Желаещите да бъдат облечени в доверие от правителството и кандидатурата им да получи подкрепа, обикновено не са малко и предпочитание ще се даде на онзи между тях, който представлява личност с обществен авторитет и идейно приобщен към безпартийния режим, при това няма компрометирано политическо минало. Правителството се стреми също така да привлече и лица, известни и признати деятели в общественополезни мероприятия или в кооперативното дело, с което те са спечелили добро име и се ползват с влияние и признание. Ако всичко това беше желанието на правителството в центъра, неговото прилагане по места се натъква на трудности.

Преценката на тези условия обективно не е лесна, пък и намесата на различни влияния с различни подбуди още повече усложнява правилното решение на въпроса. В провинцията правителството за своя правилна информация не разполагаше със свой апарат, освен официалните административни органи, които в много случаи не са в състояние да направят правилна преценка. При тези условия в много случаи се допускат грешки в определяне на кандидатите и после се оказва, че мнозина от избраните с активната помощ на държавните органи и авторитета на правителството не отговарят на намеренията, когато са били подкрепени при избора.

Общо взето тази система на избори, поставянето на този начин на кандидатурите създаваше тясна връзка на зависимост на депутата от правителството и ограничаваше неговата свобода в отношението към него. Депутатът няма опора под краката си за независима позиция по някой въпрос, ако това налага неговото разбиране. Положението би било друго, ако той можеше да разчита на подкрепата на обществена сила (олицетворена от политическата партия – б.а.). Тези условия се отразяват на проявите на парламентарен контрол, които отслабват, а когато се налага Парламентът да вземе становище по някой важен въпрос, депутатът остава безсилен да прояви своята воля, ако тя не се посреща благоприятно от правителството. Това очевидно е вече безличие на болшинството, което става изобщо безличие на Парламента”.

Днес, когато България е Парламентарна република, едно подобно „безличие на Парламента”, както и отслабената функция на контрол над изпълнителната власт, биха били пагубни за държавността.

Значимостта на историята като наука се състои в голяма степен в това да можем да се поучаваме от грешките – собствени и чужди. Българската политическа система и българското общество вече са допускали грешката на безпартийността. Нека помним и се учим от грешките си.

– –
Авторът работи в къщата-музей „Димитър Пешев“ в Кюстендил

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.