На 9/11 в Ню Йорк… Край на историята или?
От Римската до Отоманската империя, от Португалската до Испанската, от Руската до Британската – историческата съдба на „най-могъщите“ е низ от възходи и падения. Понякога краят е тъжен.
(Продължение, виж – Афганистан, Ню Йорк… Империите също плачат)
Изминах пътя от Кабул 1980 до Ню Йорк 1999 за почти 20 години. Смених репортерството с хуманитарна дипломация. Вестник „Поглед“ умря от „естествена смърт“ и от несходство в характерите между новите му редактори и „втората най-стара професия в света“.
На 11 септември 2001 към 8 и половина сутринта излязох от „Гранд Сентръл“ и тръгнах към офиса си на Второ авеню и 42-а улица. Дъщеря ни Антония и синът ни Стефан вече бяха в Долен Манхатън, където е нейният университет и неговото училище. Неочаквано се обади Антония и каза, че в района става нещо страшно. После връзката прекъсна. Нищо не се чуваше на улицата. Във въздуха се носеше дъх на апокалипсис. Патрик, полицаят пред нашата сграда, където бяха няколко мисии към ООН, в това число и на Израел, се приближи тревожно към мен и каза, че се е случило нещо страшно на няколко километра по на юг. В офиса Фанта, моята асистентка, пребледняла и онемяла гледаше по CNN на живо. Едната от двете сгради на Световния търговски център (СТЦ) гореше, пронизана от огромния пасажерски „Боинг“, препълнен с овъглени вече хора и топящ се железобетон. След малко втори „Бойнг“ са заби в другата кула, леко и пронизващо като горещ нож в масло. Камерите улавяха драматични картини: тела на живи хора летяха към земята от 86-ия етаж, от 90-ия етаж и накрая се стапяха в гъстата мъгла от прах, пламъци и писъци на отчаяние. (20 години по-късно светът видя отново летящите към смъртта тела на нещастните афганци, падащи изпод крилете, вратите или колесниците на отлитащите от Кабул самолети, когато талибаните, обути в сандали като виетнамците в предишната война, превзеха града.)
След малко едната сграда на СТЦ рухна, минути по-късно и втората. Някога смятани за „инженерно чудо“, двата небостъргача просто се свлякоха надолу под напора на стотиците бетонни елементи, върху които се държеше всеки етаж. Носещите стоманени колони, крепящи конструкциите, бяха буквално „омекнали“ от хиляда градусовата температура, образувана от тонове горящ керосин. Всичко останало се беше изпарило, в това число и много от близо 3000 мъже и жени, които загинаха този ден.
Градът оцеля. Руди Джулиани, някогашният кмет тогава, беше еталон за кураж и дисциплина. Когато влезе в екипа на Тръмп и започна да се занимава с украинските дела на Хънтър Байдън, вече беше друг човек. Но в онези трагични дни и нощи на 11 септември 2001 той показа кураж и организационен талант. С Голямата политика дойдоха и Големите пари. Звездата на Руди постепенно загуби блясъка си.
От сина ми и дъщеря ми нямаше ни вест ни кост дълги часове. А и телефонните връзки бяха се стопили в ефира, както и антените, монтирани на покривите на рухналите кули. Минаха години, докато районът около „Кота нула“ придобие вида, в който може да се види Ню Йорк сега. Раните на града зараснаха, но белезите в сърцата на хората останаха.
И тогава, още на другия ден, президентът Джордж Уокър Буш-Младши заповяда Афганистан, където се криеше ядрото на Ал Кайда и самият Осама Бин Ладен, да бъде наказан. Логично и разбираемо. Оттам дойдоха и джихадистите, които се оказаха повечето млади саудитци, изкарали курсове за пилоти в гостоприемната за тях Америка.
20 години по-късно
Какво да си мислим след всичко това? Дали единствената поука от историята е, че никой не иска да се поучи от нея? Че след като три империи са си счупили зъбите в страни като Афганистан, няма надежда бъдещето на човечеството да е по-добро, без да сме научили уроците от миналото? Че алчността на политици, вождове, царе и императори е безгранична, както е безгранична и решимостта на муджахидини и талибани, обути в семпли сандали, да се борят докрай с чужденците, дръзнали да променят вековните им традиции и всекидневния им живот?
Днес мъдреци от Хенри Кисинджър до Франсис Фукуяма и от Бернар-Анри Леви до проф. Тимъти Гартън Аш от Оксфорд се опитват да намерят обяснение за този невероятен крах на американската политика и нейната свръхмодерна военна машина. Както и на английската и съветската мечта да „озаптят“ тези своенравни племена, които не се поддават лесно на „демократичен ремонт“? Как елитните морски пехотинци, обучени по най-съвременни методи и с бойно снаряжение за нощно виждане, супероръжия и комуникационни уреди за по 17-18 хил. долара на пехотиец, не можаха да смажат брадясалите тюрбанлии мъже, подскачащи като диви козли по чукарите и с бойно снаряжение за 300-400 долара средно на човек – включително с цената на сандалите им?
Президентът на Франция, страна със също значителен имперски опит, го каза доста точно: разбра се, че износът на демокрация не може да става насила и на върха на щиковете. Хенри Кисинджър, все още с бистър ум въпреки преклонната си възраст, смята, че както във Виетнам, а след това и на други места, афганистанската одисея на Америка е била с „размити срокове на присъствие и без крайна цел на хоризонта.“
„Не беше възможно страната да се превърне в модерна демокрация, но творческата дипломация и сила можеха да победят тероризма“, пише в сп. „Икономист“ бащата на съвременната американска дипломация. „Творческата дипломация“ беше частично приложена от един забележителен американски политически интелектуалец – Ричард Холбрук. Бивш ученик и съветник на Кисинджър от Виетнамсдката война, Холбрук наистина опита нещо ново – директни преговори с талибаните, когато Барак Обама стана президент и го назначи за „цар на АфПак“ (бел. ред. – полит. жаргон – обобщено понятие за Афганисатн и Пакистан), както се шегуваше самият Холбрук. Задачата му беше амбициозна: да преобрази американските отношения с Афганистан и Пакистан. Но времето не стигна за плановете му: опитният дипломат, бивш посланик в ООН по времето на Клинтън, се разболя и напусна този свят. А дълбоко в сърцето си носеше и горчивината, че Обама назначи за Държавен секретар Хилъри Клинтън, подминавайки Холбрук. Хилъри получи света, Холбрук – „АфПак“. И както казва неговият ментор Кисинджър, „В Афганистан не може да има график, съвместим с американските политически процеси…“ Съгласни сме.
Корупция, бизнес, племена и демокрация
В цялото съществуване на Афганистан никога не е имало силна централна власт в Кабул. Племена и кланове, когато не са заети да воюват помежду си, се обединяват временно, ако някой нашественик реши да прекоси страната им или пък да се опита да я завладее. Тогава те правят набързо сглобен съюз и клането срещу завоевателя започва. Когато го довършват, племената отново се връщат в териториите си и след кратка почивка подновяват с пушките вътрешните си спорове.
И корупцията винаги е играла важно място в афганската политика. Съюзите между племена и кланове са като дюни на силен вятър: местят се постоянно, в зависимост откъде идват повече пари. Един от легендарните командири по време на войната срещу СССР – узбекът генерал Достум – сменя на няколко пъти „лоялността“ си към различни политически и военни фигури и неговият опит се използва широко в цялата страна. Минаването от един лагер в друг е нещо абсолютно обикновено в Афганистан, а британци, руснаци и сега американците имаха неудоволствието да го научат от първа ръка. Измените вървят заедно с много пари и никой не го смята за корупция, а за практично всекидневие. Точно така супермодерни американски оръжия за милиарди преминаха от ръцете на „новата, демократизирана“ афганска армия в ръцете на талибаните. Естествено, срещу заплащане. Да не говорим, че в този процес участваха дискретно и видни фигури от частни американски паравоенни групировки, които получаваха тлъсти договори от Пентагона да помагат за „модернизирането на района“. Американските медии изобилстват с примери. А Хенри Кисинджър обобщава:“Въвеждането на непознати форми на управление в страната само засили вече разпространената корупция“.
Постепенно страната се превърна в един огромен бизнес за „демократизатори и демократизирани“. Войната на талибаните срещу производството и търговията с опиума някак си замря и мина в сянка. „Гостуващи“ в района политици, войници и генерали се умориха и така се стигна до тъжния край на един ефимерен план, в който последният президент на Афганистан Ашраф Гани хлопна вратата след себе си, „изгаси осветлението“ , качи се в хеликоптера си само с личен багаж от 160 милиона долара и отпътува към бъдещето. Американската армия прибра каквото можа от имуществото си, каквото не успя – го натроши, а храбрата 300-хилядна афганска армия, уж обучена да воюва с талибаните – набързо се предаде, след като продаде и тя от железарията си всичко, което можа. Така талибаните изведнъж осъмнаха изненадани, че са победили толкова бързо, че остава само да довършат долината Пандшир и да се накичат с новите си военни играчки за 85 милиарда долара, получени като зестра от „братята по оръжие“. В утрото на победата рошавите им глави се покриха с ултрамодерни американски шлемове и прибори за нощно виждане, шалварите и другите торбести дрешки се смениха с чисто нови униформи, ушити вероятно някъде между Небраска и Оклахома, а сандалите…? Сандалите се смениха с удобни и здрави обуща, направени за морските пехотинци. Историята се повтори и като трагедия, и като фарс, ако леко перифразираме един брадат немски философ, избрал Лондон за свое опитно поле.
Политическият мислител Франсис Фукуяма, който преди повече от 30 години предвиди
„края на историята“,
но после се самокоригира, сега каза, че високомерието на Америка след нахлуването в Ирак през 2003 й е попречило да види колко уязвима е тя с вътрешните си, а не с външните си проблеми. А професорът от Оксфордския университет Тимъти Гартън Аш каза по Би Би Си, че докато западните посолства са се изнесли от Кабул в Доха, „руското и китайското посолство си функционират нормално….“ Колкото до това кой е загубил и кой е спечелил войната, професорът смята, че един от големите губещи е Европейският съюз, който имаше повече войници в Афганистан, отколкото САЩ. Европейският съюз никога не започна „разговор със себе си“ за военната автономност на своята отбрана и за ролята на НАТО в този хаос. НАТО, тъй гордо развяващ знамето на „нашите ценности“, за които талибаните нехаеха през цялото време… Те, изглежда, още не искат ЛГБТ доктрината да проникне в отрядите им.
Разбира се, рано е да оплакваме съдбата на империите. Приликата между повечето от тях е, че те искат всичко, наведнъж, и завинаги. Понякога тези амбиции може да завършат плачевно. Но докато богатите плачат, бедните плащат. С всичко, което имат.
Историята подсказва, че нерядко империите бързо се съвземат. След шоковата загуба в Афганистан през 1842 г следват години на възход за британците. След шоковата загуба във Виетнам Америка също имаше няколко силни десетилетия на върха. Нито пък Русия днес е по-слаба във военно отношение от някогашния Съветски съюз след унижението в Афганистан и разпада на самия Съюз.
Фактът, че часове след като Кабул падна, опашката от държавни глави, чакащи за телефонен разговор с Путин, се проточи като колона туристи в Кресненското дефиле в петък вечерта…
Единствено Китай и „Чичо Си“ спокойно и мълчаливо наблюдаваха всичко без паника. Там вече вероятно имат готови планове как да помогнат на талибаните в разработване на залежите от 36 трилиона кубически метра природен газ и 3,6 милиарда барела петрол под чукарите.