Д-р Румен Бостанджиев: Парите са част от мъжката идентичност – портфейлът е продължението на члена

Д-р Румен Бостанджиев е 51-годишен, сексолог-психотерапевт. Специализирал е сексология в Белгия и Холандия, член е на Европейската федерация на сексолозите и на Европейската асоциация по сексуална медицина. Като психотерапевт е специализирал по програма на Американската психологична асоциация, обучавал се е в Германия по т.нар. психодрама (вид психотерапевтичен метод), има няколко квалификации и е изучавал методите на невро-лингвистичното програмиране, терапията, ориентирана към решения, теорията на избора на Уилям Гласър, теорията за емоционалната интелигентност на Даниел Голман и позитивния подход на Джон Кехоу. В терапевтичната си практика съчетава всичко това, като използва свой стил. Повече за д-р Бостанджиев виж тук.

– В 21-и век има ли още любов? Май е отмиращо явление?

– Много страшно ще стане, ако отмре любовта, защото за мен тя е най-креативната сила в природата и въобще в живота на човека. И ако не те движи любовта, всичко, което правиш, може да има ужасяващ резултат.

– Като че ли сега хората на възраст около 20 години под любов разбират секс, сексуален партньор?

– Винаги е имало и такива интерпретации. Може би сега този по-материалистичен и комерсиален дух не оставя много пространство за романтичното.

– Значи през последните 100-200 години има промяна в понятието за любов?

– Има дори в десетилетията. Ако се върнем назад – достатъчно е човек само да слуша примерно музиката от времето на хипитата, за да усети този романтизъм или, така, акцент върху лиричната страна в еротичните отношения. Докато сега, като че ли това е малко по на заден план. Или поне не е това, което може да се види на пръв поглед. Но, тъй като ми е такава работата и непрекъснато разговарям за тия неща с хората, които търсят помощ за тия неща, в никакъв случай не бих се съгласил, че е изчезнала нуждата от трайна, стабилна връзка, от това човек да е в отношения с някой, който го приема, който го обича, отнася се с нежност и загриженост към него. Това са основни човешки потребности и те просто няма как да изчезнат. Друг е въпросът до каква степен и как всичко това се отразява в публичното пространство, в изкуството, в медиите.

– Сега говорят така: “Много ми е точна/точен”, “Много ми го вдига”, “Много ме кефи”… Дори има някаква нагласа, че е тъпо да се говори за любов?

– Е, тъпо е да се говори за любов, а 90% от песните са за любов… По скоро в тази сфера нещата повече се медикализират (може би до голяма степен това е заслуга и на лекарското съсловие, на здравните експерти) – вместо да се говори за любов, за взаимоотношения, за интимност, се говори за твърда ерекция, за хапчета, които гарантират безотказна работа на члена.
Това са видимите неща. В момента сме в някаква такава културна фаза, в която на преден план е видимото, материалното, това, което може да се измери, да се пипне. В този смисъл по-духовните неща остават като че ли в някакви по-затворени общности.

– Сред по-духовни хора?

– Определено обаче има общности, за които това си е основата, на която те се свързват. Хора, които имат интерес към по-емоционална музика, изкуство, хора, които имат афинитет да се развиват в духовната област. Разбира се има и псевдодуховни изпълнения. Например напъните сега да се въвежда религия в образованието. Това е един формален начин да се прави духовно. По един стар, изтъркан и доста фалшив модел, който за мен няма никакъв шанс да върне духовното у хората. Духовното не е религията, не е църквата. Духовното е свързано с хуманизма, свързано е с ценности, които са присъствали в цялата по-нова история на човечеството, като противодействие на религиозния догматизъм. Така че в някакъв смисъл това, което в момента се разиграва, е комерсиалната и потребителска нагласа, философия – всичко се купува, всичко се продава, всичко може да се изконсумира. Или другото – някакви абстрактни за повечето хора религиозни ценности. Това, което е смислено и реално, е балансът между прагматизма и усещането, че не всичко се измерва с пари.

– Все пак казват, че парите действат като афродизиак на жените?

– Парите са гориво. Човек където и да иска да отиде, трябва да има гориво. Но само с гориво нищо не се прави.

– Хората с пари все пак са привлекателни за жените?

– Разбира се, това е част от мъжката идентичност – портфейлът е продължението на члена… Мина времето, когато бяха на мода гларусите, които само с един гол секс да създават впечатление на истински мъжкари. Сега за истинския мъж, стабилния мъж, е абсолютно необходимо да има сериозно образование, стабилна професия, стабилни доходи, да може да гарантира не само пълноценен сексуален живот, ами и високо качество на живота въобще.

– Може би като казват, че парите действат като афродизиак, имат предвид, че те са способни да запълнят всички останали липси в някой мъж – като професия, образование, физическа привлекателност и др.?

– Парите са важна част от живота, като един от сериозните ресурси, които трябва да има човек, за да постигне това, което желае. Но много зависи с какво и за какви ценности човек използва тези ресурси. Една голяма част от хората, които идват при мен и търсят помощ, са хора, които по никакъв начин нямат материални притеснения, но не са овладели изкуството как да използват това, което имат, така че да бъдат щастливи. Някой път точно прекаленото имане, което човек не е свикнал да използва, защото примерно дълго време е живял в мизерия, може да бъде пречка за по-смислени човешки отношения. Така че само парите не са достатъчни. Както и без пари – също. Колкото и любов да има, на празен джоб също не върви.
Балансът в двете неща – това всъщност е въпрос на интелигентност – защото по никакъв начин не може да се превръща пък бедността в ценност. Една голяма част от хората у нас са научени да се чувстват безпомощни, постоянно да се оплакват колко са зле и как някой друг е виновен за това, заради което те страдат.
В сравнение с подобни нагласи у други нации, ние като че ли сме много склонни да преиграваме на тази тема.

– Какво мислите за полигамията – като че ли вече не е ценност да си моногамен? Официално нагласите са, че това е истинското – моногамното, а неофициално като че ли всички практикуват полигамия?

– Това у нас е като че ли по-късно преживяване на неща, които са се случили в Западния свят преди 30-40 години, когато беше сексуалната революция. Тогава всъщност това, което изразяваше движението на хипитата, беше и протест срещу фалша и лицемерието на буржоазния морал, брак, семейство. Те бяха обявени за фалшиви ценности и се експериментираха какви ли не други поведения, където човек да освободи еротичния си потенциал и въобще връзката между половете от тези формални вериги, които векове наред са спъвали едва ли не… Много книги са изписани по повод преживяното през този период на сексуалната революция – като изводите се съвсем категорични и те са, че даже когато човек има възможност да избира между много партньори, в крайна сметка изборът е върху един или двама души най-много. Просто човек трудно може да постигне истинска близост и свързаност с безкрайно много хора.

– Има ли разлика по отношение на полигамията при мъжете и при жените? Като че ли е по-присъщо на мъжете?

– Това е тази биологична теория, която се тиражира. В животинския свят им такива закономерности – че мъжкият пол, който носи качеството, се бори за по-голямо количество – всеки мъжкар да разпръсне своите гени върху възможно най-голям брой женски.

– Да се съчетае с повече екземпляри от противния пол, за да се подобри видът?

– Да, чисто еволюционно това е естествената мисия на мъжкия индивид в природата – говорим за биологичните закономерности. При жената е обратното. Женският пол е в състояние да възпроизведе ограничен брой потомство, за разлика от мъжкия, затова стремежът му е да направи най-добрата селекция. Тоест женският индивид се бори неговото ограничено потомство да бъде от най-високо качество. Като в случая борбата е най-напред да се привлече най-адаптиралия се мъжки, най-изявения, с най-подходящите качества. И освен това той не само да бъде донор на генетичен материал, но и да бъде задържан за по-дълго време, за да осигури отглеждането на потомството. При висшите примати и при човека част от репродуктивната функция включва не само оплождането, но и това родителската двойка да може да гарантира отглеждането на потомството, поне докато то отрасне и може да води самостоятелен живот. И тук вече е конфликтът, защото, даже и на чисто биологично ниво да ги интерпретираме тия неща, мисията е с две задачи – въпросът не е само да хвърлиш гените, а като си посял нещо, да се грижиш за него да изкласи. Биологичната задача включва и това ти да си ролеви модел за това поколение, което си създал. Защото е безспорно, че родителството е една ко-функция – тя се изпълнява от двама. Потомството има нужда и от майката, и от бащата. Затова естествено моногамията, поне за известно време, докато се отгледа потомството, е това, което е еволюционно най-целесъобразното. Това са коментари на някаква биологична плоскост, която аз лично много не харесвам. При човека нещата са далеч-далеч по-сложни, но това, което е конфликт на съвременния човек, е конфликт между тези две тенденции – от една страна (говорим за мъжете) – да си свободния ловец, който постоянно атакува женската общност и получава доказателства колко е велик и неотразим, и в същото време нуждата да имаш едно тихо пристанище, където да чувстваш някаква сигурност, домашен уют, семейство и т. н.

– Как се преодолява това противоречие?

– Това, което най-често се избира като помирение на тези две тенденции, е съжителството без брак. Когато ми изнася, казвам, че партньорката ми е жена ми, моето семейство. Когато реша да бъда свободен, забравям този факт и казвам: ама чакай сега, ние не сме женени и всъщност за какво става дума. Това обаче поражда много сериозни конфликти. Защото тук не само материалните интереси, специално на жената, са грубо пренебрегнати при такъв вид съжителство – тъй като при наследяване и др. ситуации, такава партньорка се оказва никоя. Освен майка на децата тя няма никакви други права. Много често липсата на ясен регламент води до много сложни ролеви конфликти, тъй като човек не знае сега какъв е – съпруг ли е, в какви отношения е спрямо роднините от едната, от другата страна, какви са границите. Но това, което и статистиките показват, е, че все по-голям брой хора, и то от двете крайности – и най-богатите, и най-бедните – избират този вариант – на съжителство без брак. Бедните не смеят да се оженят, защото нямат ресурс и не са сигурни, че могат да издържат семейство, богатите също не смеят да се женят, защото ги е страх, че като се оженят, жената ще им вземе имуществото и затова предпочитат никакви такива юридически договори, за да си запазят своето за себе си. Има обаче проучвания, които показват, че когато човек е в една стабилна семейна общност, ясно регламентирана, с ясни роли, отработени хилядолетия наред, той може много по-пълноценно да поеме ролите си на съпруг, на родител.

– Значи все пак семейството не е анахронизъм?

– По никакъв начин не е анахронизъм. Друг е въпросът, че това, което си струва и най-вероятно ще се промени у нас, е възможността да се сключват не такива стереотипни брачни договори, каквито сега се подписват в съветите, а да може брачният договор да бъде много по-свободен и гъвкав и да дава възможност всяка една двойка да модифицира клаузите в него според индивидуалните си интереси и нужди. Но това, което е въпрос на избор, е човек дали да играе игра с ясен регламент, ясно договорен, фиксиран и т. н. или предпочита игра, която не е с много ясни правила, което е масовата практика в момента – уж сме се разбрали, ама така сме се разбрали, че всеки момент мога да го извъртя така, както ми изнася. Което е, така, доста нашенски.

– Има ли тенденция към по-висока полигамност и при жените?

– В какъв смисъл полигамност – една жена да има повече връзки?

– Да. Като че ли в нашия век психиката на жените се доближава до мъжката, доста еманципирани са вече?

– Има тенденция жените да се опитват да разчупват типичните, традиционните модели за женско поведение, в които от жената се очаква да бъде само домакиня, майка и прислужничка вкъщи. Има даже крайно феминистки модели, в които жената казва – за какво ми е мъж, аз мога сама да си родя и да си отгледам децата, мога сама да се справя с живота, които са крайни позиции и от тях най-вече страдат деца, които са лишени от присъствието на бащите си и които биват раждани, за да обслужат някакви потребности на майките си. А не защото някой е искал да създаде потомство, което има най-добрите шансове да се развива и да продължи живота. Това е доста сложна тематика, която за съжаление рядко се коментира на достатъчно сериозно ниво. А тя на практика засяга живота на почти всеки. Тъй като всеки човек в един момент е изправен пред избора дали да създава семейство, дали да има деца, кога и как, с какви мотиви да ги създава. А това е основен момент за развитието на обществото, защото от него зависи какво ще е качеството на следващите поколения. Обикновено сексът се коментира главно в хедонистичен аспект – кой кого на „историческата сцена” и за кого какъв кеф е това, което се случва в леглото. Всъщност това опира до един по-сложен сценарий – по какъв начин се създават новите поколения. Тази тема има социална значимост. Това е мотивът, с който от няколко години един екип започнахме да правим програма за сексуално и здравно образование. Основен акцент е подготовката за семеен живот и родителство, като нещо е абсолютно необходимо за всеки млад човек. Защото това са основни роли в живота му. Тези програми вече са разработени, но за съжаление те остават на ниво на пилотни изпитания.
Това е далеч по-съществено от това да се учат религии, според мен. Тук обаче има много по-малко политика, затова ще трябва да изчакаме да влезе религията първо, пък за нас, ако остане време.

– Сега не е ли някакво време, в което връзките сякаш са по-повърхностни, по-рядко се срещат дълбоки връзки?

– Кое е това, което създава това впечатление? Ако човек чете жълтата преса и това, с което се правят скандали и се пълнят повърхностните издания – да. Това, което бълбука, е точно такова – мехурчета, които непрекъснато се пукат – кой с кого, пък се разделили, пък си изневерили, пък не знам какво си… Това е злободневието. Сериозните връзки, сериозните отношение не се виждат. Смята се, че някъде 60-70% от хората живеят в някаква статистическа такава средна работа, в която не са чак толкова отчуждени, за да се разделят, ама и кой знае каква любов не ги свързва . Някъде около 10% са тези, които са благословените, така да се каже – тези, които успяват да изградят пълноценна, дълбока връзка, която с годините като старото вино става по-силна, която позволява да се развие еротичният потенциал и тези хора да стигнат до истинска интимност. Но това е въпрос на изкуство. Не само човек трябва да има късмет, да е срещнал точния човек. Даже това пак е въпрос дали е късмет или въпрос на добро себепознаване и добра ориентация от какъв човек имаш нужда, комуникативни умения да преодоляваш с този човек неизбежните трудности. Това наистина е едно изкуство, в което до голяма степен и психотерапевтичната помощ е призвана да помогне. Това е нещо трудно, с което не всеки се справя по най-добрия начин. Но при наличие на добро желание, на вяра, че подобна възможност съществува, човек може да постигне нещо, което средностатистическата маса дори и не подозира, че съществува. Такава връзка я има отразена само в наистина силните произведения на изкуството – книги, филми. И тя няма как да изчезне, защото това означава да се затрие нещо много важно от човешкия дух и човешката култура.