Журналистката Катя Тодорова: Иска ми се да живея сред хора, които се ценят и уважават

Катя Тодорова. Снимка: от екрана

Репортажите на Катя Тодорова от „Панорама“ лесно се разпознават – по поетичния стил, важните социални теми, вниманието към детайла. Белязани са от една особена чувствителност. Тези отлики се проявяват независимо дали тя се намира в Родопите или в обезлюдяващо се село на границата с Турция, независимо дали действието е в настоящето, или през 60-те години.
Катя Тодорова е родена в София. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Професионалната си кариера стартира като репортер в БНР. Няколко години е била сред екипа водещи на сутрешното предаване на „Хоризонт – преди всички“. Присъединява се към екипа на „Панорама“ през 2007 г.

– Вие сте тих журналист, макар че ако пожелаете, поради неотклонната работа в ефир, можете да имате по-шумно присъствие в общественото пространство. Защо сте така скромна?

– Дали е сила ако крещиш…? Ако непрекъснато се натрапваш като присъствие? Аз държа на друго.
Работата трябва да говори за журналиста, не той за нея. Силата на характера се ръководи от други неща. Трогват ме добрите думи на непознати. Ценя критика когато ми помага да се вгледам в себе си. Пазя здравият си разум. Да искаш признания от света на фалша е все едно да му подариш себе си.

– Разкажете ни повече за изминатия журналистически път.

– Имах щастието да започна репортерската си работа още като студентка в програма „Хоризонт“, БНР. Не можете да си представите колко горда бях, когато Лили Маринкова или Светла Петрова искаха да правя репортажи за техните предавания. Когато Калина Станчева ми гласува доверие да предавам на живо буреносни събития. Случвало ми се е да си взема изпит във Факултета по журналистика и да тичам на площада. Радиото е мястото, където видях как журналистиката може да защитава себе си. Никъде другаде след това не съм го виждала така. Бях сред тези с прекратени договори, когато радиото стачкуваше в защита на свободата на словото. Помня как на един площад се беше събрала малобройна група в наша защита. С изненада видях,че там е дошъл баща ми. Да ме подкрепи, без да ми каже. Оттогава са минали години. Него вече го няма. Но този спомен ми е особено скъп. Когато загубя надежда, ядосам се или губя смисъл, винаги си спомням как татко седеше самотен на площада. Да ме защити. Не че и след това не съм се обезсърчавала. Много пъти се е случвало. Но никога не съм искала да работя нещо, което е лесно.
Защото всичко в журналистиката е въпрос на избор какъв да бъдеш. Всичко.

Винаги ми се е струвало, че най-важната и хубава работа е тази на репортера. На мен много бързо ми омръзнаха студийните интервюта. Имах няколко прекрасни години сред екипа водещи на „Преди всички“ по Хоризонт, но винаги ме е привличала повече свободата на репортажите. Мариета Фидосиева и Бойко Василев ме поканиха в „Панорама“. Изпитвах съмнения в себе си. Бях радиомомиче. Съвършената непозната в чудния свят на телевизията. Аз винаги съм се притеснявала от своята чувствителност. “Панорама“ ми помогна да я освободя в добра посока. Благодаря на Бойко, който ми гласува доверие. Освен това „Панорама“има чудесен екип, достойни хора. Телевизията пресече пътя ми с хора, които винаги ще обичам.

– Как се стигна до тази ситуация с, като цяло, намаляване броя на медиите, липса на разнообразни и задълбочени теми по важни проблеми?

– Не обичам обобщенията. Нито за хората, нито за държавата и медиите. Аз самата ставам все по-взискателна към себе си, към това, което избирам да правя. Никога не съм харесвала думата амбиция. Усещам я като нещо чуждо. Звучи ми жестоко. Сякаш всичко е оправдано. Не, не е. За мен по-важно е съчетанието от талант и характер. Изпитвам непоносимост към журналистика, която унижава слабите, а ходи на пръсти пред силните. Журналистика, която нехае за достойнството на човека. Такава журналистика нищо не струва. Винаги ми се искало в нашата професия да има повече солидарност. Да се защитаваме един друг повече. За съжаление не е така.

Все повече си мисля, че е много важно в журналистиката не да оцелееш, а да се съхраниш като човек. Да не бъдеш опустошен. Нищо не е на всяка цена. Човек не бива завинаги да потъва в чуждите истории. Трябва да знае къде да спре, да умее да следва своята собствена история.

– Кои теми бихте искала да бъдат по-често разработвани от медиите ни, и кои – по-малко?

– Понякога ми се струва, че празнотата днес се произвежда в огромни количества. Но след нея не остава нищо. Сякаш, че живеем в окопи. На агитки. Това е добре само за тези, които искат да управляват от мрака. Или да живеят в мрака. Невежеството също е мрак. На мен ми се иска да живея сред хора, които се ценят и уважават. Хора, които мечтаят за нещо. Защото много, много личи разликата между този, който обича това, което прави, и другия. Независимо дали пече хляб, лекува хора, пише книги, събира боклука. Най-нещастни според мен са хората, които не са направили нищо, но искат да оправят целия свят.

– Вашите репортажи по-често са свързани с явления и хора, които не са в пряка взаимовръзка с политическото злободневие. Работейки в предаване, отразяващо и политически теми, следите ли отблизо какво се случва на това бойно поле?

– Екипът на „Панорама“ всяка седмица ежедневно решава какви да са темите в предаването. Политиката доминира в голяма степен. Един от големите уроци, които научих, е колко е важно да показваме и хората, които не харесваме. Много често ни критикуват – защо показвате този или онзи. Ами трябва! Понякога хората трябва да видят истинския образ на някого. Да го разкрият за себе си. Да мислят сами. Иначе другото е пропаганда. Няма правилни и неправилни гости. Има въпроси и отговори. Иначе съм най-щастлива, когато гости на предаването са били умни хора и после всички говорят за това.

Катя Тодорова интервюира Исабел Алиенде. Снимка: от екрана

– Как бихте отговорили на критиките на онези, които казват, че не се задават достатъчно неудобни въпроси на политическите гости?

– Би било проява на лош вкус да отговарям от името на водещия Бойко Василев. Но понеже съм част от екипа на предаването, ще ви кажа това: много е трудно да събереш на едно място опоненти и да ги сблъскаш равнопоставено. Това се случва единствено в ефира на „Панорама“. Недоволни винаги има. Много често гости са критици на предаването. Работим в изтощителна медийна среда. “Изстрелите от тъмното“ са много повече от честната критика.

– Ще изброите ли няколко социални теми, които за Вас са много важни в България днес?

– Журналистиката живее с днешния ден. Понякога прекалено бързо. Преди да се осмисли една новина, връхлита друга. Понякога, докато следим дребното, изпускаме голямото. Струва ми се, че изключително важна тепърва ще става темата за повишението на цените на енергията в целия свят. Задава се „перфектна буря“, а ние още не знаем защо. Какво седи зад всичко това, какви интереси? Ние не сме остров. Може да се окаже, че докато се взираме в политическото безсилие и разединение, ще изтървем истинската катастрофа. Дано не е така.

– Как си обяснявате вечната бразда, разделяща българското общество, независимо по какви теми – пандемията, ваксините, политиката?

– Българите не сме уникално изключение. Прекомерно се упрекваме. Вижте света, той също е разделен по тези въпроси. Обществата минават през турбуленции, защото хората са загубили доверие в авторитетите си, а социалните мрежи усилват това недоволство. Никой не е подозирал, че един ден ще заживеем в такава виртуална зависимост. Пандемията я уголеми. Някои хора престанаха да вярват на очите си, вярват на някой от мрежата. Престанаха да споделят собствени мисли, споделят чужди. Често лъжи. Но тревата мирише на слънце и свежест и можеш да я докоснеш. Човекът е топъл и жив и можеш да го прегърнеш. Нали не бива да забравяме това?

– Имате един много особен поетичен стил, често се концентрирате върху отделната съдба, обрисувайки живота на общността. Кои са основните Ви естетически и професионални принципи?

– Водя се от вътрешния си усет. От собствения си избор. Не обичам „сладки репортажи“ за успеха, за модерните на деня. Привлича ме истинската храброст на духа. Все повече ценя хора, които не се опитват да се харесат на другите. Вървят по пътя си, понасят битките и белезите си достойно, но са спокойни по отношение на това,което правят.

– Имате един особен тип репортажи за българските села, например за село Сладун (с 97 жители към 2016 г., които наричате „последните българи на края на България“). Какво Ви води на такива места?

– Трябва нещо да ме запали. В Сладун, за което споменавате, ме заведе историята на един селски лекар. Открих много повече. Великолепни българи. Като отломки от някакво време, което изпускаме. Още пазя снимката, която си направихме на моя таблет. Помня и онова усещане от призрачните улици с напълно празни къщи. Снимахме в двора на една от тях. Погледнах през счупения прозорец, на пода сред развалините беше оцеляла само една сватбена снимка. Оставих я там, където принадлежи. Но тя стана част от историята, която разказах.

БългарияИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.