In memoriam Джони Пенков: Оцелял съм, защото съм лъгал

 

Джони Пенков като актьор в кадър от филма „Операция „Шменти Капели“, в ролята на психиатър. Снимки: Личен архив

На 87 години почина Джони Пенков, познат на по-старите поколения като автор на шеговити скечове, актьор „натуршчик“, на сатирични и документални филми, радиопредавания, експерт по звукотехника.

Ст. н. с. к. т. н. инж. Джони Пенков – така шеговито се представяше навремето в кратки сатирични филмчета софийският зевзек и бохем. Всъщност, той наистина е инженер по радио и звукотехника, и е бил старши научен сътрудник, кандидат на науките. За пръв път става известен с участието си в шеговитите филмчета „Фокус”, пускани с кинопрегледите в кината през 60-те години, в съавторство и под редакцията на Радой Ралин, озвучени с музика на джазмена Милчо Левиев, който избяга в Америка. Пенков беше от неговия приятелски кръг.

През 90-те води заедно с Тодор Колев радиопредаване „Как ще ги стигнем американците“ по радио „Витоша“. Филмови миниатюри той продължава под различна форма и до днес. Като специалист по звука е озвучил над 100 късометражни филма.

А неговите зевзеклъци по време на социализма вървят като ъндърграунд творчество. Записи на негови телефонни разговори, в които се прави на човек от провинцията, който трябва да достави колет в София и звъни на популярни актьори, или на гражданин, който звъни на известни хора и търси грешен човек, или възмутен съсед тормози с измислен повод известни личности и т. н., се разпространяват апокрифно и хората умират от смях докато ги слушат.

Следва интервю с Джони Пенков, правено през 2012 г., в което той разказва живота и разбиранията си.

Джони Пенков с удоволствие посреща гости в апартамента си, преливащ от технологични уреди и джаджи, снимки, картини и спомени. Тук различните предмети са от времето отпреди 9 септември, комунизма, прехода, и досега.

Джони Пенков (вляво) като водещ в студиото на радио „Витоша“, на предаването „Кога ще ги стигнем американците“ с Тодор Колев. В средата се вижда „тоталният наблюдател“ на предаването Ст. Ст. Александров. Снимки: Личен архив

Джони, с истинско име Георги Пенков, се ражда в семейството на художника и професор по театрална декорация в художествената академия Иван Пенков и Мери Иванова, дъщеря на високопоставен адвокат. Баща му е автор на стъклописите в Съдебната палата, в БНБ и в Софийския университет. От малък попада в интелектуалната атмосфера около баща си, който събира около себе си хора като проф. Александър Балабанов и Илия Бешков. Георги има брат – Боян.

 

Телефон с техническа новост – скеч от 70-те години

 

 

Джони Пенков става разговорлив, след като усети, че човекът насреща му има интерес или може да разбере някое от всичките му занимания или страсти. Едно е сигурно, роденият през 1933 г. Джони Пенков не изглежда като стар човек, а като някой, който е в енергичен етап от живота си и се занимава „с много неща, макар и много от тях да са без пари”. Това вероятно е така, защото, както казва самия той – пари не е чак толкова трудно да се намерят, но за да се получат нещата в киното или където и да е, „има нужда от инициативни хора”.

Проф. Александър Балабанов, полегнал на диванче в семейния дом на Пенкови през 40-те години. Снимки: Личен архив

 


– Оптимист ли сте за ситуацията у нас?

– Оптимист съм. Трябва да мине време да се оправи една държава, да има условия за развитие. Досега има много завоевания, но и много глупости. Има свобода. Аз например мога да изкарам пари, за да си купя определен фотоапарат, което иначе не можеше да стане. Като инженер имам възможност да видя всякакви неща по интернет. Едно време всичко беше секретно като технология.

– А има ли нещо, което ви липсва от времето на социализма?

– Липсва ми много това, че тогава беше много ясно кое е режимът и кои сме ние, приятелите, които гледахме да сме колкото се може по-независими. Абсолютно независим обаче никой не е бил. При един тоталитарен режим всички сме зависими. Навремето правихме предаванията „Фокус” с Радой Ралин, които за онова време бяха много критични. Там се шегувахме, например с такъв случай – човек в съда се оплаква, че е уволнен неправомерно. Питат го защо са го уволнили и той казва: „За некадърност”. А съдията на свой ред казва: „Не казвайте такова нещо, такова нещо няма, никой не може да бъде уволнен за некадърност у нас!”.

1953 г., Джони Пенков (вляво), позира за снимка с брат си Боян, до него баща им Иван Пенков и отдясно академикът библиограф и историк Никола Михов. Снимки: Личен архив

– Имахте ли сблъсък с властта заради предаванията?

– Ами малко, след като минаха няколко броя, през 1965 г., ни повикаха в Политбюро. Отправиха ни забележки, но ни позволиха още една-две години да продължим. И бяхме много горди, че сме направили нещо против режима. А сега виждам, че те са имали нужда от тази критика от наша страна. На първо място с цел да се покаже на света, че не сме тоталитарна система, да се изпусне пара от напрежението на хората. Мислейки, че работим против властта, всъщност сме били в нейна подкрепа, защото който живее в тоталитарен режим, работи за него, по някакъв начин спомага. Иначе хората много харесваха прегледите. Все пак нещо сме направили, да се види, че има светлинка.

– А защо спряха предаванията?

– Защото им дойде много (смее се). И на втората година смениха Радой Ралин като главен редактор на редакция „Фокус” с друг човек от тайните служби. Аз продължих да работя в научния институт, както и дотогава.

– Баща ви е събирал около себе си хора като Александър Балабанов, бил е от интелектуалния елит. Какви са спомените ви за това време?

– Ако четете дневника му , ще видите, че много неща, чисто български, които ни нервират и сега, ги е имало и тогава. Баща ми се ядосваше за най-различни неща, гневеше се на организираната посредственост – един термин на Балабанов. Или например той разказва за провеждането на конкурс за преподавател по скулптура тогава, преди 9 септември. Имало е много добри кандидати, но приемат мижитурка, защото много добрият впоследствие ще се откроява много от останалите професори, и студентите ще видят, че другите преподаватели не са толкова добри.

– А какво помни едно дете оттогава?

– Аз съм роден 1933 г. 1939 г. войната вече се разгърна. Вече нямаше някои продукти, положението стана много напрегнато, а през 43-а и 44-а г. имаше партизани, блокади по улицата. Пращаха нас, децата, да ходим за хляб. След това имаше бомбардировки. Това ми е детството. А иначе бомбардировките бяха много интересни за децата. Падат самолети, части, това къде ще го видиш иначе (смее се). Беше време на бедност. Иначе през периода след Освобождението България, като отскоро освободена страна, е започнала много бързо да се европеизира. Аз ще ви покажа една книга, там все пак се вижда колко сме били напред в изкуството. Това е изданието: „Българските художници в Мюнхен от средата на 19-ти до средата 20-ти век”. Това е било нивото ни до 9 септември. След това оставаме само с руската култура, която не е достатъчна. Важно е човек да се учи многостранно.

Джони Пенков в Индия 1982 г. за снимките на филма на Рангел Вълчанов „Индия, моя любов“. Вдясно е операторът Радослав Спасов. Снимки: Личен архив

– Всъщност животът ви обхваща три епохи?

– Да. До сегашната – капитализъм, създаден от комунистическа номенклатура. Не е много хубав вариант, по-добър е класическият вариант.

– Имате ли усещане за несправедливост?

– Винаги, откакто живея, е имало несправедливост. Винаги е имало и ще има. И не само в България.

– А чувството ви за хумор как се е запазило?

– Ами то се е формирало благодарение на тези неща. Било е реакция към нещата, които стават. Има лаф, че човечеството е оцеляло, защото се е смяло. Но аз съм оцелял, защото съм лъгал. Не съм казвал какво мисля, ако го правих, може би нямаше да съм оцелял. Още преди 9 септември когато се събереше баща ми с приятели, ме пращаше да видя дали не подслушва някой. И тогава подслушваха да не би да има комунисти. След това подслушването си продължи… Така че, аз съм свикнал, че тези неща ги има и ще ги има. Идеално общество надали ще има. Ще има степени – по-добро, по-лошо и отвратително. Ние сме по средата, но и развиващият се свят много бързо се развива. Бразилия, Южна Корея например.

– Как се запознахте с Радой Ралин?

– Запознахме се, защото в моя институт имаше и документална студия, където правеха „Фокус”-ите и аз отначало им помагах технически. Ралин беше събрал симпатични хора около себе си. Един ден отидохме в „Бояна”, да запишем един „Фокус”. Ицко Финци беше диктор, а филмът се отнасяше за един директор на ремонтен завод. Но режисьорът Оскар Кристанов, Бог да го прости, забравил да донесе текста. И нямаше време да се връщаме от Бояна, та аз му казах на Ицко да спасяваме положението, че аз ще бъда директор. И с един просташки глас се преправих, и отговарях, и стана много интересно, но помислихме, че няма да го пуснат. А Радой дойде и каза: „Идеално”. И започнахме да правим записи и приятелството между нас продължи много дълги години, всъщност до края.

– Какъв човек беше той?

– От него можеше да се научи много, как да си гледаш работата добре, как да преценяваш хората по техните постъпки, как сам да постъпваш. Много неща съм научил от него. Поначало от няколко души само съм се научил на неща. От Васил Цонев, хумористът, от Рангел Вълчанов също много съм се учил.

– А сега има ли някой, който се учи от вас?

– Ами не директно, но има хора, върху които по някакъв начин съм повлиял.

– Как започна любовта ви към радио и звуковата техника?

– Щастлив съм, защото от малък си намерих нещо, което да ме интригува и това продължава и досега – вече в края, както се казва. Баща ми е художник, но разбираше и от електричество. И когато бях малък, ми показа нещо, което ме омагьоса. Старите радиоапарати имаха външна антена и като се извади кабелът на антената, апаратът спира да свири. А човек като пипне буксата на радиото, то продължава да свири поради вълните, които ти улавяш с тялото си. И като бях малък, това ми се виждаше страшно фантастична и интересна работа. И взех да се интригувам много от това. В това време бяхме евакуирани в Панчарево и дойдоха руски части. Имаше един войник, викаха му Семката, беше началник на склада на радио части. Ние му носехме ракия, той ни даваше части. И досега все нещо си правя. И ми е много хубаво. Навремето, като малък, съм поправял сума ти радиоапарати на познати без пари, защото ми беше интересно какъв е моделът, какво му е станало на апарата.

– А цифровизацията как промени звука?

– Новите технологии отначало не можеха да достигнат благородството на аналоговия звук, но днес дотолкова се развиха, че се постига много високо качество. Удобството на дигиталните технологии е несравнимо. Например вкъщи имам нормален компютър, с програма, която може да записва 50 канала за правене на мишунг на филм. Преди в киноцентъра имаше 20 апарата за тази цел, но това беше огромен магнетофон с тежка перфорирана ролка. И един такъв магнетофон струваше 20 хиляди дойче марки. Сега цялата ми апаратура не струва толкова. Въобще, по-високото качество стана много достъпно. Сега знаете ли колко много частни студия има, където записват музика, правят клипове? Всичко това е благодарение на цифровата техника – тя може да е достояние на не кой знае колко богат човек.

– Значи сега се чувствате по-комфортно по отношение на техниката?

– Първо стана възможно човек да си купува нещата сам. Аз, докато се пенсионирам, си бях купил само един магнетофон – малък портативен. И това стана, когато от една специализация в чужбина ми останаха пари. Един хубав магнетофон за записване на кино струваше сигурно 6-7 хиляди долара. Аз откъде можех да ги намеря тогава?

Джони Пенков се снимал тъмни очила и лула през 70-те години, в лабораторията по радиотехника, в която работи. Снимки: Личен архив

– Ползвате ли сега този магнетофон?

– Използвам го за архивни записи от ленти, ако трябва да се работи със стари ленти. Сега например академик Кауфман, който е записал над 30 хиляди български песни, междувременно е записвал и службите в синагогата, ми даде ролки. И аз ги възстановявам.

– Как експериментирате с новите технологии? Има ли нещо, за което преди сте мечтали и което сега е възможно?

– Сега поканиха режисьора Рангел Вълчанов да отиде в Лондон, за да представи там три свои филма. Той доскоро много боледуваше, претърпя операция, но се съвзе. И аз работих тези дни с дисковете, на които са записани филмите. Качеството е доста зле и си играх една седмица – оправих и звука, и картината, за да може, когато покаже филмите там, да не се срамуваме, да не ни мислят за аборигени. „Лачените обувки на незнайния воин” е сниман 1979 г. Заснет е на негатив „Кодак”, хубаво заснет, но няма видеокопие. И планираме да потърсим пари, за да направим истински хубаво копие, защото филмът е много хубав и си заслужава да се запази. Това ще струва някъде около 7-8 хиляди евро.
В България не е толкова трудно да се намерят пари, но трябва да има инициатива. Ние унищожаваме миналото си много лекомислено. Българинът даже някак си се срамува от него. Освен това и сме и по-бедни. Липсва ни култура, за да знаем кое е ценно, кое не е ценно. Кое е ценно се разбира след 50 години, а ние дотогава вече сме го унищожили.

– Вие имате ли лични архиви?

– Навремето нямах възможност да записвам, защото магнетофонът, с който работех, беше държавен, но все пак съм натрупал архив. Преди, след снимки на филм, лентите се взимаха и се записваха наново, като старото съдържание се изтриваше. Имало е случаи, в които съм прибирал ленти нелегално от студиото, и като свършим филма, съм предавал по-малко ленти. И сега при мен има много интересни неща, които ги няма на друго място, например интервю с Индира Ганди.

– Има ли много филми, които има нужда да бъдат реставрирани?

– Почти всички. Филмотеката съхранява зле, поначало има условия за съхранение при определена влажност, температура. Там има много интересни материали, освен игрални филми и много документални материали, които ще си отидат, ако не ги съхраним. В България нямаме отдел, занимаващ се с реставриране на филми, звуци. В академията на науките във Виена например има специален отдел, там 15-20 души се занимават само със звуковия архив, за да се познава миналото.

 

(Със съкращения. Виж тук пълния текст на интервюто в две части)

_________________________

 

Афоризми на Джони Пенков из книгата му „Краят на една незапочната любов“

 

Корица на книгата на Джони Пенков

Човешките отношения не са за пред хората.

Любимата ми ме напусна. Сега няма кой да ми пречи да я обичам.

Предлагам да се извършва финансова ревизия на всяка война. Тогава хората действително ще разберат кой е спечелил и кой е изгубил.

Има любов от пръв поглед, това е късмет. Но по-често има отегчение от пръв поглед.

Алкохолът и партията не прощават никому.

Народите узнават цялата истина за една власт години, след като тя слезе от сцената. Иди тогава я гони.

Не ме е срам, красавице, че живея с трохи от твоята любов. Срах ме е да не вземеш да ми я посветиш цялата.

 

Епизодът с катаджията във филма „Рицар без броня“

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.