Ще забравим ли, какво избираме? (на едни особени президентски избори)

Проф. Антоний Тодоров. Снимка: e-vestnik

Трети по ред парламентарни избори, съвпадащи с първия тур на президентските – явно обичаме да експериментираме и следващия път ще добавим към този пакет кметските, а защо не и европейските. Така несъмнено ще спестим средства, а вероятно и нещо повече – самият смисъл на изборите. Смисълът на изборите произтича от представителството, което избираме. Затова изглежда добре да се напомня, че президентските избори не са за „личност на годината“, както и парламентарните избори не са състезание по дълго бягане, където е най-важно кой е първи и кой-последен.

Досегашният ни опит в президентските избори

Президентските избори са мажоритарни, но според нашата конституция избираме президентски двойки. Това понякога дава възможност на партиите, които стоят зад президентските кандидатури, да търсят представителство в тази двуперсонална еднолична институция. През 1990 г. избраният от НС (преди приемането на сегашната конституция) президент Желю Желев имаше избран пак от НС вицепрезидент ген. Атанас Семерджиев – нещо като синьо-червена „коалиция“, демонстрираща желанието за мирен преход. Президентът Петър Стоянов (СДС) имаше като вицепрезидент Тодор Кавалджиев от БЗНС, което подчертаваше политическата коалиция ОДС през 1996. Независимият и извънпартиен президент Румен Радев има за вицепрезидентка Илиана Йотова, която исторически е свързана с БСП. Изключения представляваха президентските двойки на Желю Желев с Блага Димитрова, Георги Първанов с ген. Ангел Марин, както и Росен Плевнелиев с Маргарита Попова: първите бяха очевидно кандидати на СДС, вторите – кандидати на БСП, а третите – кандидати на ГЕРБ. Напомням това, защото и на сегашните президентски избори можем да видим сходни схеми при конституирането на президентските двойки. И това несъмнено говори за намеренията на партиите и стоящите зад тях кандидати.

Досега президентите са били избирани с относително мнозинство пред следващия в балотажа и винаги на балотаж. Прави впечатление, че на втория тур на изборите участието е по-слабо, отколкото на първия тур. Изключенията са две: 1992 и 2001. Първите избори са в ситуацията на поляризация между „синия“ и „червения“ политически блокове. Вторите, подобно, но с очакването за промяна, белязана от победата няколко месеца преди това на НДСВ, които обаче не представиха собствен президентски кандидат.

По-ниското участие на втория тур за съжаление говори недобре за преобладаващата политическа култура на българското общество. Сякаш отпадането на избрания кандидат от балотажа спестява необходимостта от избор, макар и между двама други кандидати. Оправданието, че няма избор в този случай, е неприемливо. Защото означава, че всеки от двамата достигнали до балотажа е еднакво приемлив (което е същото като еднакво неприемлив).

Обичайно е, също така, излезлият първи на първия тур да печели изборите, дори първоначално разликата с втория да е минимална. Но по-интересното е, че рядко спечелилият изборите е с малка преднина на балотажа – около 5-6% разлика за изборите през 1992 и 2011. В повечето случаи разликата е значителна: над 8% през 2001, над 19% през 1996, над 23% през 2016 и дори 52% през 2006 (което все пак е изключение).

Какво е новото за президентските избори?

Малък рекорд по брой на кандидатурите за президент сме постигнали през 2021 – 23 кандидатски двойки. С една повече от 1992 и с две повече от 2011. Но много далече от 2001 – само 6 кандидати или 2006 – само 7 кандидати или дори 1996 – 13. Показателно е, че до предишните избори през 2016 г. още на първия тур двамата участници в балотажа получават общо около 70% от всички подадени гласове. Ако добавим и третия на първия тур, това са не по-малко от 90% (изключение са предишните избори от 2016 – 62% за първите трима, тогава има по-широко разпределение на гласовете на първия тур).

Очевидно е, че постът на президента на републиката изглежда по някакъв начин днес по-лесно достъпен. Достатъчно е да си роден в България (деца на дипломати, родени в чужбина, са удивително дискриминирани), да си навършил 40 години, да си живял през последните 5 години в България (едно трудно доказуемо изискване в глобалния свят). Всяка регистрирана на изборите партия (достатъчно е да има валидна съдебна регистрация, както и поне 500 учредители) може да ви издигне кандидатурата. За инициативните комитети обаче (създадени от най-малко 21 члена) се изискват 2500 подписа за издигане на кандидатура (пет пъти повече, отколкото да учредите политическа партия). Но въпреки някои технически трудности, издигането на президентска кандидатура е сравнително лесно (много по-лесно, отколкото например във Франция).

Освен това, какво знаем (масово) за работата на президента? Стои изправен в Гербовата зала, връчва отличия, прави обръщения на Нова година, посреща други държавни глави, покланя се на знамето на военни паради… Тази най-видима церемониална роля засенчва понякога съществените правомощия, като различни висши назначения (конституционни съдии, посланици, генерали), предоставяне на гражданство, помилване и т.н. Но вероятно за мнозина президентът е представителен, по възможност симпатичен и усмихващ се човек, по възможност нито много дебел, нито много нисък, да не заеква и да може да гледа с двете си очи – изобщо по възможност не съвсем като Ален Делон, но не много далече от него.

Затова имаме и толкова много кандидати, които си представят колко лесно могат да заемат този пост. Някои от тях с опит в шоу бизнеса, други като „вечни кандидати“, трети вероятно за забавление, за поява в медиите, дори и за възползване от медийните пакети за предизборната кампания. С 23-ма регистрирани кандидати за президентските избори показваме, че това не е недостъпна инстанция, някак си „всеки може“. Всъщност ако наистина така си мислим, можем вместо избори да теглим жребий сред участниците, пък който се падне. Но не, предпочитаме избори, а това означава, че предпочитаме гражданите ясно да изразят съгласието си за един или друг кандидат.

Година на избори % от гласовете на 1 тур получени от двамата участници в балотажа % от гласовете на 1 тур получени от първите трима
1992 75,1 91,9
1996 71,1 93,0
2001 71,4 90,7
2006 85,5 95,3
2011 69,1 83,1
2016 47,4 62,4

Новото също така е, че имаме сред кандидатите за президент и вицепрезидент 18 жени, като четири от тях ще се състезават за държавен глава. През 1992 има само една жена кандидатка за вицепрезидент, през 1996 вече са 3. На изборите през 2001 г. за първи път имаме кандидатка за президентския пост – Ренета Инджова, както това е Меглена Кунева на президентските избори през 2011 г. Но през 2011 и 2016 г. жените в кандидатпрезидентските двойки са 6, макар на предишните избори да имаме все пак 4 жени, кандидатки за държавен глава. През 2021 г. стана правило да се издигат кандидат-президентски двойки от мъж и жена, което може да е и началото на една по-трайна тенденция. Макар винаги да можем да очакваме и връщане назад.

А какъв е изборът?

Най-съществените кандидати са 3-4, онези, които в крайна сметка ще съберат на първия тур над 90% от подадените гласове. Именно те задават основните политически предпочитания сега. Вече стана ясно, че това са досегашният президент Румен Радев, кандидатът на ГЕРБ Анастас Герджиков и кандидатът на ДБ Лозан Панов. Към тях, и това мнозина определиха като безпрецедентно, трябва да добавим и кандидатурата на лидера на ДПС Мустафа Карадайъ. Всяка от тези кандидатури носи важна информация за гласоподавателите, като очевидното не винаги е действителното.

Кандидатурата на Румен Радев и на вицепрезидентката Илиана Йотова за втори мандат беше обявена още през февруари 2021 г. Тя изглеждаше напълно логична, след един достатъчно успешен мандат, през който въпреки някои не съвсем приемливи действия, президентът успя да отстои образа си на независим лидер, който има качествата да се изправи срещу действителни заплахи и нередности. Той подкрепи ясно и категорично гражданския протест, искащ оставката на тогавашния премиер (от над 10 години) Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев. Президентът беше единствената институция, която застана на страната на този протест, обединил разнородно множество от граждани (леви и десни, радикални и умерени, либерални и консервативни). Сегашната му кандидатура за втори мандат олицетворява исканията на този протест за прекратяване на един модел на управление, приватизирал публичната власт за частни цели. Модел, предизвикал у много граждани непоносимост и отвращение, поддържан от един упорит, гъвкав и умел в тактиката на оцеляване елит на ГЕРБ и приближените му бизнес среди.

Кандидатурата на Анастас Герджиков, известен професор по антична литература и ректор на СУ, беше истинска изненада. Причините за изненадата бяха няколко, но на първо място, как така един успешен университетски преподавател, изследовател, преводач на Аристотел, реши да постави кандидатурата си за президент на републиката? Незабавната подкрепа от страна на ГЕРБ, както и изборът на неговата вицепрезидентка, полковник от ВВС Невяна Митева, с която едва ли са били близки познати (нима вицепрезидентът трябва да е от приятелите на президента?), показват, че решението всъщност идва от ГЕРБ. Партията на Бойко Борисов попадна в политическа изолация, в политическа карантина, затова имаше спешна нужда от някакво отваряне към среди, склонни да простят натрупаните безобразия и да ги оставят в миналото като лош спомен. Анастас Герджиков беше истински спасителен пояс за ГЕРБ, всъщност една добре премерена кандидатура – професор, непартиен, но и изглеждащ толкова различен от главния „душманин“ на ГЕРБ Румен Радев. Проблемът на този кандидат е, че няма как да се обяви решително срещу „модела Борисов“, защото разчита на подкрепата на избирателите на ГЕРБ. Но ГЕРБ не можеха да си представят загуба от Радев на един напълно партиен техен кандидат (като Борисов, Митов или някой друг), защото поражението щеше да бъде твърде непоносимо. Ако Герджиков загуби, ГЕРБ няма да поеме никаква вина за това, нали е „независим кандидат“?

Най-сетне кандидатурата на Лозан Панов, висш съдия и остър критик на „модела Борисов“ и на главния прокурор Иван Гешев, беше напълно логична кандидатура за „Демократична България“. „Градската десница“ (доколкото това е адекватно още название, предвид на политическата разнородност на това обединение на „тъмно сини“, „нито леви, нито десни“ и зелени) нямаше как да не излъчи собствен кандидат за президент, но беше пред трудния избор да подкрепи един решителен противник на „модела Борисов“ като Румен Радев, който същевременно е и кандидат на БСП, или просто да не подкрепи никого (решение, което обективно би било в полза на ГЕРБ). Очевидно е, че за ДБ всякакво дори повърхностно сътрудничество, не говорим дори за обща кандидатура, с „червените“ изглежда немислимо. Макар някои техни по-прагматични лидери да допускат ограничено съгласие със социалистите. Лозан Панов се оказа перфектният кандидат, едновременно остър критик на Борисов, но и критик на Радев (макар понякога да прекалява в това, защото не бива да забравя, кой е все пак неговия основен опонент).

Кандидатурата на Мустафа Карадайъ, толкова безпрецедентна за ДПС, има друга цел. Движението е видимо изолирано, смятано от „партиите на протеста“ за част от статуквото и дори „пришивано“ към ГЕРБ (има много поводи за това и един от тях е единомислието им за запазването на поста му на главния прокурор Иван Гешев). Виждайки, че няма как да участва във възможна правителствена формула след парламентарните избори, ДПС хвърля в президентската битка своя председател, който се представя и като яростен противник на Радев. Освен това ДПС вече осъзнава, че може да има избран президент без неговата подкрепа (досега тази подкрепа е била conditio sine qua non за избора, макар и не единствено условие). Затова кандидатурата на Карадайъ цели да мобилизира максимално вота на движението, за да може след това, в навечерието на втория тур, лидерът му да има повече основания да договаря подкрепа и да иска срещу това нещо друго.

Другите кандидати участват на олимпийския принцип – участието е по-важно от резултата. Но не съвсем, особено ако президентският кандидат на партията получи по-малко гласове, отколкото листите й за парламентарните избори („Възраждане“ и Костадин Костадинов например, но пък ВМРО се скри зад свой кандидат, но той не е лидерът Красимир Каракачанов). Другите, като вече „постоянните кандидати“ (Йоло Денев, Светослав Витков, Александър Томов), или забавляващите се като Луна, или опитващите неизвестното като няколко представяни в медиите като „напълно неизвестни“ (лош термин, всеки е известен поне на близките и приятелите си), нямат други шансове, освен за един месец да се поговори и за тях. Това за тях е просто рекламна кампания.

Но извън това многообразие от кандидатури, изборът е между два възможни изхода: или ГЕРБ ще се върне във властта чрез президентската институция, или, обратно, ще продължи усилието за разграждането на „модела Борисов“. Няма трети вариант и поведението на всеки един от основните четирима кандидати в това отношение ще е много показателно за истинските им намерения. Накратко, всеки трябва да си отговори, кого би подкрепил на балотажа, ако не достигне до него. Анастас Герджиков постави капан на ДБ, когато заяви, че ще подкрепи Лозан Панов срещу Румен Радев. Лозан Панов не би могъл да отговори на такъв въпрос още сега, но със сигурност каза, че евентуална подкрепа от страна на ГЕРБ би била задушаваща. Румен Радев, вероятно, не би имал никакво затруднение да отговори на такъв въпрос – би подкрепил всеки, който се противопоставя на „модела Борисов“. Но какво ли ще каже Карадайъ? Вероятно ще подкрепи всеки, ако не е Радев. Трудна работа.

От сайта на автора

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.