Стоян Михайлов, изгоненият от ЦК – за партиеца Калоянчев, цензурата, кинаджии и театрали

Стоян Михайлов. Снимка: Ани Петрова

Проф. Стоян Михайлов е роден 1930 г. в с. Скравена, ботевградско. Един от водещите български социолози. Професор и доктор по философия, член-кореспондент на БАН, бил е директор на Института по социология. През 70-те години става инструктор (съветник) към ЦК на БКП, по-късно шеф на отдел „Пропаганда и агитация” там, а от 1978 до 1988 г. е секретар на ЦК на БКП (едно стъпало в йерархията под член на Политбюро).
Автор е на новаторски критични изследвания за отрицателните явления при социализма, на множество социологически трудове.
През март 1988 г. Михайлов е свален от поста си, по времето, когато се засилват дисидентските прояви в обществото, а същата година по-късно е изключен и от състава на ЦК. Като повод за действията срещу него служат публикувани в партийния орган „Работническо дело” писма от първична партийна организация в кв. „Лозенец” в София. За кратко през ноември 1989 г. е назначен за вицепремиер в правителството на Георги Атанасов, просъществувало до февруари 1990 г.
Във Великото народно събрание през 1990 г. влиза като независим депутат, но БСП го подкрепя.
До смъртта си през 2020 г. живее в родното си село Скравена край Ботевград.

Стоян Михайлов изчезва от вниманието на обществото през 90-те години. По времето на Живков има авторитет на дисидент в ЦК. Книгата му за отрицателните явления при социализма изглежда необикновено смела в края на 70-те и началото на 80-те години. Михайлов е бил 10 години секретар на ЦК и отговаря за „духовната” или „културната сфера”. По онова време много се говори за сфери. Гъмжи от словосъчетания като художествено-творческа интелигенция, априлско поколение, социалистическа младеж, успехи на трудовия народ и постижения на народната власт.

Под повърхността на здравата идеологическа догма кипи друг живот – на черна търговия, чейндж, снабдяване от „Кореком”, придобиване на жилища и др. с връзки по върховете на властта, корупция. Рушвети се раздават също като сега, но по на дребно. Защото има страх от ДС и от безбройните партийни и държавни бюрократични структури. Дори приближените на Живков се страхуват, въпреки че са били фаворизирани и възнаграждавани с привилегии и защита от закона. Затова шуро-баджанащината върви повече от рушвети с пари. Зетьо-шуро-баджанакизъм – както нарича явлението в едно свое антрефиле Захари Стоянов. Услуги, назначения, покупки на дефицитна стока, уреждане на апартамент, на студент и т. н. – това не се плаща в брой. Най-често се осъществява по други причини – роднинство, приятелство, по земляческа линия, понякога срещу директни услуги – ти на мене, аз на тебе, включително сексуални.

Стоян Михайлов беше систематизирал т. нар. „отрицателни явления при социализма” в една книга, за която много се приказваше в научните среди и сред студентите, които я изучавахме. Но тя не беше забранена. В края на краищата, Стоян Михайлов се превръща в черна овца и е натирен от стадото на ЦК на БКП. Отнася го заради зараждащите се неформални движения. Тогавашната партийна върхушка измисли повод да го изгони от ЦК – в партийния орган „Работническо дело” излезе възмутено писмо от група партийни членове от партийна организация в кв. „Лозенец” в София, в която остро се критикуваше Стоян Михайлов. Нещо като анонимка, пусната от самата партийна върхушка. Праща се писмо до редакцията, отгоре со обаждат на главния редактор да го пуснат. После следва пленум, на който Стоян Михайлов е изгонен от ЦК. Но това е нищо в сравнение с погромите над партийни членове и бивши партизани през 60-те години, заради критики към Живков на партийни събрания. Тогава те са били изселвани, изключвани от партията, лишавани от работа или от пенсии. Някои са влизали и в затвора, разбира се.
В случая Михайлов е освободен „поради преминаване на научна работа”.
Режимът вече е омекнал, ръцете на Живков са в кадифени ръкавици. Но не пропуска да удуши когото трябва с тях. Обичайната формулировка по онова време, когато от ЦК или Политбюро се изхвърля някой, станал неудобен за Живков, е „поради преминаване на друга работа”.

Георги Калоянчев се бори да остане партиен секретар


– Докато бяхте секретар на ЦК, какви неприятности имахте, примерно претенции към вас от по-висшето ръководство, че нещо не е наред в сферата на изкуството и културата?

– Неприятности имаше много, от различен характер. Понякога бяха свързани с някои хора на изкуството. Особено по-изтъкнатите, защото всеки един от тях е особен характер, има си индивидуални черти и т. н. Спомням си един смешен случай с Георги Калоянчев. Той беше 15 години партиен секретар на Сатиричния театър. И предстои отчетно-изборно партийно събрание. И предлагат там, от отдел „Култура” на ЦК, да се направи смяна, разговарят предварително в театъра, в градския комитет. Обаче Калоянчев не иска да бъде сменен. Макар че 15 години вече е партиен секретар. Ясно е, че му е харесвало.
Тогава, ако си спомняте, партийните секретари в съответните учреждения бяха важна фигура, защото нали партията е ръководната сила в обществото и т. н. Стигна се чак до среща при мен, секретар на ЦК, за да уредим въпроса за партийния секретар на една първична организация. Това никога не е ставало, но в случая трябваше да стане, защото става дума за един от най-изтъкнатите и много талантливи артисти. Не искаше човекът. И беше оставен. Та искам да кажа – ето, и с такива неща бяхме принудени да се занимаваме. Но това не бяха най-сериозните неща.

 

Приятелският кръг на Живков и флиртовете с хора на изкуството

 

– Кои бяха, така да се каже, черните овце в изкуството, заради които най-често са ви притеснявали?

– Черни, поначало черни, за мен не е имало. Вярно е, че от кабинета на Живков имаше предпочитания към някои. Които са по-близки на кабинета, приятели са на Живков. Да кажем, дълъг период Живков беше голям приятел с Георги Джагаров (бел. ред. – поет и драматург). Не случайно Джагаров стана председател на Съюза на писателите, след това беше изтеглен в Държавния съвет като заместник-председател. Известно е, че той, заедно с акад. Балевски и акад. Зарев бяха тройката, която почти ежеседмично се срещаше с Живков. Отиват някъде в някаква резиденция, обикновено на лов. Живков беше много запален ловец, той беше самотник особено след смъртта на Мара Малеева и имаше нужда от някаква компания, от отдушници на ежедневието. Тази компания му беше много приятна, разговарят, малко ловуват. Балевски пък беше изключително културен човек. Той мислеше във вицове, на всяка втора дума. Част от вицовете той сам си измисляше…

– Говорите за председателя на БАН, нали?

– Да. В компанията на Балевски беше много приятно. Непрекъснато вицове, доста сполучливи при това. Част от тях – с остро критично съдържание към тогавашния режим, някои опираха и до Живков. А Живков – също зевзек – обичаше вицовете. Даже понякога той разказваше вицове за самия себе си. Когато ги разкажеше той, като ги чуеш от неговата уста, всъщност неговият авторитет не се накърнява, а напротив…
Например Живков през определен период беше приятел, да кажем, със Стефан Гецов (бел. ред. – актьор от Народния театър по онова време, награждаван със звания и ордени, има роли и в киното). Личен приятел – Живков му дава директен телефон, където може да му се обажда. Има си такива предпочитания. Но хора, определени като черни овце… Имаше някои, за които се знаеше, че имат по-особени мнения, различни в някои отношения от официалната линия на партийното ръководство. Да кажем – Христо Ганев и Бинка Желязкова (б. а. – съпрузи, той сценарист, тя режисьорка, автори на няколко игрални филма по онова време, някои от които забранени).
Той беше сценарист, тя правеше филми. Христо Ганев е бил партизанин. Изключително честен човек, много умен, извънредно много го ценя. И направил един филм „Пратизани”. Аз още не съм го гледал този филм, за съжаление. Когато отидох в ЦК на работа, никой не ме въведе в нещата, в историята на проблемите, с които аз ще имам работа. Много факти не ги знаех и много по-късно научих за тоя филм „Партизани”. В него, доколкото са ми разказвали хора от киното, той интерпретира партизанина като човек, не само като някаква фигура стилизирана – с чувства, с предпочитания, с недостатъци, човек, който също може да греши. Т. е. така както би трябвало да бъде, както е в самия живот. Да, ама това пък разваля идеализирания образ на антифашиста, който не трябва да има недостатъци, който не трябва да има грешки, който винаги знае и винаги постъпва правилно… И филмът бил спрян. Така че за Христо Ганев си имаше поначало едно мнение, че той малко така… не е на съвсем партийни позиции. По-късно и други филми, които те са правили, се преценяват като недостатъчно издържани от гледна точка на партийната линия.

Живков лично гони режисьора Христо Христов

 

– А случаят с филма “Една жена на 33” на Христо Христов?

– Христов го познавам лично, мисля че сме почти приятели (б. а. – режисьорът Христо Христов почина скоро след интервюто). Много се уважаваме, макар че аз, като секретар на ЦК, осъществих смяната му като председател на Съюза на кинодейците. Той беше няколко години председател на тоя съюз. Обаче възникна конфликтът с филма „Една жена на 33“ (бел. авт. – филм от 1982 г., социално критичен, разказва трудния живот на една самотна жена). Това беше за мен един от най-големите проблеми, който засилваше недоволството у мен, че Живков много директно се намесваше в проблемите на изкуството. Обикновено той предопределяше как да бъде, кой да бъде. Отдел „Култура”, наблюдаващият секретар – могат да предложат, но става каквото реши той.
Понякога от кабинета на Живков идваха указанията, без да се взема предвид мнението на наблюдаващия секретар и на отдел „Култура”.

И, появи се този филм “Една жена на 33”. Живков директно нарежда, без мое знаниие, и в даден момент в „Работническо дело” или в „Литературен фронт” се появява голяма статия срещу филма. Беше на този … не Вучков, един друг кинокритик, забравих му името (Бел. ред. – Владимир Каракашев). Както и да е. Статията се публикува и аз научавам от вестника.

Или пък – втори такъв пример – в театър „София” вървеше пиесата на Иван Радоев „Човекоядката”. Много хубава пиеса беше, огромен интерес сред публиката. И аз бях я гледал, но не официално, като секретар на ЦК, а като зрител, аз също обичам театъра, чета стихове, художествена литература, като нормален човек, който има горе-долу някакви духовни интереси. И една сутрин, един четвъртък беше, ама аз тъкмо съм отишъл в ЦК, в 8,30, и телефонът звъни. Обажда ми се драматургът Кольо Георгиев, беше директор на театър „София”: „Другарю Михайлов, може ли да дойдем при вас аз, Иван Радоев и режисьорът на спектакъла Младен Киселов” – който сега е в Америка. В „Човекоядката” пък играеше едно африканче, което по-късно стана съпруга на Младен. Знаете ли го това? След това, мисля, те се разделиха. Тя следваше медицина у нас. И играеше роля в пиесата.

Младен беше изключително талантлив според мен, много съжалявам, че напусна България. Но тук се измениха нещата и възможностите за изява са по-малко, нали? (бел. ред. – режисьорът Младен Киселов работи в САЩ от 1991 г., преподава театрална режисура и актьорско майсторство в университета „Карнеги Мелън”, чете лекции и в други университети и поставя пиеси, умира в София през 2012 г. на 69 години).

Книгата „Тодор Живков. Власт – свидетели участници“, издателство „Кръг“, 2021.

Аз имах едно правило като секретар – щом като от такова ниво ми се обаждат – и тримата едни от най-крупните представители на нашето изкуство, им казвам: веднага идвайте. И след половин час те кацват при мен. Кольо взе думата и ми разказва. Понеже „Литературен фронт” излизаше в четвъртък, но се печата в сряда, те разбрали, че в тоя брой има статия срещу спектакъла „Човекоядката”. Критична, отрицателен отзив. И затова идват при мен. А аз още не съм си прегледал вестниците, щото току що влязох, нямах време. И те викат какво да правим? А аз умирам от срам… Те ни най-малко могат да допуснат, че такава статия ще се появи без знанието на наблюдаващия секретар. Можете да си представите моето идиотско положение. Аз също се правя, че… И те ме питат какво да правят. И аз им казах: гледал съм спектакъла. Те останаха малко учудени, щото обикновено ръководните кадри в такъв случай се стремят да бъдат малко по-настрана, да не взимат отношение, да не поемат риск. Викам, бих ви посъветвал само за едно нещо – накрая главният герой, Тодор Колев, произнася една фраза, която има обобщаващ характер. Вижте дали не може тая фраза да я промените, да се смекчи обобщаващият характер. Само това. И им казах: но внимавайте да не развалите спектакъла (смее се). Така се разделихме, най-приятелски. Те направиха нещо там, някакви изменения по пиесата.

– А кой е наредил за статията?

– Това дойде от Живков, с личното негово участие. Иначе няма как да стане. Както и за „Една жена на 33”. След случая Живков даже написа писмо до Христо Христов, много обидно писмо. Много кратко, но много обидно такова… Все едно, че със секира цепиш дърва.

– Лично писмо до Христо Христов?

– Да, лично писмо. И вече стана неудържимо положението на Христо и трябваше да го сменяме (бел. ред. – от мястото на председател на Съюза на филмовите дейци). И аз ходих – свикали управителния съвет, обикновено председателите на художествено-творческите съюзи се сменяха с участието на човек от партийното ръководство, най-малкото секретар на ЦК. Аз бях секретар, не съм бил член или кандидат-член на Политбюро. И аз там доказвам защо трябва да се смени Христо Христов. А той добре работеше като председател. И аз му направих една много хубава характеристика, като кинорежисьор и човек на изкуството, той е и драматичен режисьор.
Сега например, ако следите репертоара на театър 199, Христо Христов много често поставя там. Той е доста активен, макар че е вече на възраст (б. а. – кино и театралният режисьор проф. Христо Христов почина през 2007 г. на 81 години).
И тогава му направих характеристика като председател на съюза. Казах, че работи добре и той след туй ми благодари, ни най-малко не ми се беше обидил. Ние не си развалихме отношенията. Защото той знаеше моите лични отношения и за филма, а и цялостното ми отношение към него. Искам да кажа: ето, тоя тип неща бяха крайно неприятни за мен.

Откъс със съкращения от книгата „Тодор Живков – власт, свидетели участници“ от Иван Бакалов

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.