Кабинетът на Живков и „сутрешното кафе“

Тодор Живков с най-дългогодишните членове на кабинета си, около 1970 г., отляво-надясно: Нико Яхиел, Милко Балев, Тодор Живков, Димитър Методиев – обути с чехли, според тогавашните правила в почивните станции и резиденции. От книгата на Иван Бакалов „Тодор Живков. Власт – свидетели, участници“, с непубликувани снимки от най-тесния му кръг.

 

Кабинетът на Тодор Живков е особен център на неговата власт. Членовете му са внимателно отглеждани от него през годините. Те варират като състав – 5-6 души, които подготвят неговите речи, доклади, развиват идеите му да изглеждат като сериозни разработки. Членовете на кабинета осигуряват на Живков експертност и капацитет, каквито не му достигат като партиен лидер.

Самият кабинет придобива митична слава в онези години. Членовете му са неотклонно до Живков всеки ден. Те са богоизбраните, които имат всекидневен пряк достъп до „Първия”. Някои от тях са до него в продължение на десетилетия и са непоклатими като институция. Когато секретарка на Живков иска справка или нещо от името на кабинета, пред нея треперят. Треперят особено от шефа на кабинета Милко Балев. Кабинетът е като министерски съвет или Политбюро в сянка.

В кабинета става традиция един ритуал, наречен „сутрешното кафе”. На него присъстват членове на кабинета в променлив състав през годините. Денят започва със свободен разговор, всеки подава по някоя тема или пък се развива в посоката, която Живков е избрал.
Основно изискване на Живков към членовете на кабинета му е да не изнасят никаква информация за онова, което се обсъжда там. Главната причина не е опазването на държавна тайна и на концепциите за развитие. Главната причина е, че този кабинет подготвя всички доклади и речи на Живков, които излизат от негово име, публикуват се и във вестници, книги, в събраните съчинения на Живков.

Точно съчиненията на Живков и издаването на книгите му са главната грижа на шефа на неговия кабинет Милко Балев. През годините са издавани десетки книги в многохилядни тиражи с автор Тодор Живков, които съдържат партийни доклади и изказвания в една или друга сфера – за културата, за селското стопанство и т. н., които са писани в този кабинет.

През 1971 г. излизат и избрани съчинения на Живков в 8 тома. По инициатива на Милко Балев от 1975 г. обаче започва издаването и на събрани съчинения на Тодор Живков. Те включват всички негови доклади, изказвания пред пленуми и конгреси, речи за годишнини или по какъвто и да е повод, статии. Към 1980 г. са издадени 28 тома, към 1989 г. е подготвен 39-и том и само свалянето на Живков спира издаването на поредицата по-нататък. Безкрайните томове стават повод за вицове и шеги, но Милко Балев методично организира издаването им. На практика то е никому ненужно, защото всеки от тези доклади в томовете преди това е издаден като брошура, книга или е четен е като материал на конгреси, публикуван е във вестници. Томовете са само за библиотеки и партийни комитети, където никой не ги чете и събират прах по рафтовете.

По съвет на някого от кабинета Живков нарича много от партийните си инициативи „тезиси” и „концепции”. И те излизат с този етикет като материали за някой пленум, подготвени от кабинета. Например една от последните е Юлската концепция от 1987 г., приета на т. нар. Юлски пленум на ЦК. Това е опит за реформи, които се опитват да стимулират икономиката, задъхваща се от бюрократично управление, диспропорции и външен дълг. През годините има много подобни тезиси и концепции, чийто автор е Живков и те неизменно попадат в томовете от събраните му съчинения.

Всеки член на кабинета отговаря за някаква сфера на дейност.

 

Милко Балев – най-верният, сив кардинал

Началникът на кабинета Милко Балев отговаря за външнополитически проблеми, но и за …всичко. Той е главен организатор на работата на кабинета и ръководи отделно щаб от хора, които организират издаването на книгите на Живков.

Години наред по етажите на властта Балев се смята за най-близкия и безусловно верен на Живков. От него се страхуват всички в партийната йерархия. С ниския си ръст и чисто бяла коса си спечелва прякора „Бялото джудже” дори сред висшата партийна номенклатура, в чиито среди се въздържат да споменават прякори. По-често обаче го наричат Сивия кардинал на управлението.
Кабинетът на Балев в ЦК на БКП е точно срещу кабинета на Тодор Живков. Когато Балев се обажда по работа на хора на ръководни длъжности, всички виждат зад това волята на Живков.

От 1979 Балев е избран за секретар на ЦК на БКП, от 1981 е член на Държавния съвет, от 1982 член на Политбюро. От 1986 г. е сменен като шеф на кабинета на Живков. На негово място идва Никола Стефанов, професор философ, дългогодишен апаратчик на ЦК на БКП в сферата на образованието. Смяната на Балев уж е понижение, оттегляне на благоволението на Първия, но това е само бутафория. Балев продължава да е член на Политбюро и секретар на ЦК, да командва екип от хора, издаващ съчиненията на Живков и да се държи като най-доверения му човек. Смятат го и за един от ръководителите на т. нар. Възродителен процес.

Милко Балев е предложил да издигнат кандидатурата на Тодор Живков за Нобелова награда за мир, заради приноса му в спасяването на българските евреи – това твърди историкът проф. Недю Недев, автор на няколко книги за цар Борис, за българското масонство, за „преврата”, както той нарича 10 ноември и др. Балев предлага на ЦК на БКП да направят това предложение пред Нобеловия комитет, защото Живков бил организирал митинг в защита на евреите през май 1943 година. Твърдението е невярно, Живков няма заслуги за този митинг, а други антифашисти от онова време. Предложението обаче пропада по причини, че не са успели да го направят по изискванията на Нобеловия комитет, твърди проф. Недю Недев.

Такава теза за заслуги на Живков е развита и в игралния филм „Ешелоните” (1986 г.), в която героят Янко (псевдоним на Живков в нелегалното движение, ролята изпълнява Филип Трифонов), се оказва главен организатор на спасяването на българските евреи.

Кабинетът се оформя постепенно във времето.

 

Отначало има само един член – Нико Яхиел

 

Той става технически сътрудник на Тодор Живков, когато го избират за секретар на ЦК на БКП през 1950 година. Яхиел привлича и Милко Балев като сътрудник в кабинета. От 1954 г. Живков е избран за първи секретар на ЦК на БКП и неговите сътрудници официално стават кабинет на първия секретар. От същата година шеф на кабинета става Милко Балев.

Нико Яхиел прави паралелно научна кариера на социолог, отговаря за наука и социални проблеми.

Книгата „Тодор Живков. Власт – свидетели участници“, издателство „Кръг“, 2021.

От най-старите членове на кабинета, от 1967 г., е и поетът Димитър Методиев. Той отговаря за културата и е редактор и автор на речи на Живков в тази сфера. Привлечен е в Кабинета от самия Живков, след като написал за него една реч за годишнина от боевете на връх Шипка.

От 70-те години член на кабинета за определен период от време става Огнян Дойнов. Той е бил на работа в посолството в Япония, когато Живков на посещение на международното изложение там през 1970 г., е впечатлен от него и вижданията му за развитието на техниката. В кабинета Дойнов отговаря за научно-техническия прогрес, но по-късно Живков го издига като член на Политбюро, зам.-председател на министерския съвет, министър на промишлеността и шеф на Стопански съвет към правителството (нещо като институция над няколко министерства). На Дойнов се дължат някои инициативи за развитие на промишлеността в България от края на 70-те и през 80-те години.

От по-късните членове на кабинета е Емил Христов, който отговаря най-общо за управленските въпроси. Той също е издигнат като секретар на ЦК на БКП по социално-икономически въпроси, какъвто е чак до края на режима.

Тинко Воденичаров е дългогодишен член на кабинета и съветник по всякакви въпроси, известен е главно с това, че отговаря за жалбите и писмата лично до Тодор Живков. По онова време хората, които пишат лично до Живков, получават стандартен бюрократичен отговор. Изпращат им писмо, в което ги уведомяват, че жалбата им или писмото е получено и препратено до институцията, в чиято област е въпросният проблем. Но самият Живков след срещи и ходатайства оттук-оттам е изисквал лично да сложи резолюция на някоя жалба или е възлагал да се придвижи въпросът на някой жалбоподател. Воденичаров е отстранен от кабинета внезапно и без обяснения през 1982 г.

Непостоянен член на кабинета в някакъв период от десетина години, е бил и журналистът Веселин Йосифов, главен редактор на в. „Антени” и председател на Съюза на българските журналисти. Той е известен като сладкодумец и с остър език, вписвал се е добре на сутрешното кафе при Живков.

През различни периоди помощници в кабинета на Живков са и други, по-малко известни апаратчици – Асен Чаръкчиев, Михаил Бобанов (отговарял по селското стопанство), Станиш Бонев, Горан Горанов.

В края на 80-те към кабинета на Живков като политически помощници работят още Симеон Правчанов, Люто Божев, Милан Миланов, Димитър Гюров, Костадин Чакъров. Последният е негов съветник, станал по-известен след 1989 г., защото до смъртта си през 2017 г. е чест гост в телевизиите да говори за епохата на социализма и бившия Първи. През 1990 г.

 

Чакъров издава кратка книжка „Вторият етаж”

 

(изд. „Пламък”, С., 1990 г.), в която разказва за работата си към кабинета на Тодор Живков. Той се опитва да опише обективно механизмите на неговата власт, но оценката му е преобладаващо положителна. През през 2002 г. Чакъров пише продължение „От втория етаж към нашествието на демократите” (изд. „Труд”, С., 2002 г.), в която развива идеята за заговора против Живков, ръката на Москва и как разрушават социализма и разграбват държавата. Това вече се случва в друго време, след като е настъпило разочарование от мъчителния преход, ликвидирано е селското стопанство и повечето предприятия от социализма, след обедняване и масова емиграция на хора, тръгнали по принуда да търсят работа в чужбина. Всичко това буквално превръща Живков от омразния и омръзнал едноличен господар на България, в носталгичен спомен за добър държавник. Чакъров като един от младшите членове на кабинета му говори за положителна роля на Тодор Живков в развитието на България.

Но най-старият член на кабинета на Живков не описва със същия патос работата си с него. Нико Яхиел (Нисим Моисей Яхиел) е един от най-продължително застоялите в най-тесния кръг хора около Живков. Яхиел е пръв и неизменен член на неговия кабинет от 1950 година до 1988 г., когато е отстранен внезапно, поради обвинения, че шпионира в полза на Франция. За негов късмет, скоро след това идва 10 ноември, за него няма по-тежки последствия, защото „шпионската” му дейност не се доказва, остава непотвърдено сведение от руското разузнаване, което може и да е съзнателно пусната дезинформация.

 

38 години до генералния секретар всеки ден

 

Яхиел издава обемиста мемоарна книга („Тодор Живков и личната власт”, С., 1996 г.), в която разказва хронологично и с подробности за прекараните 38 години в кабинета на генералния секретар на ЦК на БКП.

Яхиел е социолог, академик, член на Президиума на БАН, бил е председател на Българската социологическа асоциация (1982-1988). Умира през 2001 г. на 81 години. Яхиел е роден в Русе, като младеж става антифашист, участва доброволец във Втората световна война срещу Германия след 1944 г. Включва се в партийна работа в апарата на ЦК след войната.

В книгата си Яхиел описва, че около две години преди отстраняването си е имал доказателства за растящото недоверие на Живков към него, след като десетилетия се е ползвал с пълното му доверие. Промяната си обяснявал с възникналите конфликтни ситуации, когато показал несъгласия за начина, по който партийното ръководство и лично Живков посрещат перестройката на Горбачов. Реагирал на неправилното според него отношение към интелигенцията в този период и към случая с журналиста Тамбуев (бел. авт. – Тамбуев е уволнен и изключен от БКП за поредица публикации във в. „Труд“ за корупция и злоупотреби с власт на прокурор в Етрополе, които са дребни прегрешения, в сравнение с днешните скандали, а някои от тях са и недоказани. Оплакванията на прокурора от публикациите стигат до Живков и той нарежда да бъде защитен и да сплашат пресата).

Яхиел е отстранен от работа без да се види с Живков, и е задължен да предостави целия си архив, бележници, всичко, не само материалите от кабинета си в ЦК, а и в БАН, и от вкъщи. Той трескаво се опитва да си спомни дали не е изпуснал някоя дума в разговор с приятели за обсъжданията в кабинета. И през ум не му минава, че го смятат за информатор на френските секретни служби.

Из книгата „Тодор Живков. Власт – свидетели, участници“ от Иван Бакалов, изд. „Кръг“, 2001 г.

БългарияИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.