Заблуди или лъжи?

Проф. Антоний Тодоров. Снимка: e-vestnik

Нашето публично пространство е изглежда особено търпеливо. То понася неизброимо количество фалшиви новини, заблуди или откровени лъжи. Повечето граждани са безсилни да се справят с това, нямат както нужните познания (не всеки може да бъде специалист по всичко), нужния опит (особено с повтарящите се от различни медии и сайтове неверни твърдения), но най-вече нямат нужните инструменти за интелектуална самозащита (по Ноам Чомски). Защото в масовото образование липсва преподаване на такива инструменти. Но това е друга тема.

Напоследък публично бяха съобщени няколко тези и употребени няколко понятия, които показват, че употребилите ги всъщност или нямат никаква представа, какво означават понятията, или знаейки много добре това, откровено манипулират общественото съзнание. Манипулацията е разпространяване на заблуди, а последното са обикновени лъжи, целящи да донесат на използващия ги някаква облага. Но за какво става дума?

„Ляво-либералното правителство“

Утвърдилият се като говорител на ГЕРБ Тома Биков заяви през Би Ти Ви: „В една нормална ситуация можеше да има правителство на националното съгласие или националното спасение с участието на ГЕРБ, което да преведе страната през много тежката зима, която идва. Сега ще има ляво-либерално правителство и то ще понесе цялата отговорност.“ Дни по-късно Десислава Атанасова от ГЕРБ заяви: „Няма да подкрепим ляво-либерално правителство на четирите партии.“

В тезите на управлявалата доскоро партия ГЕРБ новото правителство е „ляво-либерално“, докато съюзът ГЕРБ-СДС е „истинската десница“. Тезата очевидно търси да постави в затруднено положение „Демократична България“, тъй като в тази коалиция ДСБ се самоопределя като дясна партия и е признат член на ЕНП, където е и ГЕРБ (както и СДС и ДБГ). Внушението е, че не е редно, не е логично, не е правилно една дясна партия да се коалира с ляво-либерални партии, като очевидно в случая това трябва да са БСП, „Продължаваме промяната“ и вероятно ИТН.

Тези внушения са очевидна манипулация, защото отбягват същността на въпроса за характера на новото правителство, съставено на основата на споразумение между четири толкова различни партии. Ако трябва да го квалифицираме с термините на европейския политически опит, това е типично правителство на „голяма коалиция“, защото в него е представена политическа палитра от център-ляво през либерален център до център-дясно, поне що се отнася до партийните самоидентификации и членството в европейските политически семейства.

Голямата коалиция (както дълго време в Германия, но и в други европейски страни) обичайно се създава или за решаването на жизненоважен обществен въпрос, по който има съгласие, или за изолиране на някоя крайна или нежелана партия в управлението. Днешната голяма коалиция има за цел да държи извън властта нежеланата партия ГЕРБ, както и да предотврати зависимостта на правителството от балансиращата роля на ДПС. Следователно за никакво „ляво-либерално правителство“ не става дума (такова е сегашното в Германия, съставено от ГСДП, Зелените и СвДП). А за голяма коалиция, защото предстоят да се решат критични проблеми, най-вече свързани с продължилия дълго политическия властови монопол на ГЕРБ.

Внушението с такава „ляво-либерална“ квалификация на правителството е също така, че ГЕРБ е истинската дясна партия, докато тези от ДБ не са. Но, както добре отбелязва Веселин Стойнев: „Дясната идентичност на ГЕРБ се осланя на трите ѝ управленски мандата с ниски данъци и приличен растеж, на лидерството ѝ сред българските членки на ЕНП и на безспирните клетви в антикомунизъм. На практика обаче ГЕРБ реализира олигархично управление, одомашнено в образа на бащицата-мачо-човек-от-народа.“

„Завоят към социализма“

В такава посткомунистическа държава като България етикетът „социализъм“ се употребява неизменно (а може би и неизбежно) като синоним на системата на съветския комунизъм (одържавена икономика, вездесъща държава, тайна полиция). Възприехме след 1989 г. неолибералният модел на глобалния капитализъм (той беше тогава на мода), който ни убеждаваше, че всичко трябва да бъде приватизирано, че „държавата е лош стопанин“, че дори и държавата следва да се управлява като корпорация (с „публичен мениджмънт“, който оставя политическото настрана).

Предприемачът Ивайло Пенчев, собственик на „Уолтопия“, в коментар за водените преговори за коалиционно управление отбелязва: „Имам леко притеснение да не направим рязък скок към социализма, защото виждам как социални и социалистически тези стават мейнстрийм.“ И дори заявява, че „живеем в исторически момент на възход на социализма.“

В същия дух изразява мнението си и коментаторът Иван Стамболов – Сула: „От тази година България има ляво управление. Не че някога изобщо е било кой знае колко дясно и като казвам „някога“, тръгвам още от потната конница на Аспарух, но сега вече е официално – ляв президент, ляво (по собствените му признания) парламентарно мнозинство. Ще имаме даже и ляво правителство, уникално с това, че ще съчетае в нерушима сплав класическото ляво (БСП), модерното ляво (ПППП и ДБ) и вулгарния популизъм на Слави и неговия оркестър“.

Такова „олевяване“ изглежда се привижда и представя като огромна опасност, сякаш споделящите този възглед сериозно си представят, че „дясно“ (right) е непременно синоним на „право“ (правилно), докато „ляво“ (left) е някаква „леващина“ или нещо „изгубено“ (загубено). В Същия текст цитираният Сула допълва: „След дълъг период на безметежие и охолство човек олевява. Дано не е олевял дотолкова, че единственият начин да се върне в коловозите на нормалността да е нещо от рода на WW2. То не бяха права, то не бяха свободи, то не бе толерантност и мулти-култи…“

Разбираема е реакцията на убедените консерватори към либералните свободи, но е малко странно отхвърлянето на достиженията на либералната демокрация (либерална тук не е идеологическа квалификация): правата, свободите, толерантността, мултикултурното общество. Какво би било обратното: нелиберална „демокрация“, без права, без свободи, нетолерантна и монокултурна? Със задължително изискване гражданинът да бъде „тих, скромен и набожен“?

Но неразбираема е позицията, че „завой към социализма“ е всяка мярка, която ангажира публичната власт (държавата) с грижа за обществото. Всяка политика, която отстоява публичния интерес и защитава общото достояние (и общото благо) от опитите да бъде превърнато в частна собственост, т.е. отнето от всички останали. Едва ли германските християндемократи биха наричали това „социализъм“, но пък нашите неолиберали или най-вече нашите либертарианци с охота ще предложат държавата да стане акционерно дружество, листвано на борсата.

„(Полу)президентската република“

Още в самото начало на протестите през лятото на 2020 г., когато Румен Радев излезе да поздрави протестиращите край президентството Даниела Дариткова от ГЕРБ заяви: „Президентът Румен Радев умишлено руши демокрацията и умишлено разделя обществото. Крайната му цел е президентска република и еднолична власт. Той се вдъхновява от диктатори и с вдигнат юмрук и зове за бунт и метеж.“

Вече по-късно, на 12 Септември 2021, преди да бъдат обявени всички кандидатури за президентските избори (както и преди издигането на кандидатурата на Анастас Герджиков) лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов заяви: „Най-добре е да има една кандидатура на демократичната общност срещу диктатурата на Радев“. Квалификацията „диктатура на Радев“ се оказа устойчива защитна теза в публичното говорене на ГЕРБ, подемана по различни поводи и от други среди. Разбира се, след повече от десет години еднолично по същество управление, в което всичко съществено зависеше от премиера, такова обвинение се посреща от повечето граждани с насмешка. Още повече, че дори и в ситуация на служебно правителство, президентът в нашата конституционна уредба има силно ограничена изпълнителна власт.

Обвинението върви с тезата, че президентът искал да установи „президентска република“, където да управлява еднолично. Бившият президент Росен Плевнелиев, който не спира да защитава управлението на ГЕРБ, заяви: „Не бива да допускаме голямата грешка, която е мечтата на Путин и русофилите в България. Нещо, за което президентът Първанов се опита доста да поработи и БСП винаги е била на ясна позиция, а и това ще е голямата битка на Румен Радев, която той е програмиран да води. Това е битката не за влизането на България в еврозоната, а битката България да стане президентска република. Това е голямата мечта на Путин и всички сценаристи на Слави Трифонов. При президентската република нещата изглеждат като че ли много елементарни – слагате силен лидер, който хората да припознаят и „хоп“ – той ще решава народните проблеми.“

Но не само – друг депутат на ГЕРБ, Христо Гаджев, заяви: „Ако Бойко Рашков остане начело на МВР, това означава, че целият сектор „Сигурност“ ще падне в подчинение на президента Румен Радев. Това е показател, според Гаджев, че страната преминава към полупрезидентски режим.“

Бъркотията с утвърдените в социалните науки термини като президентски или полупрезидентски режим е отчайваща. Ще напомня, че в политическите науки понятието „политически режим“ е неутрално, не означава диктатура, а форма и начин на упражняване на властта. Президентският режим е организацията на властта в страни като САЩ и другите латиноамерикански републики – президентът е пряко избиран, той е шеф на правителството (няма министър-председател), но е под контрола на парламента. Полупрезидентски е политическият режим с пряко избран президент, но с парламент, който избира министър-председател и правителство. Терминът дължим на Морис Дюверже, който прави уговорката, че по същество това е парламентарен режим, но с особеността на пряко избрания президент. Така е във Франция, България, Полша, Русия и много други държави.

В нередната употреба на двата термина, обаче, има внушението за диктатура. Е, не всички са длъжни да владеят терминологията, но и не всички трябва да бъдат манипулирани с неправилната й употреба.

От сайта на автора

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.