Как се роди „Римска баня“ – разказ на участници в събитията

Съставът на новата постановка на „Римска баня“ от 2006 г. През 1974 г. пиесата виси на косъм и едвам вижда бял свят. Снимка: Архив на Сатиричния театър

През зимата на 1974 г. в Сатиричния театър се подготвя нова пиеса от начинаещ драматург – Станислав Стратиев. Пиесата е „Римска баня“, станала по-късно една от най-успешните в българския театър. Тогава обаче над пиесата надвисват облаци… Звездите на театъра не участват, с изключение на Никола Анастасов. Пиесата трудно е минала през Репертоарната комисия, много хора й предричат мрачно бъдеще…

Татяна Лолова:

Това бе постановка на Нейчо Попов, той е човекът, който накара Станислав да повярва, че е драматург, и то великолепен… Спомням си, то ще да е било художествен съвет на пиесата… Става тъмно, винаги когато на сцената става тъмно, почва магията…
И от салона се чу: “Стайка, почни!”.
Нейчо има едно леко съскане, което той понякога нарочно леко подчертаваше… А „Стайка” е Коста Стаев инспициентът, помощник-режисьора и това значеше – да почне спектакъла. Имаше хора които казаха – ау, как може на худсъвет да се говори така!
Тези неща отпускаха, тези неща даваха настроение, даваха успокоение в добрия смисъл на думата.
Така започна едно представление, което прибра симпатиите, овациите и радоста на всички, които го гледаха.


Славчо Пеев:

Преди да почне „Римска баня”, Нейчо работи върху „Женитба”. В пиесата играха всички първи сили на театъра – Парцалев, Калоянчев, Стоянка, Татяна… Гришата не играеше само и Кольо. Всички други играеха. И Нейчо имаше много тежък репетиционен период.
Работиха със Стратиев тайно шест месеца, идва, прочита пиесата и на художествен съвет казва – аз не искам никой от моите приятели да участва в тази пиеса. И ни разпредели нас. Единствен от тези, които бяха вече звезди тогава, беше Кольо, който не беше играл в „Женитба”.
Нейчо искаше да си почине.
Ние работехме с голямо желание. Работехме един за друг. То е като във футбола – има една две-звезди и всичко друго трябва да помага!

Сцена от „Римска баня“ от 1974 г. Режисьор Нейчо Попов. Снимка: Архив на Сатиричния театър

Онова представление се оказа „Реал” Мадрид – много звезди, няма кой да вдигне топката. А това – това стана „Барселона” с един Кольо Анастасов – Роналдиньо, и така стана най-голямото представление.
Това е самата истина. Нейчо беше вече с разклатено здраве, не искаше да се ядосва, с нас изкара той един много хубав период.
Имаше доста хора срещу пиесата… Той много го преживя. На генерална репетиция отиде в Студентския град и докара един салон студенти. И се басираха с тогавашния директор, че ще има най-малко 50 реакции, ама реакции силни… На стотната директорът каза – предавам се! Тия студенти долу родиха представлението. Това беше. Ние тогава разбрахме, че представлението е смешно. Нейчо беше умен човек. Той реши да покани студентите, а не да извика критици, журналисти. Знаеше реакцията. Той ги доведе и те родиха представлението.

Димитър Манчев:

В голямото си болшинство това, което каза Нейчо се потвърди. Той казваше – след тази реплика ще има аплауз. След онази реплика ще има аплауз. Ще има, ще има, ще има… И някъде към деветдесет и шест процента улучи…

Славчо Пеев:

Велика личност! Велик човек. Бохем. Така, друг вид човек беше.

Нейчо Попов не може да позволи върху театъра да се стовари втори удар, подобен на удара срещу „Аз бях той”. Затова опитва да вземе всички възможни тогава предпазни мерки.
Най-сигурното, разбира се, е благословията от най-високото място.

Никола Анастасов:

Бяхме дочули, че критиката и някои инстанции имат колебливо, дори отрицателно отношение към “Римска баня”, първата пиеса на Станислав Стратиев. Нейчо Попов ни извика в кабинета на съюзната ни организация, той беше председател, и вика, Коле, моля ти се, искам да спася пиесата. Ще ни отрежат крилцата, само ти можеш да помогнеш.

Славчо Пеев (вляво) и Никола Анастасов в „Римска баня“ от 1974 г. Снимка: Архив на Сатиричния театър

Как, питам, той казва – ей сега ще звъннем на Тодор Живков и ти ще отидеш при него да го поканиш на представлението, защото ако дойде Тодор Живков, (а той беше любител на театрите, обичаше нашия театър), ще гледат на пиесата вече с други очи.
Ама – как на Тодор Живков ще се обадя!
– Ще се обадиш, ще се обадиш…
А по стечение на обстоятелствата, на Нова година правехме програмата за правителството – в резиденцията.
Тодор Живков ме покани, повика в кабинета, даде ми две листчета и каза – виж ги, искам довечера в резиденцията пред Политбюро и Министерския съвет да ги прочетеш. Беше записал едни вицове. Доста опасни вицове! От тия, дето им викаха „Златната решетка”… Почнах да чета – обаче те… Как… Чета първо, второ и замлъкнах. Аз го пазя този текст, започваше така:
“Луканка няма в магазина,
бензинът – лев и половина…”
И така подредено – в строфи. И всяко нещо против това, което става навън. И аз го погледнах – другарю Живков, това как да го чета!
Той – ами, чети го! До край го прочети!
Четох, четох, четох… Настръхнаха ми косите.
Но накрая завършваше:
“Но за да не ме свалят от първи секретар, представям се пред вас – аз съм Янко”.
Той се беше подписал като автор.
И го четох в резиденцията. Преди това – репетиции има, както винаги, всички участници – от театъра, от балети, от състави – умират от смях, аплодират – такова нещо не са чували да се произнася, а аз ще го казвам вечерта пред властниците!
Излизам аз вечерта, всичко се е натрупало отстрани, за да гледа. Обаче – почвам – никаква реакция в залата! Аз имам опит като телевизионен водещ – да поглеждам като чета, вдигам си последната реплика и я изпращам с поглед към залата.
И сега си спомням хората, всички бяха безмълвни, никой не общуваше със съседа си. Само по едно време Тодор Живков започна да се смее. Ама се крие! Седеше на първия ред, до него Цола Драгойчева и посланикът на Съветския съюз. Цола Драгойчева по едно време също започна да се смее – кър-кър-кър-кър… Соло.
Свърших.

Черно-бяла репродукция на плаката на първата постановка на „Римска баня“. Снимка: Архив на Сатиричния театър

Разбира се, като казах “Ваш Янко” цялата зала аплодира.
Прибрах се – разбрах, че е пълен провал.
След това Тодор Живков ни покани участниците в една зала, да ни благодари. Минавайки, стигна до мен и каза – браво бе, много хубаво го чете! Викам, другарю Живков, видяхте, че – пълен провал, никой не се смя освен Цола Драгойчева!
Той рече да ме успокои:
– Остави, тя се смя, защото не разбра за какво става дума!
Изглежда съм му направил впечатление, затуй Нейчо Попов искаше аз да се обадя на Тодор Живков. И звъни по петолъчката.
Нейчо беше много оправен – освен че беше много добър като режисьор и актьор.
И – звънна – дръж, дръж, говори със секретарката.
Обаждам се аз, Горанова май се казваше, не си спомням вече, мънкам, извинете, обажда се един актьор от Сатиричния театър, имам голямо желание да се видя с другаря Тодор Живков, много е важно за театъра. Може ли да ме свържете… Тя казва – не, не може, но оставете си домашния телефон, аз ще говоря с него и ще ви се обадя.
Още на другия ден, като се прибирам от репетиция, жена ми казва – обадиха се от кабинета на Тодор Живков, утре да бъдеш в девет часа там.
Леле, ами сега какво ще правя! Какво ще говоря! Друго е да изпълниш нещо, което той е написал, друго е да го убедя да дойде!
За всеки случай казах на Нейчо – искам с Митьо Манчев да отидем двамата, да си имам дружка. И – двамата с Митьо отиваме.

Димитър Манчев:

Нейчо много се притесняваше, че няма да мине. Помоли Кольо и моя милост да поканим първия човек, та помня, че по тоя начин влязох в партийния дом, в кабинета на Живков, покани ни, петдесет грама коняче ни даде, почерпи ни с бонбонка…

Никола Анастасов:

Тодор Живков ни покани, влизаме в кабинета, той дъ-ълъг кабинет и в дъното писалището, стана, дойде, посрещна ни…
Близо до вратата имаше една масичка с няколко стола, донесоха ни по едно малко коняче.
Той казва – а сега, за какво сте дошли, ей, много се радвам, Сатиричния театър аз го обичам…
Ами, почвам, дойдохме… И му обясних, че има опасност да не стане пиесата, защото наоколо се чуват мнения, че е опасна пиеса, че незнам какво, той слуша и повтаря – а, така, така, така… А наздраве!
Наздраве, ама аз от смут тия двайсет и пет грама коняк аз ги изпих! Почвам да се чукам, крия, че нямам нищо в чашата, а той все вика наздраве, ама не пие. Само се чука. И в този момент влезе секретарката и ни донесе кафе. Викам си, ей, слава Богу, и той като каза – „А наздраве”, отвърнах – аз съм на кафе… Като отпих – то вряло! Езикът ми отиде! Леле, Господи! Сега как ще говоря!

Сцена от новата постановка на „Римска баня“, режисьор Славчо Пеев. Снимка: Архив на Сатиричния театър

А той – „Продължете”!
Ами, рекох, искаме да дойдете, за да оцените – ако нещо има, да сме сигурни…
Той каза – вижте какво, в Младежкия театър така ме поканиха на някаква българска пиеса, уплашили се, че била много остра. Аз отидох и им викам – какво остро има, бе, я си я играйте! И сега си я играят. Кога е премиерата? Само че след това – долу, да се видиме в барчето.
Той на нашия клуб викаше барчето – там, където обядвахме, вечеряхме и си правехме театралните лудории на премиери и след премиери.
И си записа на тефтера, че на еди-коя си дата трябва да бъде в нашия театър.
Аз се връщам щастлив, казвам на директора, Кольо Савов беше тогава директор, на Калата, на Нейчо – лъвовете на театъра, че Тодор Живков идва да гледа, значи пиесата ще стане, щом той се съгласи – той ако има някакви съмнения няма да дойде!
В деня на премиерата си лягам следобед, да имам вечерта енергия да играя много добре. И звъни телефонът, някъде към три часа, жена ми вика – на телефона. Калата.
– Кольо, какво става, бе? Тодор Живков ще дойде ли довечера?
Викам – нали ви казах! Довечера идва!
– Как идва, бе! Тука дойдоха от УБО, претърсиха сградата, донесоха едно агне, поседяха, прибраха си го, и си отидоха!
А той винаги носеше – не чакаше ние да го почерпим, а той си носи за барчето след представлението.
Аз се разсъних съвсем – ама как така, не е възможно! Възможно е, обажда се и Нейчо, Кольо, стига с твоите номера! Ела веднага в театъра!
Отивам аз в театъра – ами, няма го.
И – играем, вече не ни се играе, защото това е знак – щом той отказва, значи нещо е дочул.

Димитър Манчев:

Аз продължавам да твърдя, че Тодор Живков не е гледал „Римска баня”. Ние отидохме с Кольо Анастасов да го поканим, той така и не дойде.

Режисьорът (и актьор) Нейчо Попов (в средата) в сцена от легендарната „Импровизация“ от Радой Ралин и Валери Петров. Снимка: Архив на Сатиричния театър

Никола Анастасов:

Тогава обаче в залата беше министърът на вътрешните работи, Димитър Стоянов и генерал Кашев . След това Нейчо ги покани в клуба, където след премиера се почерпвахме. И аз попитах – кажете сега защо другарят Живков не дойде.
– Няма нищо страшно – казва генералът.
– Как няма нищо страшно – викам, – това е сигнал според нас.
– Дойде първият секретар на Комунистическата партия на Германия и бяха дълго на обяд. А да го доведе в театъра да гледа представление, където не знае текста, счете, че не е необходимо. Друг път – през седмицата или когато му е удобно ще дойде…
Наистина, след една седмица той пристигна, гледа го, събрахме се в дирекцията на театъра.

Славчо Пеев:

Седнахме. Мълчание гробно! Той пръв трябва да проговори. Двайсет минути мълчание!

Никола Анастасов:

Станислав влиза и Тодор Живков пита – това ли е авторът?
Станислав, срамежливо – да, аз съм, другарю Живков.
– Абе, виж какво… Пиесата е хубава, много се смях, ама… Ти имаш ли деца?
– Да, две момчета…
– Абе що не мислиш за тях, бе!
И почна – ха-ха-ха-ха, с неговия смях и – хайде, на добър час.
Така тръгна пиесата.

Славчо Пеев:

Иначе Стратиев беше отишъл!

Димитър Манчев:

Как бе, какво говориш!

Славчо Пеев:

И нямаше да има ни “Сако”, ни нищо! … А “Сако от велур” беше сценарий за филм. Той го даде и те му го спряха. Павел Писарев спря “Сакото” като сценарий.
Казвам му, дай да го опитаме като пиеса. Тях от пиеса не ги е толкова страх, защото я гледат само по шестстотин души! Тогава цяла България гледаше кино.
Той го направи, прочетохме го, чудим се – кой да го направи? Мисля – викам – Коко Азарян. Извика той Коко, даде му “Сакото”, помоли да го прочете и да му отговори до два-три дни. Мина една седмица, Минаха две седмици – няма го. Обажда се той, абе, аз съм много зает, чакай, ще ти върна пиесата…
И една вечер се прибираме със Стратиев, той живееше на „Лев Желязков” и „Стамболийски”, и си говорим – кой да го прави това нещо. Казвам, Станко, снощи бях в Младежкия театър и гледах „Чайка”. Едно младо момче го е направило, много хубаво представление.
– Как се казва?
– Младен Киселов.
– Ами, намери го, кажи му.
Намерих го аз Младен, Стратиев му даде “Сакото”, след два часа Младен идва и казва – почвам!…
По-късно Стратиев обичаше да повтаря, че Младен Киселов се е родил между две кофи за боклук.
Защото ние си говорехме, спрели между две кофи.
Това беше един много важен момент за Младен! Той вече след това стана топ режисьор…

Никола Анастасов:

Обаче втората пиеса на Станислав – “Сако от велур”– пак! Пак съмнения.
Но – имаше тържество за деня на София, беше в ЦУМ, в ресторанта, а аз бях режисьор.
Даже настоявах кан-кан да играят и ме викат в Градския на партията – как кан-кан пред другаря Живков, бе! Ти акъл имаш ли! Изкарай тези, бабите от Бистрица да изпеят нещо! Казвам – ама защо, то е закачка, купон, веселие.
– Как бе, те като си вдигнат краката какво ще правим!
И така, минават песни, танци, и бабите пяха, излизам – аз конферирам – и казвам, сега, другарю Живков, имаме едно поръчение към вас. Тогава имаше такъв израз – поръчение. Тъй като ни предстои една премиера на “Сако от велур” много искаме да посетите нашия спектакъл и затова ви нося два билета, за седми. Ако сте заети – два билета за петнайсти и два билета за осемнайсти…
Гледаме да налучкаме и той да не може да ни откаже билетите.

Славчо Пеев:

Ако има страшен финал някоя българска пиеса, то е “Сакото” – с тая празна тава. Това е уникално! Няма такова в българската драматургия – такъв страшен финал, обобщаващ България!
В края на 80-те един американски критик беше дошъл тук да гледа театър по нашите театри. Гледал той някъде, дойде тука, гледа „Сако от велур” и една седмица остана да изгледа всичко от Сатирата. И като си тръгнал, нашите му искат критики, бележки… Той написал само – „Народният театър на България се намира на двеста метра от сградата на Народния театър”…

Корицата на книгата „Сатириците“ от Румен Белчев.

* Из книгата „Сатириците“, С. 2007 г. на издателство „Импулс“

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.