Откъс: Между Хитлер и Сталин – едно немско семейство в Украйна

В романа на Марк Съливан „Последната зелена долина“

Марк Съливан


Март, 1944 г. Войските на Сталин нахлуват в Украйна. Емил и Аделине Мартел са сред множеството немски семейства, изправени пред непосилно решение – да останат там с риск да бъдат пратени в Сибир или неохотно да последват нацистите, които презират.
Те вече познават ужасяващия режим на Сталин и бягството е единственият им шанс за спасение. Хванати между две огромни воюващи сили, Емил и Аделине преодоляват тежки изпитания в търсене на мирен живот. Пътят им е изпълнен със съкрушителни загуби и трудни решения, но и с непоклатимата надежда, че свободата ги очаква.
„Последната зелена долина“ (Ера, превод Надя Златкова) е сърцераздирателен разказ за изумителната сила на любовта, вярата и волята на двама души, решени да оцелеят и да сбъднат мечтите си. Вдъхновяваща, трогателна и героична история, която успява да намери светлината в мрачните дни в края на Втората световна война.
Романите на Марк Съливан оглавяват класациите веднага след появата си. Той е автор на над 20 книги и носител на много литературни награди. Следва откъс.

Октомври 1933 г.
Бирзула, Украйна

Осемнайсетгодишната Аделине се бе повдигнала на пръсти в месарницата, която предлагаше кашер месо в градчето, и гледаше удивено как месарят увива цяло прясно пиле в хартия. Прясно пиле. Кога за последен път бе видяла или дори си бе позволила да мисли за нещо такова?
И беше сигурна, че ще го опита. Ами, разбира се. Тя щеше да го сготви, нали?
Аделине не можеше да изтрие усмивката от лицето си, дори и да искаше. Да изпече прясно пиле. Да яде прясно пиле, след като само преди месеци… А ето я сега, живее в разкош!
Месарят сложи пилето на тезгяха.
– Кажи на госпожа Кантор, че е благословена жена. Това е първото пиле, което мога да предложа от месеци насам. Истинско чудо е, че дойде точно в този момент.
– Благодаря, господин Берман – отговори Аделине, усмихна се и прибра пилето в торбата на рамото си.
Тя забърза навън, развълнувана. Хладен бриз я удари в лицето и ѝ напомни, че зимата не е далече, въпреки че тази мисъл не я притесни толкова, колкото можеше да я притесни преди година или две.
След като Аделине, майка ѝ и сестра ѝ бяха изхвърлени от семейното стопанство, изпратиха Адела да работи в кооперативно стопанство на хълмовете извън Бирзула – малък град на около двеста километра на север от Одеса. Месеци наред, в изгаряща жега и хапещ студ, тя влизаше боса в бъчви с кал и слама, смесвайки ги за тухли с голи крака. Имаше моменти, когато си мислеше, че краката ѝ ще се счупят като ледени висулки под зимна стряха, а друг път толкова се отчайваше, че се чудеше дали някога ще види дори и миг по-щастлив живот. После, през есента на 1932 година, за да добави към нещастието ѝ, Сталин прекъсна снабдяването с храна.
Когато Аделине излезе с пилето от месарницата, тя си спомни дните по време на Гладомора, когато беше толкова гладна, че халюцинираше пиле и се кълнеше, че вижда димящи чинии от нуделите с яйца на майка ѝ и печени птици да се появяват във въздуха точно пред очите ѝ. По-късно отслабна толкова, че един мразовит ден припадна в бъчвите с кал, разболя се от пневмония и едва оцеля.
Колкото и трудни да бяха за нея месеците на глад и колкото и сигурна да беше, че никога повече няма да има по-добър живот, когато възстанови от пневмонията, сестра ѝ Малия чу, че в града предлагат работа, и то на закрито. Аделине получи тази работа и сякаш за миг животът ѝ се промени към по-добро.
Вече минаха почти шест месеца – помисли си тя, докато носеше пилето, и се мушна по широка алея, мина покрай задния вход на вече затворената за деня фурна и тръгна покрай задните дворове на редица големи къщи. Влезе през портата на третата и се изкачи по стълбите до задната врата.
Вътре изрита обувките си, обу чехлите, които трябваше да носи вкъщи, и внесе пазарската торба в кухнята. Още щом я остави, един ведър женски глас извика на руски от другата стая:
– Аделка, ти ли се връщаш толкова скоро?
– Да, госпожо Кантор – отговори Аделине, сложи си престилката и отиде в предната стая, където до прозореца седеше възрастна жена с одеяло върху коленете и черен пуловер на раменете.
На масата пред госпожа Кантор имаше чайник и обикновен сервиз. Срещу господарката на Аделине седеше жена в края на двайсетте си години. Облечена беше с простичка кафява рокля, шал и забрадка. На пода до нея лежеше голяма книга.
– Естер, това е моето тайно съкровище – представи я госпожа Кантор. – Казва се Аделине. Аз я наричам Аделка. Нещата, които прави в кухнята, са истинска магия!
– Нали не искаш да кажеш вещерство? – засмя се Естер. При тези думи Аделине се намръщи и Естер размаха ръце. – Не, не, не намеквам, че… О, няма значение. Какво ще готвиш днес, Аделине?
– Каквото е намерила при всекидневното пазаруване – намеси се госпожа Кантор, преди Аделине да успее да отговори. – Намира, каквото успее, и после не знам какво прави в кухнята, но е истинска магия.
– Благодаря, госпожо. Обичам да готвя – усмихната, наведе глава Аделине.
– Личи си.
– И така? – продължи Естер. – И какво намери днес?
Аделине вдигна глава, погледна от Естер към госпожа Кантор и се изпълни с вълнение. – Цяло прясно пиле!
Естер ахна. Госпожа Кантор плесна с ръце по бедрата си.
– Не! Къде?
– В магазина на господин Берман. Тъкмо бяха заклали пилето, когато влязох случайно.
– Кашер ли е? – попита Естер.
– Да, госпожо. Искам да кажа, предполагам. Щом е от господин Берман?
Госпожа Кантор нададе радостен вик и размаха кокалести юмруци над главата си.
– Ще поканя семейството на сина си! Това е повод за празнуване!
За изненада на Аделине, Естер не споделяше радостта на господарката ѝ.
– Сигурна ли сте, госпожо Кантор? Когато толкова много хора все още гладуват?
Възрастната жена се отрезви, но после кимна.
– Знам, че хората все още гладуват, мила, но също така съм сигурна, че и ако самият Мойсей е бил попаднал на пиле, докато се е скитал из пустинята, е щял да го скрие от всички племена на Израил и да го изяде със семейството си.
Естер се разсмя, въпреки че ръката ѝ се стрелна към устата ѝ, и възкликна:
– Госпожо Кантор!
– Какво?
– Имате късмет, че равинът не е тук да ви чуе.
Госпожа Кантор отметна глава назад и се разсмя.
– Е, има някои неща, които равините не трябва да чуват, но когато става въпрос за истинска пилешка супа, мисля, че той ще ме подкрепи.
– Ако сложите купичка и за него! – поясни Естер.
– Точно така – изсмя се гръмогласно госпожа Кантор и погледна Аделине. – Колко е голямо пилето, мила?
– Доста, госпожо.
– Ще стигне ли за сина ми, жена му и дъщеря му? И за приятелката ми Естер?
– О, госпожо Кантор, не бих могла – възрази Естер. – Наминах само да ви видя.
Госпожа Кантор я стрелна с поглед.
– Намина в момента, когато насред пустинята се появи пиле, така да се каже.
Естер се засмя.
– Е, ще е приятно… ще е много приятно да опитам малко.
– Не само ще опиташ – каза госпожа Кантор. – Аз ям като мишка. Кога ще е готово, Аделка?
Аделине се замисли и отговори:
– До залез слънце? Може би малко след това?
– Нека да е малко след това – обърна се възрастната жена към Аделине и Естер.
– Имам да свърша някои неща, но ще се върна – усмихна се Естер и стана.
След като Естер излезе, госпожа Кантор наклони глава към Аделине и каза:
– Е?
Аделине се стресна, защото беше потънала в размяната на шеги между двете жени, изчерви се, поклони се бързо и отговори:
– Извинете, госпожо Кантор. Имате ли нужда от нещо, преди да се захвана с пилето?
Изражението на възрастната жена омекна.
– Имам нужда да подремна, мила. Сложи тази книга на рафта в кухнята, ако обичаш. А преди да свариш пилето, ще изтичаш ли до къщата на сина ми да кажеш новината на снаха ми?
– Да, госпожо – отговори Аделине и взе книгата.
– Знаеш ли къде живеят?
– Знам.
– Умно момиче – отвърна госпожа Кантор и намести одеялото на скута си. – Хайде, тръгвай, тогава. Имаш ли достатъчно дърва за печката?
– Мисля, че да – отговори Аделине и изтича в кухнята.
Тя остави книгата на полицата, но когато вдигна капака на сандъка с дървата, видя, че са останали по-малко, отколкото й се стори сутринта, когато запали огъня.
– Ще трябва да взема още дърва, когато изляза, госпожо – извика тя и пусна тежкия капак.
От вибрацията книгата, която бе донесла в кухнята, се плъзна от полицата и падна на пода зад нея.
– Побързай! – подкани я госпожа Кантор.
– Да, госпожо! – извика в отговор Аделине.
Наведе се да вземе книгата и видя, че е колекция илюстрации и рисунки, и отвори на една, която изобразяваше красива зелена долина, заобиколена от планини със снежни върхове и река, която се извиваше през нея. Израснала в равнинна Украйна, Аделине никога не беше виждала такава сцена и тя ѝ се стори така омагьосваща, че един дълъг миг остана втренчена в нея.
– Тръгваш ли, момиче? – извика госпожа Кантор.
– Веднага! – отговори Аделине, затвори бързо книгата и я остави на полицата с още една, по-тежка книга върху нея.

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.