Как световните марки джинси, обувки и др. променят капитализма и правата на работниците

Интервю с изследователя Ашок Кумар за американското издание „Джакобин“

Шивашка фабрика в Дупница. Снимка: БГнес

Ашок Кумар е преподавател в колежа „Бъркбек” към Лондонския университет. За своето изследване на шивашката и обувната промишленост по света и големите марки, с които е свързана, той получава наградата „Пол Суийзи“ на Американската социологическа асоциация. Автор е на книга по темата „Залезът на подизпълнителската експлоатация. Власт и производство в монопсонния капитализъм“. Книгата е издадена на български съвместно от Колектив за обществени интервенции и издателство „Изток-Запад“.  Кумар разглежда отношенията между големите модни марки и техните подизпълнители от глобалния Юг. Въпросът има пряко отношение и към българската икономика.

– Как решихте да напишете тази книга? И защо монопсонен капитализъм?

– Както много студенти в началото на 2000-те години, и аз участвах в различни кампании за солидарност със синдикати и с някои международни трудови борби. Много от тях бяха свързани с глобалната шивашка промишленост. Въпреки това, почти всяка кампания за солидарност приключваше с това, че транснационалните марки като „Гап“ (Gap) и „Найки“ (Nike) изтегляха поръчките си от съответната страна и в резултат подизпълнителското предприятие затваряше.

Синдикализацията в експлоататорските предприятия е Сизифово начинание. Лесно заменяемите и страдащи от лишения работници се изправят пред огромни трудности. Когато опитват да основат синдикални организации или да предприемат стачни действия, собствениците отвръщат на удара – често особено жестоко. Дори ако работниците надделеят в битката, синдикализираните вече предприятия са застрашени от големите купувачи, които могат просто да се оттеглят и да се преместят в съседното предприятие, където работниците все още не са организирани и затова трудът е много по-евтин.

Неравната властова динамика на бранша, в която участват много доставчици и малко на брой купувачи, се нарича монопсония. Шивашката и обувната промишленост разчитат на тази динамика, за да подсигурят власт и печалби за транснационалните марки и ритейлъри. Докато доставчиците – подизпълнителските предприятия – получават нищожен марж от разценката. Доставчиците, неспособни да отговорят на ценовите изисквания на тези транснационални брандове, рискуват да загубят поръчки и дори да фалират.

Тази зависимост поставя производителите в състояние на перманентна нестабилност, дължаща се на неспособността им да си осигурят достатъчно капитал, за да излязат от орбитата на брандовете и да се развиват самостоятелно. Възможността да загубят договор за тях е неизменна и непосредствена заплаха. Вследствие на това, доставчиците правят хронично ниски печалби, почти не инвестират в постоянен капитал (като машини) и нямат почти никакъв марж, от който работниците да могат да поискат да вземат малко повече за себе си. Резултат от всичко това е, че в преговорите с работодателя работниците в шивашкия сектор имат позиции по-слаби от тези във всеки друг индустриален сектор.

Ашок Кумар в тв коментар за марките и обувната промишленост. Снимка: от видео

Но защо това да е валидно само за шивашката промишленост? Представете си, че сте индонезийски или индийски капиталист. Можете да създадете шивашко предприятие с 3000 работници за не повече от 1 милион паунда, докато автомобилен завод ще струва поне 100 милиона, а самолетна фабрика – около 1 милиард. Входните бариери за шивашката промишленост са много ниски за новите капиталисти. Това води до големия брой шивашки предприятия. Естествено, броят им продължава да се покачва заедно с търговската либерализация и така все повече местни капиталисти се включват в глобалния пазар.

Десетки хиляди доставчици се борят за поръчки от много малък брой марки, което се превежда в големи печалби за купувачите и ниски за доставчиците. Монопсонията е характерна за нискотехнологични сектори с ниски нива на инвестиции, което позволява на десетки хиляди предприятия да бъдат основани с относително малко капитал.

Шивашката и обувната промишленост са зоните, които въплъщават възхода на глобализацията, експанзията на подизпълнителските вериги за доставки и напрежението между труда и капитала при тези условия. Шивашката и обувната индустрия са „стартерни сектори“, колела, задвижващи хода на икономическото развитие. Стартерните сектори ни предоставят указания за развитието на капитализма, постилайки пътя (понякога съвсем буквално) за по-развитата промишленост. В книгата съм разгледал три от най-високо остойностените дялове на шивашкия сектор: обувки, джинси и памучни стоки. Така може да разберем какво придава форма и ограничава промишления капитализъм и структурната власт на работниците в него.

– Как се отразява това на работниците?

– Работниците не получават това, което заслужават. Те получават онази част от наличните ресурси, която успеят да изискат от работодателя. Основната причина, че и днес съществуват експлоататорски предприятия, че с процесите на глобализация те се появиха отново, е невъзможността работниците да поставят своите искания на самото място, където протича производството.

Отново и отново опитите на работниците да се организират биват попарени от хипермобилния капитал по много сходни начини. Случва се от Ню Йорк до южните щати, от Централна Америка до Африка и от Пакистан до Филипините. Когато марките и търговците могат да си избират измежду много доставчици, то работниците отправят по-малки искания; когато монопсонната власт е малка, работниците искат повече.

Започвам книгата с разказ за рухването на „Рана Плаза“ на 23 април 2013 г.. „Рана Плаза“ е сграда в Дака, Бангладеш, в която се помещават редица шивашки предприятия. Загиват 1129 от 3100 работнички и работници в сградата, а много други са ранени. Това е най-смъртоносният инцидент от такъв тип в новата история. Но той не е изолиран случай. През ноември 2012 г. избухва пожар в „Тазрийн фешън фактори“ в Дака, в който загиват 112 души, а други 200 са ранени. „Тазрийн“ произвежда дрехи за „Уолмарт“, „Сиърс“, „Дисни“. В пожара там и в други три завода в края на 2012 г. загиват общо 500 души.

Трагедията в „Рана Плаза“ често се сравнява с пожара във фабрика в Ню Йорк през 1911 г., който отнема живота на 146 души. Нюйоркските райони, където била концентрирана шивашката промишленост, постепенно се превърнали в средоточие на производството на домашно облекло. След като мълвата за претъпканите предприятия и твърде дългото работно време стига до пресата, думата „sweatshop“ (експлоататорско предприятие) става част от американската култура.

Шивашка фабрика във Виетнам. Снимка: UNCTAD

Както и днес, фирмите за дрехи от началото на XX в. максимизират печалбите си като разпалват конфликти между собствениците на предприятията-производители. А за да останат конкурентоспособни и да оцелеят, последните увеличават натиска върху работниците, които като последна брънка в тази верига остават с мизерни заплати, влошаващи се условия на труд и зачестяващи промишлени инциденти.

– Наистина ли сме в залеза на епохата на експлоатацията?

– Либерализацията произвежда високи нива на монопсонна власт (много доставчици, малко клиенти), което увеличава печалбите, натрупвани от клиентите – тъй като могат да се възползват от увеличената конкуренция между безбройните доставчици. Преследването на възможно най-големи печалби от клиенти като „Гап“ и „Найки“ усилва конкуренцията между доставчиците и притиска стоящите ниско по веригата, принуждавайки ги да предлагат все по-ниски цени за всяка тениска или обувка, която произвеждат. Така започва да намалява и броят на доставчици, тъй като малцина издържат на конкуренцията. Резултатът е консолидация на оцелелите, която повишава техния дял от стойността. Това разширява достъпа до финансиране, улеснява инвестициите в нови машини и създава бариери пред потенциалните нови играчи в сектора. Изчезването на многото на брой малки предприятия и растежът на малък брой големи води до намаляване на монопсонната власт във веригата за доставки. Това пък увеличава печалбите за големите предприятия и в крайна сметка тяхната преговорна мощ, но и тази на техните работниците.

В изследването си показвам как международната солидарност, незаконните стачки и прекъсванията на производствения процес са в състояние да променят баланса на силите. Изследвам колективните работнически борби основно в Китай, Индия, Хондурас и САЩ, но и във Виетнам, Камбоджа, Бангладеш и Индонезия. Фокусът върху най-развитите части от най-недоразвития сектор ни позволява да проследим пътя на капитала. А също и как капиталът влияе на труда и как трудът влияе на капитала.

Ашок Кумар. Снимка: от видео

Експлоататорско предприятие е най-напред емоционално натоварено понятие. То извиква в съзнанието ни картини на тежък труд в претъпкани помещения и ние почти усещаме вонята на онази телесна течност, от която идва и английската дума sweatshop. Според мен обаче най-точно и полезно е да опишем тези предприятия като работни места, на които работниците имат много малка преговорна сила. Но изменената структура на капитализма, която описах сега, заедно със способността на работниците да предявяват искания и да предприемат действия по налагането им, означават, че в някои части от тези сектори настъпва промяна. Засега работниците имат повече възможности да поставят условия на своите преки работодатели, които са си извоювали по-големи печалби.

– Какъв е ефектът върху труда днес? И как описвате промените в капиталистическата система през последните 40 години, ако я сравните с по-ранната социална държава на благоденствието?

– Схемата, в която свръхмобилният капитал оперира, е белязана от оттеглянето на държавата от ролята ѝ за разрешаване на конфликтите на работното място. Държавната регулация на шивашката промишленост започва през XIX век. Преди това цялата структурна сила на труда се е дължала на пазарната пространствена, географска уседналост както на капитала, така и на труда. Но след 1850 г. сивата зона, в която се осъществява труда, отстъпва на по-формално сътрудничество с работодателите и държавата. Работниците печелят законовото си право на стачка, на сдружаване и на обезщетения за безработица – това е регулаторната пространствена ригидност.

Между 1930 г. и 1970 г., трудът получава още лостове за направляване на икономиката – нова власт, въплътена в синдикалното движение и колективните трудови договори. Преди кризата в началото на 1970-те години, западните работници, по-конкретно в САЩ и Великобритания, са закриляни от редица протекционистки мерки. Но с началото на икономическата криза започва нова епоха на търговска либерализация, капиталът започва да се разгръща в развиващия се свят.

С цялостната либерализация на търговията в шивашката промишленост през 2005 г., глобалните купувачи насочват производството към няколко страни с много работна ръка. Дерегулацията води до повече стойност за купувачите и по-малко сила за работниците. Но консолидирането на производствените предприятия поражда пазарна пространствена ригидност. Днес доставчиците са зрели компании с повече тежест в глобалните вериги. Те пазят своите пазарни позиции чрез високите изисквания за встъпване в сектора.

Преди началото на последната фаза, трудът организираше кампании в рамката на човешките права (етични кодекси, одити и т.н.), но нямаше солидна позиция, от която да се бори срещу глобализираната индустрия. Заради пространствените динамики на сектора стана невъзможно работниците и преките им работодатели да променят условията, в които работят. Това напрежение извира от глобалното разстояние между местата, в които трудът произвежда стойност и местата, където тя се реализира в потребление при продажбата на стоките. Точно то породи нуждата от глобално движение против експлоататорските предприятия. Но ефектите от него си остават изолирани.

– Какви са перспективите пред работническите организации днес? Оптимист ли сте?

– Да, оптимистичен съм. Марксовият апел „Пролетарии от всички страни, съединявайте се! Няма какво да изгубите освен оковите си!“ е както призив за борба, така и израз на съзнанието за общите стремежи, които ни свързват.

Нарастващата зависимост на купувачите от големи, консолидирани доставчици означава, че и работниците също са консолидирани и потенциално по-овластени. В случаите, описани в книгата, големите компании понякога издържат, но други пъти капитулират пред скъпоструващите стачки, акциите на работното място и транснационалните бойкоти. Резултатите са противоречиви. Но възможността собственикът на фабриката да отстъпи пред работническите искания, без да загуби поръчки от големите брандове, означава, че съотношението между труда и капитала се променя. Този факт възпира състезанието към дъното, което беше част от възраждането на експлоататорските предприятия с глобализацията.

Целта на книгата е да схванем как еволюира капиталът и как конкуренцията, преобразява веригите за доставки. Идеята е да помогне на работниците да осмислят по-добре ситуацията, в която се намират, а с това и как най-ефикасно да се възползват от тази своя позиция.

– –
Със съкращения от jacobinmag.com
– –
Представянето на книгата ще се състои онлайн на страницата на KOI books на 20 декември 2021 г. от 18 часа и в него ще участват изследователи на труда и социалните политики в България д-р Екатерина Маркова и доц. Васил Киров.

ИнтервюМнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.