(Братски) Виетнам – азиатска смес от комунизъм и капитализъм + фотогалерия
Бел. ред. – следващите редове са репортаж от страната, някога наричана „братски Виетнам”, доста близка до България заради многобройните виетнамски студенти и работници по строежите (повече за някогашното виетнамско присъствие у нас виж тук).
***
Виетнам, заедно с Китай, Куба, Лаос, Северна Корея е една от държавите, които все още са под комунистически режим, управлявани от една партия. Но тук официално политически е комунизъм, а реално се оказва, че икономически е капитализъм.
Студентът Хунг, който е доброволец в организация за безплатни туристически разходки в Ханой, разказва, че в действителност почти нищо не е останало от комунистическата идеология, а съвсем явно действат правилата на пазарната икономика и капитализма, но като се запазва авторитарното управление и роля на държавата в икономиката.
„Комунизмът е за богатите“, казва младият виетнамец Хунг. „За да има истински комунизъм в една държава, тя трябва да е много богата, за да предложи безплатни услуги на хората – здравеопазване, образование и т. н.“ Като пример с добра социална политика той дава Швеция и Норвегия. Признава, че Виетнам е бедна държава и трудно може да предложи качествени безплатни услуги. „За всичко трябва да си плащаш – казва той – Ако искаш добро образование, качествено обслужване в болниците трябва да си платиш. А това вече е капитализъм. В същото време, заплатите са ниски и хората нямат възможност да плащат“.
Минималната заплата във Виетнам е около 80 евро, средната е близо 400 евро. Най-висока заплата взимат хората, които работят в правителството – около 800 евро. Средната и високата заплата доста приличат на доходите в България. Разликата е, че цените във Виетнам са в пъти по-ниски от тези в България. Например, в заведение навън можеш да се нахраниш за 2-3 евро. В луксозните ресторанти, подобни на тези в Европа, ходят предимно западни туристи, които могат да си позволят. Но и там цените са ниски за чужденец от Запад.
Месечният наем за жилище в столицата Ханой е 80-100 евро, в което живее семейство с две деца. Продавачка в магазин в Ханой разказва, че работи тук от 10 години, от 7 сутринта до 7 вечерта, с 4 почивни дни за целия месец. Заплатата й е 400 евро. Казва, че е толкова, защото има стаж и работи от много години. Мъжът й е строителен работник и макар че и двамата работят, трудно се справят, защото имат и две деца – на 8 и 10 години. Държавното образованието не било на добро ниво и се налагало да плащат за частни уроци, особено по английски език. На месец, разходите за издръжка на едно дете излизали около 2 000 000 виетнамски донги, което се равнява на 80 евро. В тези разходи влизат освен парите за частните уроци, дрехи и храна. Жената казва, че е благодарна, че живее в столицата, където имало повече възможности за работа и за по-висок доход. Споделя, че в Северната част на Виетнам, от където е родом, хората живеят много бедно. Родителите нямат възможност да плащат издръжка на децата си, за да ходят на училище и за това от съвсем малки ги взимат да им помагат в селската работа –отглеждане на ориз и др. Показва ми снимки на телефона си на нейни близки, които живеят в малки градове в Северен Виетнам – облечени са бедно, с опърпани дрехи. Приличат на бедни бежанци в собствената си страна…
Южната част на Виетнам се смята за по-развита, с по-висок стандарт на живот. Град Хо Ши Мин (или Сайгон, както преди се е наричал) е бил столица на Южната част, е известен с по-модерния начин на живот, бизнес сгради, нощни клубове. Това се дължи на американското влияние и тази част на страната е отказвала да приеме комунистическия режим.
Жената разказва, разказва, в един момент сякаш осъзнала, че може би твърде много неща е казала пред чужденци от Запада и бърза да се застрахова: „Не, не ме разбирайте погрешно. Ние много обичаме правителството си и управляващите. Те казват, че всички трябва да сме равни и за всички трябва да има по равно. Но това „равно“ е много малко. Те правят много за нас. Просто се живее много трудно тук… Но може би навсякъде е така… Той животът си е труден, нали?…“ Усмихва се с тъга и ни благодари, че проявяваме интерес към страната й. Казва ми като се прибера в държавата си, да разкажа само хубави неща за Виетнам и да кажа на приятелите си да го посетят.
Знамената със сърп и чук
По булевардите на Ханой се развява червеното виетнамско знаме с жълта звезда, а до него е символът на комунизма червено знаме със сърп и чук, под тях има официални табели на които пише „70 години независимост“. По улиците има плакати с картини на работници, които „строят“ комунизма, със запретнати ръкави или пък семейства с деца, които се усмихват, щастливи от живота. На площад „Ленин“, в центъра на града се издига внушителна статуя на Владимир Илич Ленин. Той все още е уважавана фигура във Виетнам, поне на пръв поглед. Негов мини бюст се продава като сувенир пред някои музеи.
Хо Ши Мин е на изключително голяма почит. Той е бил министър-председател (1946 – 1955) и президент (1946 – 1969) на Демократична република Виетнам (Северен Виетнам). Родното име на Хо Ши Мин е Нгуен Син Кун. Неговият лик присъства на всички банкноти от местната валута (виетнамски донги), както и като портрет в учрежденията, телевизионен канал носи неговото име. За туристите се продават картички и тениски с неговия лик. Хората го възприемат като освободител и човекът, който се е борил за обединението и независимостта на Виетнам. Студентът-водач ни казва своята гледна точка за Хо Ши Мин: „Аз лично смятам, че този човек заслужава уважение, защото той е обединил страната ни. Не ме интересуват политическите му възгледи, за мен той е освободител и обединител на Виетнам“.
Хо Ши Мин е роден, когато страната е била френска колония (1890 г.). През 1930 г. той създава Комунистическата партия на Виетнам. С марксистко-ленинската идеология успява да освободи родината си от френската колониална власт. Твърди се, че никога не е следвал сляпо начина на развитие на Съветския съюз, а винаги се е стараел да прилага политическата идеология в съответствие с културата на своя народ. Така например, за разлика от СССР, който слага забрани и ограничения за религията, във Виетнам режимът не забранява да се изповядва религията на будизма (най-широко разпространената религия в страната).
Хо Ши Мин ръководи борбата срещу Франция в Северен Виетнам по времето на Първата Индокитайска война (в началото на Втората световна война – 1939 г.). Той е начело и на борбата срещу американците в Южен Виетнам по време на Виетнамската война. В негова чест, след обединяването на страната през 1975 г., бившата столица на Южен Виетнам – Сайгон е преименувана на Хо Ши Мин.
Комунизъм навсякъде – от червените знамена, надписи и плакати с усмихнати работници (подобни на тези в България преди 1989) до учениците, които са облечени с бели ризи и червени пионерски връзки. Истинска машина на времето, която ни пренася в годините на комунизма в България.
Мавзолеят с тялото на Хо Ши Мин
е много специално място и една от забележителностите на Ханой. Той се намира в Комплекса на Хо Ши Мин, където са и административните сгради, където той е провеждал политическите си срещи. Мавзолеят е строго охраняван от патрулиращи войници. Архитектурата му е подобна на мавзолея на Ленин в Русия и на този на Георги Димитров в София. Сградата е с квадратна конструкция и колони. Мавзолеят може да се посещава безплатно от всички 5 дни от седмицата.
Посетих мавзолея на Хо Ши Мин, рано сутринта в неделя. Дълга опашка от хора напомня километричната опашка пред църквата Сен Пиетро във Ватикана. Чакащите бяха предимно виетнамци, дошли от различни краища на страната, за да видят тялото на своя освободител. Другите посетители бяха китайци, японци, туристи предимно от Азия. Аз бях единствената европейка и се откроявах в тълпата. Хората ме гледаха с интерес, някои дори искаха да се снимат с мен, впечатлени, и от различния ми външен вид, и от това, че чужденец проявява интерес към мавзолея на техния водач. На опашката имаше баби, носещи на ръце малки деца, дядовци облечени официално с костюми. Личеше си, че посещението на мавзолея беше специално събитие за много от чакащите. Напомня ходенето на църква в неделя едно време, когато хората са си обличали с най-новите си, официални, дрехи.
Явно има нещо общо в корена на комунистическата идеология и религията. И при двете има някакъв елемент на култ към личност, жертвала себе си, страдала в името на хората. На много от тях, сякаш вярата в подобен култ им помага да живеят със смисъл и им дава надежда.
В мавзолея всеки минава през проверка за оръжие и др., като на летищата. Забранено е носенето на храна и вода, както и снимането. Вървим в колона напред, прилежно намествани в права линия от инструкциите на патрулиращи войници с бели униформи. Близо до входа опашката внезапно спира, за да влязат без ред млади войници в зелени униформи – те влизат са с предимство, защото са военнослужещи.
Идва и моят ред, влизам вътре. Войници има навсякъде, които ти показват в коя посока да вървиш. Изкачвам два реда стълби. Колкото по-навътре в сърцето на сградата, толкова по-сумрачно е, въздухът се сгъстява, става задушно, историята и миналото те затискат. Всички пазят гробно мълчание. В тъмна стаята в средата зад стъклена витрина стои тялото на Хо Ши Мин, осветено е в слаба светлина. Лицето изглежда като восъчно. В четирите ъгъла на стъклената витрина четирима войници охраняват неподвижни. Върволицата от хора минава бързо, няма време да стоят дълго и да наблюдават. Някои виетнамци гледат с тъга в очите, едва не се разплакват.
Излизам отпред, в комплекса на Хо Ши Мин. Тук е сградата, в която е провеждал официалните си политически срещи, малката къща до нея, където е живял, добре подредена градина и живописно езеро. Навътре в градината има скулптура на Хо Ши Мин, седнал, пишейки нещо. Тази статуя се гледа от далеко, забранено е да се доближава човек на по-малко от 10 метра.
Ханой – самоорганизиращ се хаос
Старият квартал в Ханой (Hoàn Kiếm District) е в близост до езерото Хуан Кием (Hoàn Kiếm) и е като жив музей за живота и бита на хората едно време. С тази разлика, че не е музей в официалния смисъл на думата, а показва съвсем реална среда и настоящия бит и ежедневие на столицата. На тротоарите са разположени щандове за сувенири, дрехи, обувки, плодове, зеленчуци, домашни кифлички, до ресторанти, в които се готви на печки върху самия тротоар, а клиентите сядат на малки пластмасови столчета до малки масички, съвсем близо до улицата, където профучават с бърза скорост мотори и автомобили. На практика пешеходците няма откъде да минат. Те вървят или по улицата, покрай потока от коли и мотори. Свирят им с клаксони, защото са застанали на пътя, или се опитват да се проврат между сергиите и хранещите се в ресторантите на тротоара. Когато по улицата има задръстване, моторите започват да се движат и по тротоара. Вървиш по улицата, до теб профучава кола, бързо скачаш на тротоара, където пък те засича мотор, който проглушава ушите ти с клаксона си. Замръзваш на място, той те заобикаля, и едва осъзнал какво се е случило, се оказваш залят до глезените от мръсната вода, изхвърлена от корито от близкия ресторант. В много ресторанти мият съдовете с маркуч, в корито или леген на улицата. Джапаш смело в мазната вода, примесена с веро и се надяваш да се измъкнеш невредим от тази разходка в центъра на столицата.
Старият квартал на Ханой е именно мястото, където най-точно може да се усети пулса на града. На пръв поглед цари пълен хаос – коли и мотори се движат във всички посоки, без правила, свирят с клаксони другите да им направят път. Интересно е как се разбират кой на кого да направи път, след като всички свирят с клаксони едновременно. Никой не спира, за да направи път на друг, не дай боже на обикновен пешеходец. Въпреки очевидния хаос, шофьорите са спокойни, не крещят и не се карат един с друг, натискането на клаксон е нещо нормално и никой не се изнервя от това. На два пъти видях как два мотора се блъснаха леко на кръстовище, и двата пъти шофьорите без конфликт помежду си продължиха по пътя си. Никой не дава предимство на пешеходец, дори и на пешеходна пътека, а и няма точно установени ленти за шофиране и всеки кара, по своя лична лента.
По улиците на стария град, на самия тротоар режат пържоли, колят кокошки и им скубят перата, продават жаби и костенурки, прясно уловени, още мърдащи. Фризьорските салони са изнесени също на самата улица – те представляват закачено огледало на дърво или стена, стол и мъж, с ножица в ръка или бръснач, който обслужва клиента си. Също на тротоара козметичка лакира клиентка седнала на земята, докато колежката й яде супа от оризови нудъли на малко столче до нея. На метър от тях на електрическа скара се пече месо, от близкия ресторант. До него има магазин за дрехи, под чиито щанд се е скрил от силното слънце продавача и е заспал.
В същото време на фона на целия този хаос, вечер в паркове и площади, големи групи от хора се събират и танцуват на музика. Танците наподобяват групови упражнения, с един инструктор най-отпред, подобно на нашите занимания по аеробика или танци. Тук, понеже е горещо през цялата години, те ги провеждат навън, на площадите.
Няма молове и световни марки
Ако си европеец и идваш от по-западната част на света, автоматично означава, че си богат и ти предлагат тройни цени на стоките, опитват се да те излъжат с по-голяма сума. Също така, подобно на други азиатски страни и във Виетнам цените не са фиксирани и трябва да се пазариш. Първоначалната цена, която ти предлага продавачът най-често е три-четири пъти по-висока от реалната. Самото пазаруване е като вид игра, продавачите се забавляват при наддаването, и свалянето на цените. В момента, в който кажеш, че не ти харесва цената и решиш да си тръгнеш, продавачът те хваща за ръката и ти предлага още по-ниска цена.
По централните улици в Ханой няма магазини за дрехи на световно известните марки, като във всяка столица в Европа, Щатите и т. н., марки например като H&M, Zara и т. н. Магазините за дрехи тук не са обособени на една скъпа търговска улица (както сме свикнали на Запад), нито в мол. Във Виетнам няма молове. Дрехите се продават или на щандове на улицата, както на нашите пазари в София: пазара “Иван Вазов”, “Димитър Петков”, пазара в Младост, или в голяма обособена сграда само за текстил, подобна на мол по размери, но вътре стоката е нахвърляна по щандове, продават евтини платове и дрехи. Няма маркови облекла. Напомня България през 90-е, когато повечето хора си купуваха дрехите от базарите. Много приличаше на виетнамските магазини за дрехи, които често предлагат имитации на световни марки.
В стария квартал на Ханой пазарите приличат и на тези, които се виждат в някои емигрантски квартали в големите европейски столици като Брюксел, Париж, Лондон. Неделният пазар в Брюксел – Марше Дьо Миди (Le Marché du Midi) много прилича на пазара в стария квартал на Ханой. Атмосферата се доближава до тази на Женския пазар в София (преди да го ремонтират) и на района около Халите и бул. “Мария Луиза”, където има емигранти от Изтока.
Почти никъде в града не видях просяци и бездомници, които спят на улицата. Въпреки многото прилики между България и Виетнам, тук няма бездомни кучета. Оказва се, че виетнамците наистина ядат кучета. В менютата на някои ресторанти се предлага печено куче. Други екзотични животни, които готвят са жаби и костенурки. До неотдавна са ядели и котки. Не е ясно поради каква причина са се отказали.
Във Виетнам се пие само бутилирана минерална вода. Дори зъбите си трябва да миеш с минерална вода, както е и в Индонезия, и в Индия. Всички туристически гидове съветват да се носят дезинфектиращи гелове за ръце и мокри кърпички, както и предварително да се направят ваксини срещу хепатит, тетанус, и др. В случай, че не отивате на екскурзии из природата и малките населени места, а сте в някои от големите градове, не би трябвало да има проблем да отидете и без ваксина за хепатит. В информацията за туристи предупреждават, че най-честите заболявания във Виетнам са стомашно-чревните. Казват, че до две седмици от престоя си във Виетнам, над 60% от туристите получават диария.
По улиците навсякъде се продава готвена храна или плодове. Те са на ниски масички на тротоара, точно където има голям трафик от автомобили и мотори. Наоколо е прашно и мръсно, мотористите масово карат с маски на лицата, за да не дишат прахта.
По-бедни, но по-истински и по-човечни
Въпреки трудния си живот, виетнамците са винаги усмихнати, добронамерени, готови да ти помогнат. Лицата им излъчват доброта, чиста и изстрадала душа. Дори да не знаят английски се опитват да ти помогнат. В самия им манталитет сякаш е заложено смирение и липса на агресия, може би под влияние от будизма. От една страна, тази човечност и доброта очароват, впечатлен си от екзотиката и различния свят, в който живеят. От друга, цялата атмосфера носи тъга. Става ти жал за тези хора. Виждаш как живеят, невъзможността да пътуват, поради липса на пари (въпреки че са комунистически режим, нямат ограничения за пътуване в чужбина), невъзможността да видят друг свят. Става ти неудобно като човек идващ от Западния свят (макар и от България, тук това е Запад). Туристът е тук за малко, да се докосне до далечната екзотика на Изтока, да направи много снимки, да си купи сувенири и след това да си измие ръцете на летището, и да се върне обратно в своя подреден свят на Запад, където е по-чисто, по-цивилизовано…
– –
Част от снимките и този текст са публикувани в сп. „Жената днес„