Гладиц срещу Рифенщал: За прочутата режисьорка и престъпленията на нацизма

Лени Рифенщал с Хитлер: Снимка: Държавен архив на Германия

Режисьорката Лени Рифенщал е една от най-противоречивите фигури в историята на киното през ХХ век. Тя става известна като създателка на пионерски филми, използващи най-съвременни технологии през 30-те и 40-те години на миналия век. Обратната страна на нейното наследство, която често се пренебрегва, но никога не се забравя, е връзката ѝ с нацисткото управление. Най-известните ѝ творби са мащабни пропагандни платна, които подчертават величието на Третия райх и Адолф Хитлер. Рифенщал никога не е официално обвинена в съучастие с нацисткото управление, докато младата режисьорка Нина Гладиц не започва собствено разследване срещу германската звезда през 70-те години. Тогава тя не знае, че това ще се проточи 40 години и ще се превърне в лична конфронтация. Историята на враждата между Гладиц и Рифенщал е представена в публикация на The Guardian.

През ноември 1984 г. в германския град Фрайбург започва съдебен процес между 82-годишната заслужила режисьорка и нейната 32-годишна колежка. Искът за клевета на Лени Рифенщал се отнася до документалния филм „Zeit des Schweigens und der Dunkelheit“ („Време на мрак и мълчание“), който Нина Гладиц е заснела за кариерата на Рифенщал в нацистка Германия и по-специално за нечовешкото ѝ отношение към затворниците в концентрационния лагер Максглан край Залцбург, Австрия, където са държани роми и синти. За филма си Гладиц интервюира членове на общността, които Лени е наредила да бъдат транспортирани за снимките на „Ниски земита“ през септември 1940 г. Рифенщал се нуждаела от затворниците като статисти.

Йозеф Райнхард, един от героите на документалния филм на Гладиц, свидетелства по време на процеса и потвърждава историята от интервюто. По думите на мъжа (той е бил на 13 години, когато е сниман „Ниски земита“) ромите, доведени от Макслан, са останали под наблюдението на офицери от СС по време на снимките. През нощта ги заключвали в хамбари и мазета. Гладиц предоставя споразумение, намерено в архивите на Залцбург, между Рифенщал и надзирателите. Режисьорката се е договорила с нацистите, че ще предприемат най-сериозни мерки, ако някой се опита да избяга от снимките. Писмените доказателства и свидетелските показания опровергават Лени, която се дистанцира от режима на Хитлер след поражението на Третия райх и твърди, че не е знаела нищо за нацистките зверства.

Според версията на Рифенщал снимките са били идилични: циганите са били добре третирани, а те са се отнасяли топло към режисьорката и дори я наричали „леля Лени“

Според нацистката расова идеология ромите са смятани за толкова нежелани елементи и „вредители“, колкото евреите и хомосексуалистите. Историците оценяват броя на жертвите на геноцида над ромите на между 220 000 и половин милион души. През тези години са били убити общо 25 до 50% от около един милион роми, живеещи в европейските страни.

Нина Гладиц

По време на съдебния процес Рифенщал обвинява Гладиц в изопачаване на фактите. Възрастната режисьорка заявява, че няма нищо общо с престъпленията срещу ромите, въпреки че ги е експлоатирала за целите на филмирането. Според нея почти всички затворници от лагера, участвали в снимките, са преживели войната и дори са я срещали в по-късни години. Разказите на Гладиц противоречат на тази розова картина: според нейната версия почти сто от 131-те статисти са били убити в газовите камери на Аушвиц.

Рифенщал отрича да е посещавала лагера, за да подбира затворници, да не им е плащала за работата им и да им е обещавала освобождаване като награда за добрата им работа по филма, след което ги е измамила и изоставила. „Може и да не ви се вярва, но ние се погрижихме за ромите – и за децата, и за възрастните“, обявява режисьорката. Тя добавя, че е установила добри отношения с ромите, докато е работила по „Ниски земита“, и те с обич са я наричали „леля Лени“.

Съдът взема решението си едва през март 1987 г. и установява, че Гладиц има право по три от четирите точки в иска. Рифенщал наистина е посетила лагера и е оставила затворниците без заплата. Освен това тя неоснователно нарича Макслан „лагер за отдих и възстановяване“ – на практика санаториум – въпреки че той отговаря на определението за концентрационен лагер във всяко едно отношение.

Най-спорният момент в процеса е свързан с показанията на Йозеф Райнхард. Той твърди, че Рифенщал е обещала да спаси семейството му от депортиране в Аушвиц, но не го е направила, макар да е знаела, че там ромите ги очаква сигурна смърт. Съдията решава, че е невъзможно да се докаже автентичността на думите на свидетеля, така че интервюто му за обещанието на Рифенщал трябва да бъде изрязано от филма. Гладиц отказва да направи компромис и да премонтира творбата си. В резултат на това студиото изтегля филма от прожекции и го прибира в архива, където се намира и до днес. Днес той може да бъде видян само в нискокачествено пиратско копие, ако може да се получи от колекционери.

За Гладиц загубата на мащабната творба заради намесата на Рифенщал се оказва катастрофа. Тя е похарчила по-голямата част от личните си спестявания за разходите по процеса и в продължение на няколко години не е снимала филм, като се е концентрирала изцяло върху процеса. След края на изслушването фондации и студия вече не предлагат да финансират новите ѝ филми. Режисьорката на документални филми на практика остава без работа.

Тогава тя се заема да разкрие измамата на Рифенщал на всяка цена. Разследването срешу „любимата режисьорка на Хитлер“ я обсебва изцяло.

Невъзможно е да се установи точната степен на участие на Рифенщал в тези престъпления, въпреки че тя едва ли е имала илюзии относно съдбата на евреите и циганите

Нина Гладиц се заинтересува от историята на Рифенщал през 1977 г. Един познат ѝ изпраща молба от Йозеф Райнхардт от център за подкрепа на жертви на нацисткия режим. Оцелелият помолил за финансова помощ и разказал как Рифенщал е използвала и мамила ромски затворници през 1940 г. За Нина, която е родена през 1946 г., следвоенното наследство остава болезнена тема. Връзката ѝ с родната ѝ майка е трудна, тъй като дъщерята от малка подозира майка си, че е нацистка и симпатизира на Хитлер. По време на скарвания фрау Гладиц казвала на момиченцето: „Ти не си ми дъщеря. Сигурно си подхвърлена от циганиге.“

Това, което най-много притеснява Нина, е, че въпреки близостта ѝ с ръководството на НСДАП (Националсоциалистическата германска работническа партия), след войната за връзката на Рифенщал с нацистите почти не се говори. Въпреки това всички най-известни творби на Рифенщал по един или друг начин са свързани с нацисткия режим: това са три филма за партийни конгреси и известният „Олимпия“ – хроника на Олимпийските игри в Берлин през 1936 г. Лени ръководи и специален филмов екип, който отразява войната в Полша. Там тя почти сигурно е станала свидетел на масовото убийство на евреи, въпреки че по-късно твърди, че не е знаела за геноцида.

Авторът на биографията на Рифенщал, Юрген Тримборн, казва следното за нейното участие в нацистката кампания: „Няма доказателства, че Рифенщал е знаела повече за убийствата на евреи от всеки друг. Като повечето германци обаче тя е знаеше достатъчно, за да разбере, че е по-добре да не се задълбочава в тази тема.“

За Гладиц ситуацията изглежда много по-ясна. В окончателната версия на филма „Ниски земи“, излязла след войната, са отпаднали по-голямата част от циганските сцени, но това не успява да изтрие напълно неприятния спомен: остават очевидци, които описват както самото заснемане, така и ролята на Рифенщал.

В разговор с Гладиц Райнхард си спомня, че при пристигането си на снимачната площадка в баварската община Кройн след преход от 200 км те веднага са били изпратени на работа. Храната и условията били дори по-лоши, отколкото в лагера. Трябвало е да спят в обори за добитък, под постоянна охрана. След като снимките приключват през ноември 1941 г., ромите са принудени да се придвижат пеша до най-близката железопътна гара. Не им е позволено да вземат дрехите си от снимките; трябва да се върнат със същите дрипи, с които са пристигнали преди повече от година. Междувременно децата са пораснали и много от тях трябва да ходят боси в студа, защото краката им не се побират в старите обувки.

Когато съдът забранява прожектирането на филма „Време на мрак и мълчание“ заради противоречиви сцени, Нина не оттегля обвиненията срещу Рифенщал, а решава да ги докаже и подновява разследването – сега под формата на книга.

За Гладиц разобличаването на Рифенщал се превръща в дело на живота и в нейна лична вендета

Това, което най-много наранява Гладиц, е, че след десетилетия на спорове относно статута на Рифенщал в нацистка Германия, Лени отново става звезда и е почитана почти като героиня. Редица феминистки я възхваляват за „успеха ѝ в такава патриархална среда като Третия райх“. Филмовите критици се позовават на факта, че изкуството може да се разглежда отделно от контекста, в който е създадено.

Книгата на Нина Гладиц „Лени Рифенщал. Кариерата на една престъпничка“

През 1998 г. Рифенщал е поканена като почетен гост на банкет по случай 75-годишнината на списание Time, където е посрещната с бурни овации. През същия период и през следващите години (вече след смъртта на Лени през 2003 г.) Гладиц издирва други свидетели на нечовешкото отношение към участниците в снимките. Една от тях е Роза Винтер, която оцелява, а на 17 години е била статистка в „Ниски земи“. Тя избягва от снимките и се връща в лагера, защото се страхува за майка си, която все още е там. Когато бегълката е хваната, Рифенщал настоява момичето да бъде строго наказано. В резултат на това то остава в концентрационния лагер Равенсбрюк през по-голямата част от войната.

Друга жертва е режисьорът и оператор Вили Цилке, който е заснел и монтирал пролога на „Олимпия“ (Рифенщал го преработтва изцяло и премахва Цилке от надписите), но получава нервен срив, настанен е в психиатрична клиника и се превръща в срамна тайна за нацисткия режим. През 1942 г. Рифенщал издейства освобождаването на Цилке и назначаването си за негов настойник, за да може Вили да ѝ помогне в работата по филма „Ниски земи“. В непубликуваните си мемоари режисьорът описва как Лени го кара да спи в неотопляем килер, охраняван от есесовци. Дават му толкова малко храна, че едва не умира от глад.

Според Гладиц почитта на Рифенщал към Хитлер служи и като косвено доказателство за нейната неморалност – едва ли е било възможно да се възхищаваш искрено на фюрера и да влезеш в най-близкото му обкръжение, без да си наясно с методите му. Докато работи върху книгата, Нина спори с много познати режисьори и историци, за които смята, че не приемат достатъчно сериозно връзката на Рифенщал с нацизма. Всеки опит да се оправдае Лени предизвиква справедливия гняв на Гладиц. Целият ѝ живот се свежда до разобличаването на пропагандатора – тя прекарва часове в обсъждане на темата с приятели и рядко се разсейва с друга работа.

Нина завършва книгата през 2015 г., но я публикува едва през 2020 г. Около 30 издатели отхвърлят ръкописа от хиляда страници. Редакциите и съкращенията дразнят принципната Гладиц. Когато книгата „Лени Рифенщал. Кариерата на една престъпничка“ излиза, Нина не е доволна дори от повечето положителни отзиви. Тя смята, че авторите им са пропуснали важни подробности и не са подходили достатъчно сериозно към темата. Съгласява се да бъде интервюирана само от журналисти, които са прочели цялата книга.

В кореспонденция с приятели Гладиц нарича книгата „бебе, родено след 50 години бременност“. „Най-накрая успях да унищожа паметника на Рифенщал с всичките 675 грама от книгата си, с този хартиен чук“, радва се Нина през есента на 2020 г. – Сега дори майка ми ще трябва да ме вземе на сериозно.“ Когато критиците изтъкват, че Лени във всеки случай е по-малко виновна за престъпленията на режима, отколкото идеолозите и лидерите на НСДАП, Гладиц контрира, че по този начин и Хитлер може да се обяви просто за второкласен пейзажист.

Всеотдайната ѝ работа и не особено здравословният ѝ начин на живот подкопават здравето ѝ и тя умира през април 2021 г. на 75-годишна възраст, по-малко от две години след края на кръстоносния ѝ поход срещу Рифенщал. За някои Нина остава жена с психологически проблеми, която проектира образа на майка си върху Лени и се изправя срещу травмите от детството си, като я преследва. Други я смятат за изключителна личност, която е развенчала мита за щастливото невежество на Рифенщал. Ясно е едно – личният и задочният сблъсък между двете режисьорки в продължение на няколко десетилетия сам по себе си се е превърнал в невероятно увлекателна история.

По „Медуза“

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.