Журналистите си отиваме като всички хора, от някои остава по нещо. Случки с Росен Янков

Новината за смъртта на Росен Янков във вестник „24 часа“, на който е бил дълго време зам.-главен редактор.

„Умря журналистът Росен Янков”, пише „24 часа” и много колеги звъннаха да ми кажат – „Как може, защо така са го написали във вестника”. Други информационни сайтове пишат „Почина…” Става дума за един от основателите на „24 часа“.

Доколко думата умря носи отношение – някои може да спорят. Точно „24 часа” въведе разговорния език във вестника в началото на 90-те. И Росен Янков беше един от хората, които направиха този вестник най-популярен в онова време. Янков беше негов дългогодишен зам.-главен редактор. Филолог, брилянтен познавач на българския език, трябва да му се признае. Онези, които мислят, че в „24 часа” са работили гамени и малограмотни, много бъркат. Вярно, имаше и по някой такъв, но Янков беше езиков виртуоз и перфекционист. И като такъв някои го недолюбваха в редакцията. И постепенно го избутаха настрани.

Но няма да остане само с този спомен.

Написа две книги за предателството на Левски. Съвсем сериозни, задълбочени изследвания от всички източници. Изрови нови факти. Ще оценяват книгите му и след години.

Янков беше особняк и затворен човек. Починал на 62 г. от усложнения след перфорация на язва. Изглежда не е бил много внимателен към здравето си. Както и повечето хора, впрочем. Стигат до една възраст, когато вече всяка болка може да бъде фатална, а я подминават, сякаш са 30-годишни.

С Росен се знаем още отпреди 1989 г. В края на соца след университета аз постъпих в списание „София”, където ме назначи Стефан Продев, нов главен редактор тогава, дошъл от БТА. А Росен Янков беше постъпил на работа в БТА. Попаднал в един отдел, който пишеше специалния бюлетин за ограничен кръг читатели. Сваляха цели текстове или резюмета от предаванията на чуждите радиостанции на български – „Свободна Европа”, Би Би Си и др., превеждаха от агенции и от чуждия печат неща, които не можеха да се печатат в тогавашните вестници. А читателите бяха ограничен кръг хора – бюлетини С2, С3, някои само за няколко души от най-висшата върхушка…

През 1988 г. уволниха Стефан Продев от „Народна култура”, където изкара около година като главен редактор. Росен Янков му беше фен. И не само той. Много колеги смятаха Продев за най-големия жив български публицист тогава. Беше и безкрайно честен и почтен човек, който не измени на съвестта си. В края на режима колелата на властта скърцаха и го изхвърлиха. Някъде през декември май беше, Петър Увалиев по Би Би Си обяви Продев за човек на годината. По-късно, когато Увалиев дойде в България, отиде във в. „Дума“ на крака да се срещне с Продев. Но тогава той вече беше уволнен, седеше си вкъщи, минаваше понякога вечер в старата си редакция на списание „София”, където впрочем дойде да му донесе поканата за закуската с Митеран и представителят на френското посолство. Продев не искаше да го приеме вкъщи, да не предизвиква толкова службите. И им организирахме среща в редакцията една вечер. На улица „11 август” пред редакциията се разхождаха цивилни ченгета и много не се опитваха да се крият.

Та някъде в този момент Увалиев обяви Продев за човек на годината. И Росен Янков, който четеше и пишеше тези секретни бюлетини, мина през редакцията и тихичко казва на ухо – „Абе, ще изнеса няколко страници от бюлетините, да ги дадем на Продев да прочете какво говорят за него. Да зарадваме човека, сигурно му е тежко”. Идеята му беше той да изнесе, а аз да ги занеса на Продев. И ги изнесе, пъхнал под дрехите си страници от секретния бюлетин. За да не се установи липсата, изтичах набързо в при един съученик, който работеше в правителствения хотел „Рила”, там имаше ксерокс, а ксероксите тогава бяха рядкост и не можеше току така да си копираш нещо, без да го забележат какво е. Но моят съученик, както се казва в устата на вълка (УБО – Пето управление на ДС), изкопира по един екземпляр от няколкото страници от бюлетина С3, в които се говори за Продев.

Взех копията, оригиналите ги върнах бързо на Янков, някъде се видяхме до БТА. Как ги е внасял, изнасял, той си знае. Задрасках по копията някои символи, които издаваха часове, смени, инициали на дежурни редактори и преводачи. С Янков решихме, че по-добре така, ако попаднат където не трябва, да не ги улесняваме. И отивам при Стефан Продев вкъщи. Първо звъннах да му кажа, че идвам. Той се зарадва, в това особено време на клубове и дисиденти, идвах за нещо, пък не му обясних по телефона какво. Като влязох у тях, му подавам копията от бюлетина, а той като стар кадър на БТА, веднага разбра и почна да пита, само че аз му показах с пръст пред устата да мълчи и той почна да чете. После му показах със знаци, че може да ги задържи. Разбра и откъде са дошли, знаеше, че Янков работи в този отдел.

Сега тия неща изглеждат смешни. Не сме ги смятали за някакво геройство и тогава, и по-късно. Само че този жест на Янков заслужава уважение.

Sic transit gloria mundi.

Човек в нашата професия не знае с какво ще го запомнят – с някоя книга, с някой жест, с някоя случка. А статиите и коментарите – те са преходни, пишеш като с пръчка в бързо течащата река от събития.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.