Как Тодор Живков прогони наш скулптор и той стана световен – In Memoriam Михаил Симеонов

Михаил Симеонов в ателието си 2021 г. Снимка: от страницата на художника във Фейсбук

 

 

Бележка от Иван Бакалов: На Нова година в САЩ на 92 години почина скулпторът Михаил Симеонов. У нас е слабо известен, макар неговата статуя на Паисий Хилендарски да стои на видно място до храма „Св. Александър Невски”. Негови работи има в Националната галерия и в още 2-3 галерии, статуята му на Захари Зограф стоеше в парка зад Националната галерия, беше съборена от хулигани, както и други бронзови скулптури там, и после преместена пред къщата музей на Захари Зограф в Самоков.

Симеонов е живял и работил през последните 50 години в Ню Йорк и Роуд Айланд. Заминава от България през 1965 г. първо за Тунис, след като Тодор Живков лично не харесал статуята му на Паисий и показал рязко неприязън към скулптора. След което му отхвърлили вече спечелени с конкурс проекти. По-късно Паисий все пак е преместен от първоначалното си място и разположен до храма благодарение на намесата на Светлин Русев, който в онова време е ходатайствал за различни творци, които са имали проблеми.

През 2009 г. публикувах в e-vestnik пътепис от Ню Йорк, в който се разказваше накратко и за Михаил Симеонов, и имаше снимка на слона на пред ООН. Припомних съдбата на художника, имаше и линк към неговия тогавашен сайт mihail-art.com.

Няколко години след това сайтът изчезна, реших, че скулпторът много е остарял, вече не работи и не контактува със света. За мое учудване преди около две години получих покана за приятелство във Фейсбук от него, той вече на 90 години. В страницата си (виж тук) публикуваше редовно снимки на свои творби, беше избрал социалната мрежа като ново средство, вместо сайт. И коментираше и отговаряше на въпроси на свои познати, приятели.

Писах му лично съобщение за интервю, не ми отговори и не настоявах повече.

Следващите редове са от изкуствоведа Филип Зидаров, който се е срещал лично с със Симеонов, и включват и разкази от скулптора за стълкновението му с Тодор Живков. Писани са преди смъртта на художника.

Статуята на Захари Зограф, докато е била разположена зад Националната галерия. Снимка: личен архив

***

Покрай Кристо неведнъж бе коментиран фактът, че с неговата кончина си отиде безспорно най-известният в света български творец в областта на визуалните изкуства на 20-ия и първите две десетилетия на 21-ия век. То и в тези изминали 100 години, други имена, освен неговото и на още двама-трима (Жул Паскин, Жорж Папазов, Николай Дюлгеров), кажи-речи няма други, които да са трайно останали в историята на изкуството в съответното течение или школа. Повечето други български артисти остават единствено в зоната на пожелателното мислене и на световната неизвестност. Всеки един от „успелите“ да се впишат в световната арт сцена българи, доброволно или принудително, става емигрант. Разбира се, това не е никакъв феномен, а отдавнашна практика – превърналите се впоследствие велики майстори не са били пророци в родното място (Ел Греко, Пикасо, Кандински…).

Статуята на Паисий до храм-паметника „Св. Александър Невски“. Снимка: Уикипедия

Но да се върнем към паметника на Паисий. По-възрастните си спомнят, че първоначално тази фигура беше разположена непосредствено до църквата „Света София“. Днес там от 1981 година се намира частично възстановеният на първоначалното си място Паметник на незнайния воин с монументалния бронзов лъв на Андрей Николов, оцелял след бомбардировките през 1943-1944 година. Истинската причина за преместването на Паисий няколко години преди това, е, както се шушукаше, че „първият ръководител на партията и държавата“ не го харесвал.

Разказва от първо лице Михаил Симеонов:

„Годината беше 1964. Паисий беше вече монтиран пред „Света София“, но само дни след това го завиха с платна и въжета и така стоя 8 месеца преди да го открият. Бях спечелил, след няколко проведени етапа, конкурс за паметник на Априлското въстание, когато една сутрин ми казаха да отида веднага в ателието си, тъй като Тодор Живков щял да дойде. Когато стигнах, вътре вече имаше милиционери, които отначало не ме пуснаха да вляза. По едно време дойде министър Вутов (Петър Вутов – председател на Комитета за изкуство и култура 1963-1966 – б. р.) и ми каза да завия статуята на София, която беше проект за един от входовете на столицата. Живков пристигна с голям антураж придружители и започна да дърпа платното около завитата фигура, а след това се обърна към макета с паметника на Априлското въстание и каза: „Абе това са турски гробища!“ „То е в мащаб 1 към 25“, му обясних. Беше хладен ден. „Тука е студено“, каза той, „Ела във вторник при мене в ЦК, за да се разбереме“, и си излезе.

Михаил Симеонов в ателието си. Снимка: личен архив

Около голяма кръгла маса със зелена покривка и чаши с червени и сини моливи седяха няколко от старите членове на ЦК, Митко Григоров, Вутов, както и Дечко Узунов, ректорът на университета, на когото трепереха ръцете и Владо Гоев от Министeрството на културата. Живков влезе и веднага се нахвърли срещу мен. „Когато минавам покрай твоя паметник си затварям очите!“ – показвайки с ръце как точно го прави. „За да не видиш какво пише на книгата, която Паисий държи“ – се чух да му отговарям (Текстът върху книгата е: „Българино, знай своя род и език“).

Министърът на културата Вутов се опита да ме защити и си загуби министерството просто пред очите ни. Атмосферата рязко се влоши. Владо Гоев, който седеше от другата страна на Живков, ми прошепна: „Михале, ако ни подгонят, крий се под масата!“

Малко след това Живков си излезе тряскайки вратата. Въобще не бях сигурен, че ще мога да си тръгна оттам, но никой не ме спря. Още същия ден всички мои договори, заедно с паметника на Априлското въстание бяха анулирани. Близки мои приятели, които имаха връзки във властта, бяха силно загрижени за мен след това сблъскване. Посъветваха ме: „Изчезни за малко, ако можеш“. За щастие имаше една възможност и това беше Тунис, където българи строяха голям спортен стадион в Бизерта и там трябваше да се прави една скулптура за вертикала. Издадоха ми паспорт, валиден 45 дни и важащ само за Тунис.“

В Тунис Михаил Симеонов пребивава 6 години и успява да се сближи с местна културна и политическа конюнктура. Излага свои работи заедно с артистичната група Ecole de Tunis. В изложба са експонирани и снимки на „уволнените“ проекти за паметници – Захарий Зограф, Асен и Петър, Пасий… Един ден неочаквано получава покана от президента Хабиб Бургиба да го посети в неговата резиденция Palais de Carthage. Там се оказват и снимки от експозицията. Резултатът от срещата е поръчка за серия скулптури, между които статуя на бележития поет и философ от 14-ти век Ибн Халдун, както и серия „биографични“ скулптури от живота на държавния глава.

Творби на Михаил Симеонов. Снимки: личен архив

За ателие на Михаил е предоставена зала в президентския дворец, където освен пластика, той започва своята серия акварели с абстрактна символика наименовани Sunday Morning, над която той ще продължава да работи и години по-късно. Бургиба знае за отношението на Тодор Живков към Симеонов и когато Живков пристига на официално посещение в Бизерта, президентът с усмивка го завежда да му покаже изпълнените от скулптора големи мраморни релефи от Мемориала на мъчениците.

 

В този период Симеонов работи и в Карара, Италия,

 

където прави скулптури в компанията на Хенри Мур, Марино Марини и Исамо Ногучи, а в съседното селище Пиетра Санта отлива своя голяма бронзова пластика Жак Липшиц, с когото се впоследствие се сприятеляват.

„Каменоделците към ателиетата бяха дребни на ръст, търкаляха огромни мраморни блокове като захарчета и кръгли камъни като пити сирене. Веднъж бях затънал с колата си в пясъка на Forte dei Marmi – пристанището, където товареха мрамора, а те дойдоха и я вдигнаха като перце. Един топъл ден дойде Марино Марини, облечен с балтон и намръщен, за него изчукваха от сив пясъчник една от фигурите му – легнал кон. Поиска черна боя и му донесоха в стара консервена кутия с износена и разкрачена бояджийска четка. Той я взе и направи една дълга линия върху камъка. Стоях очарован и щастлив да видя този чуден жест на големия скулптор“,
разказва скулпторът.

Рисунка на Михаил Симеонов, която е публикувал в страницата си във Фейсбук.

Към края на 1968 година се получава информация, че българският му паспорт няма да бъде продължен. Става ясно, че ако иска да продължи да работи като свободен артист, трябва да се установи за постоянно някъде на Запад. По собствените му думи: „Връщането ми обратно в кошарата стана абсурдно – стремях се към нещо различно“. Подава молба за американска имигранска виза. Процедурата през тежката документалната бюрокрация трае две години, но когато накрая взема самолета от Рим и каца в Ню Йорк с голям плик документи, но без входна виза, което най-често води до експулсиране. Но имиграционният служител изважда „зелената карта“ и изхвърля останалото в кошчето за боклук. А след това с усмивка се обръща към него с: “Welcome!” Мишо получава Нансенов паспорт на лице без националност, но с професия “exceptional artist”. Липшиц му помага да си намери жилище близо до своето и го представя в бронзолеярната Modern Art Foundry, с която в Мишо ще има много работа в бъдеще.

 

Първите години в Америка се оказват мъчителни

 

През 1971 в Ню Йорк успяват да пристигнат съпругата му Лилда и дъщеря им Яна. Първото му ателие е някаква бивша работилница с големи маси от твърдо дърво, което впоследствие се превръщат в скулптури. Тук Мишо продължава да усъвършенства техника, усвоена в Тунис – отпечатване на принтове върху японска оризова хартия Hosho, без преса от гравирани гипсови плочи с използване на акварел. Принтовете намират клиент в лицето на известната издателска къща Nabis Publishing House Editions. Работи много денем и нощем и ателието започва да се пълни с продукция, но липсата на контакти с колеги и приятели остава тежко изпитание. Измежду малкото са художникът Боби Даскала (Георги Даскалов), имигрант в Ню Йорк още от 50-те и придобилия по-късно популярност руснак Ернст Неизвестний, с когото по-късно през 2002-а правят съвместна изложба с бронзови пластики в галерия Pointdexter. Въпреки своята пълна неизвестност на американската арт-сцена за около две години нещата за Мишо постепенно започват да се стабилизират. През следващите 20 години ползва голямо ателие в Даунтаун, на 17-та улица и прави изложби в Италия, Швейцария и Швеция.

Рисунки от серията на Михаил Симеонов за слона.

След 1970-а е десетилетието, през което Мишо Симеонов постепенно се отказва от бронза и камъка и насочва интереса си към създаване на пластични форми от крехки материали – хартия, слама, пластмаса. Това се оказва и част от направлението, което той започва да изследва с творчеството си – граничните територии между ефимерното и материалното. Още в Тунис му хрумва идеята да прави „моментални снимки“ на природни елементи, на създадени от човек структури и дори на нематериални, свързани географията на планетата, понятия. В Сахара с кофа гипс и вода създава отпечатъци от пясъка на пустинята, в Елзас – на трева, в Ню Йорк – на детайли от вътрешността на асансьор, а в Кения прави „отливка от линията на екватора“. Тази своя лична творческа програма той нарича direct casting.

Така към 1976 в съзнанието на Мишо се оформя концепцията на артистичния проект, който изведнъж ще го превърне в световна знаменитост. Той учредява нон-профит тръст наречен „Cast the Sleeping Elephant“, чиято цел е създаването на пластика от жив дебелокож гигант и тази идея да стане част от движението за опазването на заплашената от човешката цивилизация дива природа на планетата. Името на проекта в буквален превод на български би могло да звучи като „отлейте спящия слон“, но авторът настоява на неговата непреводимост, заради множеството възможни конотации на думата сast, налагаща и различни смислови и асоциативни пластове. През март 1980 година със съдействието на правителството на Кения, див мъжки африкански слон е приспан от специален природонаучен медицински екип. Наркозата трае 72 минути, през което Михаил прави серия отливки на детайли от упоения слон. „Вземането на мерки“ от слона е извършвано с препарата alginat, с който се правят зъболекарските отливки, специално модифициран да стяга за три минути. През това време медицинският екип се грижи за охлаждането, дихателните и сърдечната дейност на упоения слон. На 73-та минута животното става и си тръгва без никакви телесни и емоционални усложнения.

Творби на Симеонов за изложбата Humanity Project. Снимки: личен архив

През следващите години артистът работи по осъществяване на материализирания вариант – бронзовата фигура на „събудения“ слон в естествен размер. В цялост проектът представлява философско и естетическо изследване на емоционалните връзки между човека и природната среда, от която е произлязъл и която рискува да унищожи, вероятно унищожавайки по този начин себе си.

Когато през 1992 г. имах възможност да се срещна лично с Мишо Симеонов,

 

неговият „Спящ слон“ вече му беше създал известност

 

Дотогава не бях го срещал; единствената стара информация за него, освен случая „Отец Паисий“ беше, че като студент в Художествената академия, баща ми (Любен Зидаров – б. р.), като временен преподавател по шрифт, му писал двойка, също и на Величко Минеков. Посетих го в неговото тогавашно ателие, което беше в Милбрук до Покипси – малко симпатично градче на река Хъдсън на час на север от „Голямата ябълка“ (Ню Йорк сити). Бях възхитен от забавния артист с едното леко притворено, сякаш намигащо око, от неговото излъчващо спокойствието на свободния артист, чувство за хумор и приятелска общителност. Срещата, обаче, беше почти „официална“ – вятърът на промените след 10 ноември и съдбата по време на първото правителство на СДС, за кратко ме бяха изпратили като културен аташе във Вашингтон. Заминах със свръх големи амбиции (впоследствие, естествено – неосъществени) да направя чудеса от българо-американски културен обмен. Една от идеите, беше за някакъв проект свързан с вече прочутия „художник невъзвръщенец“ Михаил Симеонов. „Спящият слон“, разбира се, се оказа една от основните теми за размисъл.

Бронзовият 6-тонен слон до сградата на ООН в Ню Йорк. Снимка: личен архив

Не след дълго Мишо ми звънна с молба да предам „по каналния ред“ неговото предложение: фигурата на слона предстоеше да се отлее в бронз и скулптурата трябваше да се разположи край сградата на ООН, като символ на борбата за опазване на дивата природа и като подарък от няколко държави, където, в резервати или на свобода все още оцелява най-големият земен бозайник. Идеята на Мишо беше, след като авторът на проекта и създател на пластиката е българин, макар и емигрант, България да стане една от държавите-спонсори и дарители на ООН за реализиране на статуята за природозащитната кауза. Още повече, че по това време течеше мандатът на Стоян Ганев като председател на Общото събрание на ООН. Лептата беше 10 000 долара за попълване на финансирането на отливането в бронз. Направих множество опити. Отговор нямаше. Ако не се брои устното, предадено ми чрез посредници съобщение: „Няма пари за такива работи“. След това правителството на Филип Димитров падна и моята дипломатическа кариера скоропостижно приключи с отзоваване.

На 18 ноември 1998 година тогавашният генерален секретар Кофи Анан тържествено откри в градините на ООН скулптурата „Cast the Sleeping Elephant“ – като подарък за организацията от Кения, Намибия и Непал…

 

Кофи Анан казва на откриването:

 

„В прочутата си творба „Извън Африка“ Карен Бликсен (бел. ред. – известна и с псевдонима Исак Динесен) е написала: “Слоновете неизменно следват пътя си, като че ли имат среща на края на света“. Този наш приятел тук явно е успял; радваме се, че е оцелял в своя дълъг преход. Защото днешният ден е специален: Правителствата на Кения, Намибия и Непал безспорно са заслужили нашата сърдечна благодарност за този щедър дар за ООН… 18 години изминаха откак Михаил Симеонов приспа в Кения едър самец, за да направи отливки от тялото му, преди същият да се завърне, ненаранен, към живота си в дивата природа. От тогава до днес осъществяването на проекта трябваше да премине през редица изпитания… Последното от тях се отнасяше до начина на транспортиране на скулптурата от от Бруклинската бронзолеярна дотук. В крайна сметка нашият приятел беше превозен на широка платформа по протежението на Пето авеню и монтиран на място с кран. Днес, застанали пред образа на това могъщо и благородно животно, можем да се убедим, че чакането си е заслужавало. Самото му огромно присъствие ни изпълва със смирение. И би трябвало. Защото ни припомня, че има по-големи и по-важни неща от самите нас. Кара ни да осъзнаем, че Земята не е наша собственост, а съкровище, което трябва да опазваме за следващите поколения…

Творби на Михаил Симеонов от серията Wire~Wine collection. Снимка: личен архим от фейсбук-страницата на автора

Казват, че слоновете никога не забравяли… Нека не забравяме, че когато следващи поколения ще се разхождат в този парк, слонът ще продължава да бъде тук. И преминаващите покрай него ще усещат тежестта на 5-те му тона като напомняне за дълга, който имаме към Майката Природа; дълг, който ако забравим, може да се превърне в наша гибел…“, завършва Кофи Анан.

За кой ли път е пропуснат шансът да се срещнат името на автора и неговата, може би вече бивша държава. Още едно доказателство на тезата, че творчеството само сътворява родината си.

В годините преди и след като проектът Cast the Sleeping Elephant осъществява своя материален и перманентен епилог, Мишо не престава да следва другите свои творчески серии в различен медиум:
Sunday Morning с акрил върху хартия,
Lilda – печатна графика,
Sky-walker в живопис и колаж със смесени материали,
Minotaur, Toys Artist’s Books – в разнообразие от триизмерни пластически следства,
серията Rocketships – „преносими сграфита“ или сглобените от меки алуминиеви листове пластики.
В продължение тази линия е неговата работа за изложбата Humanity Project за монументални имагинерни пространства населени с 3-метрови антропоморфни фигури от листов алуминий.

През 2005 година Михаил Симеонов се заселва в друго малко живописно градче в американската провинция – Поутъкет, окръг Провидънс в щата Роуд Айлънд (бел. ред. – северно от Ню Йорк) и

 

превръща стара мелница в своето ателие

 

Поутъкет e едно от най-старите колониални поселища в Нова Англия. Още в края на 18-ти век, благодарение на механизираната текстилна промишленост, тук започва американската индустриална революция. Тъкмо там, в „ситихола“, т.е. кметството на града, с голяма самостоятелна изложба е отбелязана кръглата годишнина на артиста, почетен заради „изключителния си принос в областта на съвременното изкуство“.

Творби на Михаил Симеонов в ателието му. Снимка: от страницата на художника във Фейсбук

Михаил Симеонов вече на достопочтена патриаршеска възраст – 91 години – продължава да работи. Всеки ден е в ателието си и продължава да превръща в материя от хартия, метални листа или гипс образите на своите творчески сънища. Същото, което е правил в продължение на изминалия над половин век. Така, както го е искал. Като свободен артист.

Дали понякога не е бил малко самотен и натъжен, че в родината му не са много онези, които си спомнят, че е имало някога някъде такъв артист? Въпреки че едва ли може да е самотен човек, чийто постоянен събеседник е творчеството. Почти съм сигурен, че подобно на Стареца на Хемингуей, сънуващ всяка нощ гонещи се по морския бряг лъвове, Мишо, насън или наяве, постоянно общува със своя превърнат в знак и в мисия отлят за вечността Слон, може би най-верният му почитател. Една стара африканска притча разказва, че човекът и слонът били родени под едно и също дърво. Затова винаги, когато единия тръгва, другият ще го последва…

Със съкращения от въпреки.com 

 

Арт & ШоуИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.