„Някъде все още има слънце“ – спиращ дъха мемоар за Холокоста

Майкъл Грюнбаум

Разказът на Майкъл Грюнбаум помага на младите читатели мислено да се поставят в невъобразими условия – и им показва как деца, не по-различни от тях самите, са успели да оцелеят.

По думите на Марго Стърн Стром, авторката на „С лице към историята и нас самите“, Майкъл Грюнбаум предлага на днешното поколение млади читатели една много специална книга, която ще предизвика едновременно емоции и размисъл. „Някъде все още има слънце“ (Колибри, превод Деян Кючуков) се чете като личен дневник на едно чешко момче, а по-късно и тийнейджър, правдиво отразяващ най-съкровените му мисли и чувства през периода от 1939 до 1945 г. Книгата е финалист за Националната награда за еврейска литература, носител на наградата Златен медал за избора на родителите и на отличието Юрика, сребърна награда за детска нехудожествена литература.

„Това е книга за моите преживявания от девет- до петнайсетгодишна възраст, когато германската нацистка армия завладя Прага, моя роден град, а после направи всичко възможно да унищожи еврейската общност в него. Разказът е за невероятната смелост, постоянство, изобретателност, издръжливост и воля на един човек (майка ми) да остане жив и да съхрани надеждата, че в крайна сметка ще дойдат по-добри времена. Това е история, която реших да разкажа на света едва на преклонна възраст. Защо чаках седемдесет години? Е, това е отделна история сама по себе си“, споделя авторът.

Майкъл Грюнбаум е роден в Прага, Чехословакия, през 1930 г. Баща му е виден член на еврейската общност в Прага. След като нацистите окупират Чехословакия през 1939 г., бащата на Майкъл е арестуван, изтезаван и изпратен в Малката крепост в Терезин, където е убит в рамките на две седмици. Майкъл е изпратен в Терезин през 1942 г. заедно с майка си и сестра си и остава там до края на войната. Семейството се завръща в Прага, изгубило роднини, приятели и имущество. Напускат страната през април 1948 г. и прекарват две години в Куба, докато не им бъде разрешено да влязат в САЩ. В Куба Майкъл посещава американска гимназия и я завършва за две години, за да влезе в Масачузетския технологичен институт (МТИ). Дипломира се от МТИ като бакалавър по строително инженерство. По време на Корейската война е призован и прекарва две години в армията. Работи в пътното ведомство на Чикаго, Илинойс, и се запознава със съпругата си Телма, за която е женен в продължение на петдесет години. Следва откъс.

На онези 1,5 милиона еврейски деца, които бяха убити по време на Холокоста, и по-специално на всички нешарими – не само на малцината оцелели, но и на всички момчета, които живяха с мен в стая 7 на сграда L417 по време на две и половина годишното ми пребиваване в концентрационния лагер Терезин в Чехословакия. Много от тях бяха далеч по-талантливи от мен, но за жалост, животът и приносът им към обществото бяха прекъснати преждевременно в газовите камери с пристигането им в Аушвиц. И на нашия лидер Франсис Майер, известен още като Франта, който на двайсетгодишна възраст преодоля невъобразимо трудни обстоятелства и се превърна в баща на около осемдесет буйни и непокорни момчета и ги научи да оцеляват, като изградят екипен дух, който е жив и до днес.

Увод

ПРЕЗ МЕСЕЦ МАЙ 1945 г., няколко дни след освобождаването ни от концлагера Терезин, майка ми написа следното писмо до роднини, живеещи в чужбина:

Това е първото ми писмо, при което зорките, безпощадни очи на цензурата не ровят в мислите ми. Не знам откъде да започна, за да опиша (без да пропускам нищо) нещата, които преживяхме през годините, откакто се видяхме за последно. Всяка картичка, всеки колет от вас бяха искрица топлина, късче от щастливата среда, която загубихме. Докато пиша, си ви спомням както навремето, и все пак имам чувството, че никога няма да успеем да намерим мост към хората, които живяха навън и които, за щастие, никога няма да познаят целия ужас, страх и дълбока скръб, сполетели ни през изминалите години.
Почти не храним надежда да намерим някой от нашите роднини жив. Самите ние оцеляхме като по чудо. Три пъти ни събираха, за да ни транспортират, а Миша – дори четири! Не можете да си представите контраста между живота и смъртта. Изглеждаме добре, въпреки че храната беше крайно оскъдна. За илюстрация ще ви кажа само, че тримата общо сме изяли три яйца за две години и половина. Набавяхме ги тайно и ни струваха по 170 крони бройката. Сестрата на Миша работеше в пералнята, а той самият разнасяше товари, тикайки конска каруца. Понякога ходеше при свой приятел с тетрадка под дрехата да взема уроци, но всичко се провали заради многото препятствия и липсата на време. Трябваше да работим по десет часа на ден.
Все още не знаем какво ни готви бъдещето. Никой от старите ни приятели вече не е сред нас. Не знаем дори къде ще живеем, абсолютно нищо! Но някъде по света все още има слънце, планини, морета, книги, малки чисти квартири и може би шанс за изграждане на нов живот.

Що за място описва майка ми? Къде едно момче е принудено да работи по десет часа на ден, вместо да ходи на училище? Какво е това „транспортиране“ и защо е било цяло чудо, че сме се спасили от него? И в какво точно се състои чудото?
Книгата, която държите в ръце, отговаря на тези въпроси и на още много други. Това е книга за моите преживявания от девет- до петнайсетгодишна възраст, когато германската нацистка армия завладя Прага, моя роден град, а после направи всичко възможно да унищожи еврейската общност в него. Това е история, която реших да разкажа на света едва на преклонна възраст. Защо чаках седемдесет години? Е, това е отделна история сама по себе си.

Майка ми почина през 1974 г. и аз наследих албума, събиран от нея след войната – албум, съставен от спомените, които бе запазила от Терезин. Терезин беше транзитен лагер в Северна Чехословакия, където събираха повечето евреи от страната (и от някои други части на Европа), преди да ги изпратят в Аушвиц за унищожаване.
По сантиментални причини пазих албума ѝ у себе си всичките тези години и едва неотдавна реших да потърся място, което да се погрижи за него също толкова добре, колкото мен. Колебах се между Мемориалния музей на Холокоста във Вашингтон, Музея на гетото в Терезин, Еврейския музей в Прага и „Байт Терезиенщат“, кибуца в Израел, който събира и излага на показ експонати от Терезин. В крайна сметка реших да даря албума заедно с моя споменик (в който много от моите съквартиранти в Терезин са написали паметни страници) на Мемориалния музей на Холокоста в САЩ, защото чувствах, че това е безопасно място, разполагащо с финансовия ресурс да опази двата скъпоценни предмета в добро състояние за потомството.
Госпожа Джудит Коен, една от архивистките на музея, дойде у дома и не можа да повярва на късмета си, защото напоследък рядко се срещат такива дарения. Аз ѝ давах не просто документ или два, а цяла колекция, организирана и добре запазена. Музеят бе толкова развълнуван от дарението, че реши да посвети цяла страница от календара си за 2010 г. на майка ми и нашето семейство. Госпожа Коен задели няколко страници от албума и ги включи в постоянната експозиция. Направи и кратък филм за „кураторския кът“ на музея, обобщаващ нашите премеждия при нацистите. Много от въпросните документи са възпроизведени в книгата, която държите в ръце.
Емоциите около цялото събитие ме вдъхновиха да напиша книга с картинки за деца. В оригиналната версия на историята едно мече разказва как семейството ни се спасява да не бъде транспортирано от Терезин в Аушвиц и от очакващата го там смърт в газовите камери. Ако се чудите защо избрах именно мече за разказвач, ще трябва да прочетете тази книга – обещавам, че в нея ще откриете отговора. А се спрях на детска книга, защото знаех, че има голямо търсене на литература за тази възраст. Също преди години бях написал няколко истории, разказвани от името на различни животни. Последваха напразни усилия да издам книгата, включващи многобройни писма до издателства и литературни агенти. В крайна сметка никой не пожела да я публикува. Една от изтъкваните причини бе, че децата, които играят с мечета, още не са съзрели да научат за Холокоста, а онези, които са достатъчно големи, за да научат за него, вече не си играят с мечета. Изводът бе, че съществува само тясна категория от потенциални читатели за подобна детска творба.
Добрата новина бе, че един от издателите се поинтересува дали не бих желал да работя с друг човек, професионален писател, който да ми помогне да разкажа историята за юношеска аудитория – предложение, което с готовност приех. Последваха няколко години работа с един писател, а после с друг, докато не се появи тази книга. Трябва да призная, че съм много доволен от резултата.
Разказът е за невероятната смелост, постоянство, изобретателност, издръжливост и воля на един човек (майка ми) да остане жив и да съхрани надеждата, че в крайна сметка ще дойдат по-добри времена. И тези времена наистина дойдоха, макар и на друг континент. След освобождението ни през 1945 г. се върнахме в Прага и положихме всички усилия да заживеем нормален живот, но скоро започна да изглежда, че комунистите ще поемат управлението на страната. Майка ми, виждайки накъде отиват нещата, писа до наши приятели в САЩ, за да поиска визи за нас. Шест седмици след официалното идване на комунистите на власт напуснахме Чехословакия, но трябваше да изчакаме две години в Куба, докато ни дойде редът да влезем в Съединените щати.
Точно както бе мечтала майка ми, тук успяхме да възстановим живота си. А тръгнахме почти от нищо. На четири пъти губихме цялото си имущество. Първо нацистите конфискуваха всичко, което можаха. После складът в Лондон, където бяхме изпратили останалото, бе разрушен от немска бомбардировка. Позволиха ни да вземем в Терезин само по петдесет килограма багаж на човек. След като се прибрахме от лагера, едва малка част от вещите ни бе върната от съседи и приятели. А онова, което изпратихме до Ню Йорк на заминаване от Чехословакия, бе продадено на търг, защото някой бе забравил да плати месечния наем. Всеки път трябваше да започваме отначало, но урокът, който усвоихме, беше, че онова, което може да се купи с пари, е преходно и не е чак толкова важно в голямата схема на нещата. И аз, и сестра ми успяхме да си намерим прекрасни житейски партньори, да изградим нови семейства и по този начин да донесем на майка ни така заслуженото щастие.
Но в самата книга няма да намерите много щастие. Тя разказва за най-тежкия ми период – толкова тежък, че животът ми едва не приключи още преди да навърша петнайсет. Част от събитията вече са описани от покойната ми съпруга Телма Грюнбаум в нейната книга „Нешарими – децата, оцелели от Терезин“, публикувана преди десетина години. Но тук те за пръв път се описват специално за читатели на същата възраст, на която бях аз тогава.
В наши дни, когато се говори за Холокоста, често се казва, че той никога не бива да се забравя. Положително съм съгласен, но преди да се заречеш да не забравяш нещо, трябва първо да знаеш за него. Надявам се тази книга да послужи като „моста“, за който споменава майка ми в писмото си от 1945 г. Вярвам, че докато я четете, ще разберете света, в който живяхме – и едва не умряхме – от 1939 до 1945 г. А след като веднъж го разберете, надали някога ще го забравите.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.