„Не искам да вярвам в това“
Руската армия провежда специална операция за денацификация на Украйна, освобождавайки Харков, Мариупол и Николаев от нацистките батальони. Операцията протича по план и досега щеше да е приключила победоносно, ако нацистките бойци не бяха взели цивилни граждани за заложници. Те взривяват жилищни сгради и болници заедно с украински жени и деца, за да обвинят за всичко руските войски – защото в противен случай потокът от пари и оръжия от Запада към страната ще спре.
Между другото, Русия не нападна Украйна, а беше принудена да нанесе превантивен удар, защото само след шест часа Украйна щеше да атакува първа; освен това Киев разработваше атомна бомба, която да използва срещу Москва, а в тайни лаборатории в Украйна американците създаваха боен щам на коронавирус, който засяга само руснаците и се разпространява от прелетните птици. И като цяло Украйна е просто бойно поле между Русия и САЩ, на което се решава съдбата на бъдещия световен ред.
Как може да се вярва на нелепици, които напълно изопачават реалността, като приемат черното за бяло? Как може един очевиден агресор да бъде наречен миротворец, когато има хиляди документирани доказателства за агресия?
И все пак именно тези брътвежи са официалната позиция на Русия. И да, мнозина в Русия повярваха в това.
Разривът преминава през милиони семейства – по-възрастното поколение приема картина на света, която прилича на фотографски негатив, като спори и се кара до болка с по-младите си роднини, за които фалшификацията и лъжите са очевидни. Пропагандата на Путин, която е отговорна за психоемоционалната подготовка и оправдаването на братоубийствената и инвазивна война срещу Украйна, отново се оказва невероятно ефективна, дори когато лъжите ѝ би трябвало да вадят очите на всеки.
Как може да се обясни това? Нима само с доверчивостта на руския зрител? В края на краищата, в Русия все още има интернет, където всеки може да намери истината за войната в Украйна, и всеки може да погледне истината в очите, ако иска, нали?
Но истината за войната се изкоренява по всички възможни начини. Ако потърсите новини за Украйна от Русия, няма да видите думата „война“. Факт е, че тя, както и всяка информация за ситуацията на фронта, която се различава от твърденията на пропагандаторите, вече е криминално престъпление. Петнадесет години затвор за „разпространение на информация, очерняща действията на руската армия“. Три години за антивоенни призиви. Дори „Новая газета“, която току-що получи Нобелова награда за мир за своята честност и непоколебимост, е принудена да изтрие думата „война“ от заглавията си. Всички други критични медии и социални мрежи, които не са под контрола на правителството, просто са забранени и блокирани по време на войната. Руснаците все повече се оказват в херметична среда, до която истината няма достъп.
Но, разбира се, това не е всичко. Видеозаписи на бомбардировките, снимки на ранените и мъртвите проникват през мембраната на цензурата. Но фактите, снимките и видеозаписите на очевидци се оказват без значение. Оказва се, че те могат да бъдат отхвърлени, могат да бъдат поставени под съмнение или да им се даде различно обяснение, като се впишат в диаметрално противоположен разказ. Разказът е от първостепенно значение. Въображаемият свят има много по-голяма власт над хората, отколкото реалността.
След победата във Великата отечествена война (както наричаме частта от Втората световна война, която засяга Съветския съюз) и полета на Юрий Гагарин в Космоса моята страна не е имала повече триумфи. Хората нямат причина да се гордеят с родината си.
Победата във Великата отечествена война е постигната с цената на огромни загуби за съветския народ: не по-малко от двадесет милиона души губят живота си, жертви има буквално във всяко семейство. Заплатени с кръвта на техните близки, войната и победата стават свещени. Идеолозите и пиарите на Путин решиха да я превърнат в източник на легитимация, представяйки Путин и неговото обкръжение като наследници на победителите.
В личния си живот огромното мнозинство руснаци са напълно безсилни и безпомощни пред държавата, която им внушава верноподанческо, а не гражданско самосъзнание. Има огромно търсене на елементарно самоуважение и чувство за достойнство, но режимът на Путин се основава именно на потъпкването на човешкото достойнство, на политическата апатия и чувството за научена безпомощност. Вместо това на хората се натрапва имперски шовинизъм, маскиран като патриотизъм.
Правителството не е в състояние да подобри живота на руснаците, който от години се влошава, става все по-беден и по-кратък. Хората са нещастни и озлобени, бедни и уплашени и най-вече измъчвани от чувството за безцелност и безперспективност в един живот, който с всяка изминала година става все по-лош. И дори хората да осъзнават в сърцето си кой е отговорен за техните нещастия (не Зеленски или Байдън им пикаят в асансьорите им, наистина!), те нямат смелостта да го признаят дори пред себе си.
Пропагандата предлага удобен и възвисяващ мит, който им позволява да се примирят със съществуването си. Достатъчно е да отричаме фактите, достатъчно е да вярваме, че Великата отечествена война никога не е свършвала и продължава и до днес, че сегашното поколение руснаци също участва във великите подвизи на своите предци, чиято памет не бива да предаваме. Усещането за всеобщо участие в една велика историческа мисия играе изключително важна психотерапевтична роля – особено в страна, в която почти никой не вярва сериозно в Бога. В продължение на осем дълги години, след анексирането на Крим, всички пропагандни усилия на властите бяха насочени към това да убедят хората, че завземането на украински територии е оправдано поради войната с нацистите.
Няколко снимки на украински националисти със знамена със свастики и кадри от факелни шествия в Киев преди десет години бяха достатъчни, за да накарат руските зрители да повярват, че нацистите управляват цяла Украйна. Избирането на руския евреин Владимир Зеленски за президент с решително мнозинство в пряк народен вот вече не е важно. Окзва се, че фактите изобщо не са важни. Друго е по-важно.
Хората получават усещане за смисъла на живота. Най-накрая имат възможност да се гордеят със своята страна. Това се превръща във важен ерзац на чувството за самоуважение в ежедневието. Те може и да не стават от диваните си, но усещайки спада на жизнения си стандарт заради западните санкции, те сякаш водят война за своята истина и дори жертват нещо в тази война. Нещо повече, консолидираната западна реакция на руското нашествие е извадена от контекста на пропагандата и представена като агресия от страна на САЩ и техните съюзници, които искат да отслабят и унищожат Русия – както ни казваше Путин през всичките тези години.
Да, това не е реалност, това е хероиново опиянение, но хероинът дава едновременно еуфория и забрава, хероинът облекчава болката.
Да се опиташ да промениш мнението на онези, които вярват в правотата на „специалната операция“ в Украйна, е изключително трудно: в крайна сметка да признаеш, че именно руските войски бомбардират украинските градове, разрушават болници и училища, че от ръцете им загиват украински жени и деца, че срещу тях се изправя не един националистически батальон, а целият украински народ, означава да признаеш, че и ти си съучастник.
Това означава да изгубиш почти единствената опора, която ти позволява да не изпаднеш напълно в екзистенциален мрак, да не изгубиш себе си. Да признаеш реалността означава да изгубиш вярата, че си добър човек – основно чувство, което е абсолютно необходимо за живота – и да поемеш вината и отговорността за съучастие в една несправедлива война. И тогава трябва да наречеш своята страна страната на злото, а своя управник – тиранин. А това или изисква друго ниво на смелост, защото или ви принуждава да излезете от дома си и да се впуснете в отчаяна и вероятно обречена битка, или ви кара да признаете малодушието си.
Пропагандата на Путин ни вкара в ужасен капан. Като ни подтиква към негодувание и имперска носталгия, като ни дава усещане за принадлежност към една велика историческа мисия, тя всъщност прави моя народ съучастник във военни престъпления. И колкото повече кръвопролития, толкова по-трудно ще бъде за хората да повярват в истината, без да се изгубят напълно.
И все пак съм убеден, че този момент ще настъпи. От нея се страхуват и в Кремъл, иначе защо биха забранили всички източници на информация, които просто наричат войната – война.
Но в днешния свят истината не може да бъде блокирана. Хиляди руски войници, убити във войната в Украйна, рано или късно ще се завърнат у дома в черни найлонови торби. Десетки хиляди ще се върнат от фронта и ще разкажат на семействата си, че не са се сражавали с нацистите, а с народ, който някога наричахме братски. Милиони украинци, които са избягали от домовете си, и тези, които са загубили близките си, един ден ще успеят да позвънят на роднините си в Русия и ще им разкажат как е било.
Ужасна цена, която трябва да се плати само за да се повярва в реалността. Но искам да вярвам, че един ден ще намерим сили да погледнем истината в очите.
Виж повече за новата книга на автора: Плашещо пророчество за съдбата на Русия в „Граничен пост 2“ от Дмитрий Глуховски