In memoriam Павел Писарев – един човек от висшата номенклатура за миналото и Живков
Павел Писарев е сред най-известните имена в българската журналистика преди 1989 година. Роден е през 1934 г. в семейството на царски офицер и майка германка. На 19-годишна възраст става член на БКП. Дълги години пише в „Работническо дело”, работи и като кореспондент на вестника в Париж. През 70-те години е директор на „Българска кинематография”, бил е и заместник министър на културата. На два пъти, преди и след промените, оглавява БНТ като генерален директор.
…
– Били сте началник в медии и преди 89-а и после, ако можете да сравнявате?
– Ами аз преди 89-а година съм бил журналист в „Работническо дело”, бил съм кореспондент в Париж, бил съм директор на телевизията. Трябва да ви кажа, че медиите бяха обусловени. „Работническо дело” беше орган на Централния комитет на Комунистическата партия. Телевизията беше държавна телевизия. Така че аз съм работил в рамките на политиката на държавната медия, на държавата. А доколкото „Работническо дело” е било собственост на ЦК на комунистическата партия, съм работил под нейния контрол. Мога да кажа,че всичко, което аз съм писал, е излизало. Нямам спряна нито една статия в „Работническо дело”. И съм писал за Париж най-различни работи. Сега даже ги събирам да ги издавам и се учудвам как са били пускани. Обаче там е работата, че аз така съм мислел и така съм писал. Не е имало случай аз нещо да напиша и то да не е излязло или да говоря нещо по телевизията и да ми направят забележка.
– Тоест, съобразявали сте се с конюнктурата?
– Така. Но аз съм проверил тази линия и като ръководител например аз не съм пускал предавания, в които ще се издигне апелът „Долу комунистическата партия!” или „Долу Тодор Живков!” в телевизията, но и никой не ми е предлагал такива предавания… Така че разлика има доста сериозна. Такива големи журналисти като в „Работническо дело” Васил Акьов, Владимир Найденов, Иван Кирилов, Владимир Башев, Свобода Бъчварова – аз не мисля, че те са писали нещо различно от това, което мислят.
– Можете ли да сравните читателя от преди 89-а и днешния?
– Това са различни читатели, които живеят в различни условия. Предишният читател имаше по-голяма вяра в това, което е написано във вестника, възприемаше го като стопроцентова истина. Сегашният читател е много скептичен, той не възприема това, което чете във вестника и гледа по телевизията, като абсолютна истина. Обсъжда го. Освен това той има възможност да ползва различни източници на информация, сравнява и още при съприкосновението на два различни източника на информация, той вижда, че те не се покриват. Той започва да бъде предубеден, започва да се съмнява, запазва си правото на анализ, правото на последна дума. Но пък сега той е по-масово залят от информация от едно време. И е твърде възможно този масивен информационен поток да му въздейства. Съвременният човек е по-манипулируем отпреди, защото е подложен на много голям информационен натиск.
– Казвате, че днешните читатели не вярват на медиите. Смятате ли, че са паднали критериите в журналистиката, неща като обективност, достоверност на информацията?
– Сега основната задача на една медия е да се продаде. Преди основната задача на една медия беше да окаже влияние. Разбира се, тези неща са свързани – ако медията не се продаде, тя не може да окаже влияние. Ако тя не се потреби, не може да извърши предназначението си.
– Спомняте ли си телевизията тогава каква зрителска аудитория е имала?
– Ами аз се върнах от Франция 68-а година накрая, Франция имаше две телевизионни програми черно-бели, и България имаше две черно-бели телевизионни програми. Ние тогава покривахме повече от 2-3 от територията като сигнал. Когато напусках телевизията, вече 90 на сто от населението, това беше 71-а година, беше покрито с телевизионен сигнал. Нашият телевизионен сигнал покриваше Румъния до Карпатите, цяла Европейска Турция, покриваше Егейска Гърция до Солун, покриваше цяла Македония. Аз съм пътувал след това с кола с Невена Коканова и съпруга й Шарланджиев за един кинофестивал в Цариград, и където спирахме да пием кафе и да вземем бензин, навсякъде Коканова я познаваха и й казваха по няколко думи турчетата, които работеха на станциите. Което показва, че те гледаха нашите филми. Бяхме покрили целия Балкански полуостров. Това беше най-силната телевизия. Сега не е така. Даже ние и с радиосигнал не покриваме Балканския полуостров. Ако отидете от Бургас надолу към Турция, ще видите, че вие не можете да хванете нито една българска станция. Така че в това отношение България сериозно изостава.
– Как се съгласихте да станете началник на телевизията, 90-а, не ви ли беше тоя момент тежък да ставате шеф там?
– Аз цял живот съм се местил, където ми кажат да отида. Не съжалявам, защото участвах в една много интересна политическа година. Разбира се, тогава нещата вече бяха коренно различни. Тогава нямаше ръководство на Централния комитет на партията. Като станаха изборите, от изборния щаб на БСП са се обаждали да искат този или онзи да се включи в някое предаване. Но да ръководят, да организират, да се месят в кадровата работа на телевизията – не.
– Имахте ли идеи за някакви генерални промени тогава?
– Основното беше да проведем изборите за Велико народно събрание, генералните идеи след това. Главното беше да се даде нов облик на телевизията. Най-напред махнахме говорителите, тъй като те с физиономиите си олицетворяваха предишно политическо статукво. Тия журналисти, които бяха като гербова марка залепени за телевизията, трябваше малко да ги отлепим. Иначе населението не може да почувства, че има промяна. След това сериозна промяна стана с политическия плурализъм на програмите. Не можеше, то вече и самият обществено-политически живот беше различен и след като ние го отразяваме информационно, то от само себе си вече донесе този плурализъм от улицата и от обществените трибуни се пренесе в телевизията. Аз си спомням, като минаха изборите за Велико народно събрание, в България имаше евронаблюдатели, около 70 души. Част от тях дойдоха в телевизията, водеше ги американският сенатор Долън, те искаха да дадат заключение дали са демократични изборите. И поискаха да гледат програми на телевизията, аз им пуснах няколко информационни емисии, всеки си имаше преводач, ама те бърборят преводачите, те не ги и слушат. И тоя Долън гледа, гледа и вика „айде стига толкоз, нали има червени знамена, има и сини, значи телевизията е била демократична”. Това заключи.
– Навремето Владимир Костов ви е бил кум…
– Да.
– Като избяга имахте ли си неприятности…
– Не, нямах си неприятности. Никой не ме е закачал. Даже ме избраха за кандидат-член на ЦК.
– А той, като се върна, виждали ли сте се?
– Да, да, да. Обадих му се, виждахме се. И сега като идва всяка година, ми се обажда. Ние сме съученици от една гимназия сме, заедно сме работили в Благоевския комитет на комсомола, заедно сме работили в „Работническо дело“, много сме близки.
– По онова време, в ония години нямаше ли случаи, в които да си имате някакви неприятности?
– Е, какви неприятности? Неприятности непрекъснато има човек.
– В смисъл да ти вдигнат мерника, както се казва…
– Е, не могат да ми вдигнат мерника, защото аз бях член на партията още на 19 години и кой ще ми вдигне мерника? След това работя в „Работническо дело”, кой ще се занимава с мен? Освен Политбюро или ЦК … като станах кореспондент в Париж, за това нещо взе решение секретариатът. Като станах директор на телевизията, взе решение Политбюро. Значи с мен може да се занимава само Тодор Живков или секретариатът…
– Значи вие сте били номенклатура от горния ешелон?
– Ами аз съм бил номенклатура на Политбюро.
– В онова време някой разисквал ли е вашият произход? Какво точно ви е роднинството с някаква германска фамилия, благородна, фон Браухич?
– Никаква. Майка ми е германка и оттука най-различни слухове. Това са само приказки. За съжаление. Тоя слух откъде идва. Аденауер дойде в Париж на посещение. И там един фон Браухич, който му е съветник по медиите, който познава моята фамилия, взел списъка на чуждестранните кореспонденти, които да бъдат поканени на пресконференция на Аденауер. И се обадил на посолството да му осигурят присъствие на пресконференцията. И оттам тръгва слухът, че той щом се е обадил и се казва Браухич, значи аз съм някакъв негов роднина, тъй като майка ми е германка… Нищо лошо, ама не е..
– Казвате, че не сте имали спряна публикация, а налагало ли ви се е да се самоцензурирате?
– Само една статия не ми излезе. В Москва имаше една асамблея младежка в началото на октомври 1964 г. и най-накрая цялата младежка асамблея беше приета в Кремъл от Политбюро. И чакахме, чакахме в Георгиевската зала да дойде Политбюрото, час-час и половина. И по едно време се появиха всички. Хрушчов, Суслов, Брежнев, Микоян, Косигин, Подгорни, цялото Политбюро влезе през една вътрешна врата и Хрушчов дръпна една реч – пиян ли беше, шашав ли беше, така много странна реч. Вика, „Вие младежи обикаляте тука Москва, ама вие не сте излезли вън от Москва, да знаете там какво е – кал, няма осветление, стоки няма, глад има в някои райони…”. И тия го гледат отзад, ще го изядат. Връщам се аз в София, пиша една възторжена статия, пътепис, Москва каква е, щото там има и много интересни работи, културният живот особено тогава беше много интересен. Обаче статията не ми излиза. Един ден, два дена, пет, не ми излиза. И един ден пуснаха едно съобщение, че Хрушчов е махнат. Това беше една седмица след като се върнахме. И Боков, главният редактор, дойде от коридора и вика: „А, ти разбра ли защо не ти излезе статията. Щото хвалиш Хрушчов вътре, а те през това време са го махнали”. Така че друга статия оттам въобще спряна нямам. Аз 15 години работех във вестника.
– А с Тодор Живков като журналист срещали ли сте се?
– Ами да, той като беше в Париж, аз го отразявах. От София също дойде кореспондент. Имаше една голяма група, около 15 души журналисти с него. Аз отразявах срещата, беше много интересна срещата с Дьо Гол, посещението беше много важно и интересно и свърши много голяма работа.
– На Дьо Гол имали ли сте възможност да зададете въпрос?
– На една пресконференция го питах, ама той ми се подигра. Зададох един въпрос – защо избирателните райони в центъра на Париж са с по 20 -30 хиляди избиратели и избират по един депутат, а в предградията, комунистическите са по 200 – 300 хиляди избиратели и също избират по един. Зададох въпроса и той попита кой е задал този въпрос, втори път пита, от коя страна, от кой вестник… И като разбра, че съм българин, се захили и вика: „Е, вие какво искате на голистите да бъдат по 200 хиляди избирателите, а на комунистите по 20 хиляди? Е, има много да чакате, докато това стане”. И се захили.
– Някоя случка с Тодор Живков, имаше ли случай той да се изложи, все го подигравахме с вицове …
– Той да се изложи? Не. Той беше сдържан човек, повече слушаше. Такива дебелашки шеги той правеше, докато е в компания или на някакво масово събрание, да бъде по-весела атмосферата. Но той първо не пиеше никакъв алкохол, никога, беше пълен въздържател. Той нямаше висока култура, обаче беше умен, не беше глупав човек. Беше много осведомен, особено за българските работи знаеше всичко, четеше всички български книги. Ходеше на всички български пиеси, гледаше всички български филми….Така че, приказките дето се приказват за него…
– Много хора намират прилики между Тодор Живков и сегашния премиер Борисов…
– Сегашният премиер е простичък човек, плямпа много, оня не плямпаше, по телевизиите не е плямпал. Сега, кога ще го видиш всеки ден по телевизията сутрин, обед и вечер и да приказва … Бареков, или айде Тодор Живков ще го извика Гарелов и той ще дойде да приказва по телевизията глупости, нямаше такова нещо.
– С вас майтапил ли се е?
– Да се майтапи – не. Но той като гледа 2-3 български филма ме викаше да разговаряме по филмите. Той, така, голям хитрец. Пита: „Как се преценява филмът във вашите среди или как се преценява в България, тоя филм ходи ли някъде по фестивали в чужбина, чужди кинаджии гледали ли са го?”… И събира информация и мълчи, нищо не казва. Задава въпроси, подпитва оттук, подпитва оттам. Веднъж бяхме с Христо Христов и Невена Коканова, да го каним да дойде на фестивала във Варна. И той изведнъж почна да говори за българските филми, и казва: „Абе вие правите много критични филми, бе, много критични филми правите…”. Имаше предвид филмите на Гошо Мишев, на Едуард Захариев „Вилна зона”, там на Людмил Кирков имаше такъв режисьор и той работеше с Гошо Мишев като сценарист, вика: „Абе внимавайте, социализмът не е толкова силен строй, какво мислите. Русия – вие знаете ли какво е вън от Ленинград и вън от Москва, утре ще натиснат, ще рухнем, ние сме два-три пъти по-бедни страни от Запада, трябва, вика, да критикувате, ама давайте и другата гледна точка. Аз разбирам, че без критика драматургия и изкуство няма, за пропаганда си има други средства, обаче вика, трябва да бъдете по-внимателни”. Това някъде 74-75-а година ги приказваше тия работи.
– Вие говорите за периода, когато бяхте шеф на „Българска кинематография”. Колко време бяхте…
– Там бях седем-осем години…
– И през това време се срещахте с Тодор Живков?
– Два-три пъти в годината той ме е викал за филмите, идвал е на всички наши фестивали. Идвал е даже в киноцентъра да гледа филми, току-що направени. Той проявяваше интерес да ги види. Вдига се сам, никой нямаше с него, гледа филма. Викаме режисьора, идва директорът на студията, идва Христо Христов, председател беше на съюза, той се среща с нас, пием по едно кафе след това, приказваме. Интересуваше се той. Аз съм го придружавал на почти всички български пиеси… Обаждат ми се от неговия секретариат, че той иска да бъде довечера да кажем на „Човекоядката” на Иван Радоев…
– А защо вие сте го придружавали?
– Ами той иска, който си отговаря за ресора. В комитета, като бях, след киното, заместник-министър, отговарях за театрите. Като ходеше във ВИТИЗ, викаше зам.-министъра на образованието, винаги го придружава прекият ресорен началник.
– Свидетел ли сте да коментира пиеси по някакъв начин?
– Коментира, разбира се. Той след това събира целия състав, слуша какво приказват, пита ги. Те си разказват вътрешните клюки, борби, половината артисти не им дават роли, а те се смятат за гении. Той ги слуша, хили се … Имаше достъп до него… Актрисите му пускат разни бележки в джоба, че искат апартаменти, искат да ги премести в някой друг театър…
– Е, защо Тодор Живков да ги мести?
– Е, сега… Защото по-лесно ще стане, по-бързо… Сега тази работа я върши някой богаташ. Обажда се в театъра, дава 100 хиляди – 200 хиляди за някоя пиеса, ама ако играе тази актриса. То е същото.
– Страхуваха ли се хората на изкуството от тези срещи?
– Не, те ги търсеха. Защото първо, той като идва в тоя театър, други началници не могат да се карат на директора. Ако някой изкритикува пиесата, той ще каже: „Абе я си гледай работата, тая пиеса я гледа другаря Живков, много е хубава!” Те сами го търсеха. То си беше доста еднолична власт. И така.
– Имало ли е случаи да се обидите на някакво отношение тук последните години като човек от номенклатурата, да ви обиди някой…?
– Е, кой? Никой не ме е обидил, за какво да се обидя…
– –
Интервюто е публикувано в e-vestnik 2009 г., тук със съкращения.