Вълна́та или илюзията на един български писател

Димо Райков. Снимка: личен архив

Дължа това обяснение на моите хиляди верни читатели за внезапното ми, да, вече едномесечно отсъствие от мрежата. Толкова много дългогодишни читатели, а и съвсем нови, ми пишат и питат защо съм замлъкнал, думите им – „Г-н Райков, липсвате ми…“ са за мен най-ценната награда.
Непрекъснато търсят и книгите ми, искат да им ги изпратя с автограф, особено сега се търси най-новата ми книга „55 дни карантина в Париж“, която се превърна в библиографска рядкост и където има постоянен автограф с посвещение, но поради независещи от мен причини не бих могъл да откликна.
Но затова пък мога да ви изпратя, мои приятели, тези думи-обяснение и своеобразно споделяне на моята болка, която, сигурен съм, е и ваша. Това мога засега, това и правя.
Нека да е наистина велик нашият Великден за добрите хора и читателите на моите 17 книги и хилядите ми публицистични текстове, които могат да се намерят в мрежата!
Прегръщам ви! А когато дойдат по-добри, по-човечни времена, пак ще бъдем заедно.

Когато човекът наближи една достойна възраст, когато започне да губи и здраве, и уж вечни приятели, той започва да усеща как животът се оттича между пръстите му и, ще не ще, започва да се настройва на оная вълна, която е стара-стара, да, колкото е стар самият свят – равносметката…
И тя, Вълната, в един миг идва. По-точно връхлита…

Когато балонът се пукне и илюзиите се разпръснат на мънички парченца, ти разбираш думите на умиращия ти баща – „Лъжовен свят, било ли е, не е ли било…“

Много са причините, дами и господа, мои верни читатели, заради които се отдръпнах от моята любов – Фейсбук, която обожавах всеки ден над десетина години топло и от душа.
Но една наистина е над всички.

Вербалното и агресивно насилие през последните две години от страна на арогантната простотия, тоталната неграмотност и липсата на капчица човешко у голяма част от днешното човечество ми показаха, че въображението и чувствителността са противопоказни в този опериран откъм сърдечност свят.
Голямото отрезвяване започна с появата на вируса.

Всъщност Короната показа истинския вирус, който убива човека. Тоест, неговите демони, там, вътре в него.
А последните няколко месеца развихриха тази вакханалия и тя достигна чудовищни размери.
Аз предусетих това.
Още в началото на това човешко безумие, наречено война за шепа пръст, пръст, от която сме дошли и в която пак ще отидем, аз знаех какво и как ще стане.
И не исках да бъда съучастник на злото. Написах един разказ – „Парче картон или Жан, Ханс и Алена“, разказ-вик за човешкото в човека.

Цял живот съм се борел чрез думите си, изтръгвани от сърцето ми с цената на съсирени мигове и пречупени късове живот, моят българин да стане по-добър. Не се отчайвах и не спирах, дори когато той почти всекидневно ме зашлевяваше – „Кой си ти, та да ми казваш какво да правя, аз си зная всичко, аз акъл не искам, пари ми дай…“
Да, не се спирах. Понасях жестоките удари и на свои, и на чужди, но продължавах. Защото бях обладан от наивната вяра, че светът, че моята България не могат без доброта да живеят.
Видях във вече над 45-годишния си творчески живот толкова картини на злото.

Но когато съзрях снимката на убитото дете и емотикона с хилещото се човече под нея, останах вкаменен.
Да, видял съм и преживял много страшни неща, бил съм няколко пъти на границата между живота и смъртта, но такава болка и пустош не бях усещал. Почувствах как цял изтръпвам и политам в мрака…

Видях тази снимка и този емотикон в болница – около мен хора умираха и хора се бореха с последни сили за своята искрица живот. Но видях и как хора си помагаха един на друг, как си казваха най-обичната френска думичка – „кураж“… И отиваха към смъртта със… светлина…
Сега, пред снимката на убитото дете и хилещия се емотикон под него, който започна да се удвоява, утроява, стоях вцепенен и безтегловен.

Престъплението на всички престъпления – да се подиграваш, да се радваш на смъртта на дете-цвете…
Значи?

Да, чак сега, след повече от 45 години писане всеки час и ден, аз осъзнах че съм претърпял провал.
И душата ми ослепя. Знаете ли какво значи да проумееш безсмислието на един цял живот? На своя един-единствен живот, на своя път, тръгнал от родното Малко Търново и стигнал до сърцето на планетата – Париж. Сам, сам, сам… И заплатен скъпо и прескъпо. С живота си. С едничката мисъл – да покажа, да дам кураж на моя народ.

Един порив за полет, дразнещ мнозина и предизвикващ лоши погледи у тях. Един полет-табу за хора, тръгнали от нищото като мен и все сами, без татко, батко, вуйчо, партии, групи…

Когато дойде Свободата преди 33 години, когато избухна взривът на Мечтата, всички, заедно и окрилени, треперехме от надежда по площадите и бяхме без капчица съмнение – след няколко месеца, най-много година, в България ще бъде Красота! И ние ще бъдем горда частица от Свободата!

Сега истината, разкрита особено чрез виртуалното пространство, е ужасна. И безнадеждна. Ковидът и войната я показаха в най-уродливия ѝ вид.

Всъщност тя, българската истина, винаги е била такава – разстреляно дете, а под него емотикон с хилещо се щастливо човече…

Завистта, примесена със злоба и тарикатлък, убива Светлината. И води до вечна бедност – и материална,. и душевна Бедност, контролирана и от властта. която и да е тя, но и от демоните у нас като нация.
Когато нямаш сърце за другия и се радваш на нечията смърт…
Когато не можеш да отрони думичката „кураж“, а залепиш с кеф един емотикон с хилещо се човече…
Разстреляно дете и хилещо се човече…
Тук вече думи не са нужни.
Тук вече и Господ не може да помогне.
Тук вече писателят е излишен.
Всъщност той, писателят, роден в моята страна, май е бил винаги излишен…
Димо Райков
Париж
19 април 2022 г.
Вторникът на Страстната седмица

От страницата на автора

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.