„Куци коне“ – шеметен шпионски трилър в духа на Джон льо Каре

Романът на Мик Херон вдъхновява хитовия криминален сериал с Гари Олдман

В месеца на премиерата на „Куци коне“ – един от най-хитовите сериали за 2022 г. в стрийминг платформата „Apple TV+“ с участието на носителите на награда „Оскар“ Гари Олдман и Кристин Скот Томас – на български език се появява и феноменалният едноименен роман, вдъхновил телевизионната адаптация.
„Куци коне“ (Сиела, превод Коста Сивов) от Мик Херон е първата книга от криминалната трилърова поредица „Блатната къща“, носител на престижната награда „Златен кинжал“ на британската Асоциация на криминалните писатели. Невероятно напрегнат, сатиричен и с щедра доза британски хумор, той прави читателя част от плашещо реалистична история, в която всичко е позволено.
Лондон, Англия. Блатната къща e адрес, който не може да бъде открит намерено в телефонния указател, не присъства в никой официален документ или табела. Необичайно и мрачно място, където изпадналите в немилост агенти от британското разузнаване се снишават, за да изкарат остатъка от провалената си кариера, вършейки безсмислена и рутинна работа. Докато се пенсионират. Или пък напуснат.
Всички „куци коне“, както наричат подигравателно служителите на Блатната къща, са се провалили по някакъв начин, за да бъдат преместени там. Някои от тях са объркали важна операция и вече не може да им се има доверие. Някои са се изпречили на пътя на амбициозен колега, без да мислят за последиците. А други просто са станали твърде зависими от бутилката – нищо необичайно за тази професия.
Едно нещо обаче ги обединява – желанието им да се върнат обратно в играта. И повечето от тях биха направили всичко, за да го направят. Дори това да значи, че ще трябва да си сътрудничат един с друг.
Огорчен от неуспеха си и от досадната задача да разписва телефонни разговори по цял ден, Ривър Картрайт е един от „куците коне“, на чийто път все пак не бихте искали да се окажете. Когато млад мъж е отвлечен и похитителите му заплашват да излъчат обезглавяването му на живо в интернет, Ривър вижда възможност да изкупи вината си – възможност, която няма как да изпусне.
Но дали жертвата е тази, за която се представя на пръв поглед? И каква е връзката на похитителите с изпаднал в немилост журналист?
Докато времето до екзекуцията стремглаво тече, Ривър открива, че всеки има свой собствен план. И че „куците коне“ понякога са най-бързи.
В духа на творбите на Джон льо Каре и някои от най-известните британски сериали като „Бодигард“ и „Убивайки Ийв“, „Куци коне“ е невероятно забавен, хитър и изтънчен шпионски трилър, който прави циничен разбор на политиката, вътрешните войни за власт и бюрократщината в британското тайно разузнаване. История, която ще прикове вниманието ви и ще ви погълне от първата до последната страница. Следва откъс.

Преди да започнем, е редно да уточним, че Блатната къща нито се намира в блатото, нито пък е къща. Предната ѝ врата се е сгушила в една прашна ниша между два търговски обекта в квартал Финсбъри, недалеч от метростанция „Барбикан“. Вляво от нея се намира бившият магазин за вестници и списания, който в момента е едновременно магазин за вестници и списания, бакалия, магазин за алкохол и видеотека. Вдясно е китайският ресторант „Ню Емпайър“, чиито прозорци постоянно са скрити зад плътни червени завеси. Залепеното на прозореца меню е пожълтяло от времето, но никой не си прави труда да го смени, а само нанася промените с маркер. Ако разнообразието е ключът към оцеляването на магазина за вестници и списания, то дългосрочната стратегия на „Ню Емпайър“ са икономиите, като постоянно от менюто му отпадат ястия като числа от талон за бинго. Джаксън Ламб смята, че съвсем скоро китайският ресторант ще предлага единствено пържен ориз с яйца и свинско в сладко-кисел сос. Всичко се сервира зад спуснати завеси, все едно оскъдният избор от ястия е национална тайна.
Както вече споменахме, предната врата се спотайва в една ниша. Старата ѝ черна боя е мръсна и опръскана от колите, а малкото прозорче в горната ѝ част тъмнее. Една празна бутилка от мляко седи в сянката ѝ от толкова дълго време, че лишеите са я залепили за земята. Няма звънец, а пощенската кутия се е затворила като детска рана. Никое писмо – не че имаше такива – не би успяло да мине през отвора ѝ. Като че ли вратата е фалшива и единствената причина за съществуването ѝ е да бъде буферна зона между магазина и ресторанта.
Дори да седите няколко дни на отсрещната спирка, няма да видите никой да влиза или излиза през нея. Но ако наистина го направите, вероятно ще привлечете интереса върху себе си. Един здравеняк, който вероятно ще дъвче дъвка, ще седне до вас. Самото му присъствие ще е обезкуражаващо. Хората като него лъхат на насилие, на желание да си излеят задържания дълго време гняв – те не са придирчиви къде точно ще го сторят – и ще ви наблюдават лошо, докато не ви видят гърба.
Междувременно потокът от клиенти на будката за вестници е сравнително постоянен. А и движението по улицата не секва, хората вървят в една или друга посока. Машината за почистване на пътища преминава бавно, докато въртящите ѝ четки събират хвърлени фасове, счупени стъкла и капачки в огромната ѝ паст. Двама мъже, които вървят в противоположни посоки, изпълняват добре известния танц на избягването – маневрите им са огледални една на друга и благодарение на тях успяват да се разминат, без да се блъснат. Някаква жена говори по мобилния си телефон и поглежда отражението си в един прозорец. Някъде отгоре лети новинарски хеликоптер, който събира информация за уличните ремонти.
Въпреки всичко, което ежедневно се случва наоколо, вратата си остава затворена. Прозорците на Блатната къща се издигат четири етажа нагоре над „Ню Емпайър“ и магазина за вестници и списания в неприветливото октомврийско небе на квартал Финсбъри. Те са олющени и мръсни, но не и непрогледни. За пътничката на втория етаж на преминаващ автобус, спрял отпред поради някаква причина – например заради комбинацията от червен светофар, непрестанните улични ремонти и всеизвестната мудност на лондонските автобуси, – тези прозорци предлагат гледка към стаите на първия етаж, в които царят жълтото и сивото. Старовремското жълто и сиво. Стените са жълти. Или поне онова, което се вижда от тях зад сивите картотеки и рафтове, на които се мъдрят остарели справочници – някои са оставени легнали, други са облегнати на събратята си, трети са все още изправени, а написаното на гръбчетата им се е размазало от дневните бани с електрическа светлина. На други места са разхвърлени папки с документи, напъхани в прекалено малки пространства. Някои са оставени вертикално между рафтовете, като най-горните са се наклонили на една страна и заплашват да се сринат. Таваните също са в болнаво жълто и на места са покрити с паяжини. Бюрата и столовете в помещенията на първия етаж са направени от същия метал като рафтовете и вероятно взети от същата държавна институция – от някоя закрита казарма или затворническа администрация. Това не са столове, в които човек да се отпусне и да размишлява. Бюрата също не са от онези, които създават комфорт и предразполагат да ги украсиш със снимки и сувенири. Тези факти подсказват, че за удобството на работещите тук не се полагат никакви грижи. От тях се очаква да дойдат и да си вършат работата, без да се разсейват особено. В края на работния си ден излизат през задния вход, защото така не могат да бъдат видени от никого – нито от шофьорите на машините за чистене на улиците, нито от жени с мобилни телефони.
Вторият етаж на автобуса не предлага особено добра гледка към следващия етаж, макар че могат да се зърнат участъци от пожълтели от никотинов дим тавани. Дори автобус на три етажа няма да разкрие нещо различно, тъй като кабинетите на втория етаж са обезпокояващо еднакви с тези долу. А и надписът със златни букви на прозорците е достатъчен да притъпи интереса: Нотариус У. У. Хендерсън. Понякога зад това отдавна ненужно пищно лого се появява фигура и оглежда улицата долу, сякаш търси нещо конкретно. Каквото и да е то обаче, не задържа дълго интереса му. След малко се прибира вътре.
Последният етаж, чиито прозорци са със спуснати щори, не предлага подобни забавления. Обитателите му очевидно не желаят да поглеждат света навън, нито пък да пускат слънчева светлина вътре. Това подсказва, че разполагат със свободата да изберат мрака, а подобни избори принципно са ограничени до началниците. Блатната къща е име, което не присъства в никой официален документ, табела или лого, на нея не се начисляват сметки за битови нужди и наем, не е изписано на визитка или в телефонния указател и не е истинското име на сградата. Очевидно е, че се управлява от горе надолу, макар че ако се съди по мизерното обзавеждане, йерархията е силно ограничена. Или си на върха, или не си. А само Джаксън Ламб е на върха.
Най-накрая светофарът светва зелено. Автобусът се закашля и тръгва бавно към „Сейнт Пол“. В последните няколко секунди с видимост към сградата нашата пътничка на втория етаж може да се запита какво ли е чувството да работи в тези кабинети, да си представи дори, че сградата не е офис на нотариус, а тъмница за провалилите се служители на някоя голяма служба, наказани за вземане на наркотици, пиене, разврат, политически убеждения, предателство, лош късмет и непростимата небрежност да позволиш на терорист да се взриви на перон на метрото, да отнеме живота и да осакати приблизително сто и двайсет души, да нанесе реални щети за 30 милиона лири и да доведе до прогнозирани загуби от 2,5 милиарда лири от туристи. Всъщност Блатната къща е административна тъмница, където освен купищата документация се съхраняваше и събираше прах екип от неудачници.
Подобна фантазия вече се е изпарила, когато автобусът минава под близкия пешеходен мост, разбира се, но едно нещо може да продължи да гложди пътничката – доминиращите жълто и сиво не са това, което изглеждат. Жълтото въобще не е жълто, то е бяло, което е пожълтяло от застоял въздух, тютюн, изпарения от спагети и оставени да съхнат на радиаторите палта, а сивото е черно, чиято плънка е извадена. Ала тази мисъл също бързо се изпарява, защото малко неща, свързани с Блатната къща, се запечатват в съзнанието. Само името, измислено преди години в непринуден разговор между шпиони, е доказало издръжливостта си:
Изгониха Ламб.
Къде го изпратиха? Сигурно на някое гадно място?
На много гадно.
Господи, само не в Блатото?
Точно там.
В света на тайните и легендите това беше достатъчно, за да се даде име на новото кралство на Джаксън Ламб – на мястото, на което властваха жълтото и сивото, някога били бяло и черно.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.