Измяната като подмяна
Настоящето правителство беше избрано на 13 декември 2021 г., на власт е от само 6 месеца. Припомням това, защото много от днешните коментари сякаш забравят, че това е много малък период от време. Припомням също така, че преговорите за съставянето му продължиха около само 2 седмици (на 14 ноември 2021 бяха изборите за НС, на 3 декември новоизбраният парламент е свикан на първото си заседание, на 11 декември Кирил Петков от „Продължаваме промяната“ получава мандат за съставяне на ново правителство). Бързината беше учудваща, защото бяха известни съществените различия между 4-те партии на коалицията. Но и не толкова учудваща след неуспешните опити да се състави правителство от двата предхождащи парламента.
Същевременно беше ясно, че новоизбраните депутати, а и министри, имаха малък или почти никакъв политически опит. Това някои наблюдатели окачествиха като добра страна – предполагаше се, че новите не са толкова вплетени в старите зависимости. Липсата на опит се изместваше от ентусиазъм и дори наивност, основана на вярата, че е настанало време за дълбока промяна най-вече по посока на декорумпирането на държавата (връщането й под контрола на гражданите). Наивност, която днес се сблъска с реалността на господстващия етос в българската политика. А този господстващ етос се основава на разбирането, че политиката е бизнес, а не работа в интерес на общото благо.
Ще се откажем ли от големите си очаквания?
Правителството започна работа с големи очаквания за бързи промени най-вече в сферата на правосъдието и борбата с корупцията. Обществото очакваше справедливост, търсене на отговорност за толкова много излезли на бял свят безобразия на едно продължило повече от 10 години управление. Безобразия, по които разследванията бяха фактически застопорени от прокуратурата, оставени да отлежават, докато обществото забрави за тях. Ще припомня само най-скандалните, някои от тях вече позабравени: тефтерчето на Филип Златанов; къщите за гости; „инхаус“ поръчките като прикритие за злоупотреби („онези 60 милиона“ от магистрала „Хемус“); „Осемте джуджета“ и отнемането на бизнеси; къщата в Барселона; знаменитото „чекмедже“, избора на главния прокурор Иван Гешев, а съвсем отскоро и скандалът около КПП „Капитан Андреево“. Списъкът тук е кратък, реалността е много по-обширна.
Ето срещу това беше съставена тази толкова трудна коалиция от иначе несъвместими политически партии: ДСБ и БСП, „Да България“ и ИТН, министри и заместник министри от служебни кабинети на президента Радев, от предишни правителства с различен партиен състав. Разнородността беше ясна, но общата цел също – разрушаването на това, което мнозина наричат „модела ГЕРБ“. Е, имаше наблюдатели, които с основание казваха, че една „анти-ГЕРБ коалиция“ не може да бъде много трайна, защото нейната спойка е държането извън властта на Бойко Борисов, че коалицията има нужда от обща позитивна програма. Но всъщност такава програма стана самото коалиционно споразумение – безпрецедентно в историята след 1989 г., текст от 140 страници с подробно записани общи действия. Правителството започна работата си с подкрепата на 138 депутати, в парламента, в опозиция останаха ГЕРБ и ДПС, както и новата парламентарна партия „Възраждане“.
Припомням това, защото изглежда днес някои от досегашната управляваща коалиция са го забравили. Въпросът е, дали изобщо са били искрени тогава, когато подкрепиха споразумението и после, докато участваха в управлението. Поведението на ИТН днес е обикновена измяна по отношение на ангажиментите, които партията публично пое преди само 6 месеца. Измяна спрямо очакваната промяна. И всичко онова, което с основание или без основание може да се каже като критика към начина, по който действа правителството на Кирил Петков, не може да бъде основание за предателство спрямо големия ангажимент срещу „модела ГЕРБ“.
Да, вярно е, че съдебната реформа зацикли (но причините са също така институционални и конституционни). Да, ревизията на предишното дълго управление не беше вероятно достатъчно бърза, решителна и дълбока, но все пак започна при очевидната съпротива от страна на прокуратурата. Да, справянето с поредицата кризи за някои изглежда като „безразборно раздаване на пари“ и увеличаване на инфлацията, но за други е начин да се стимулира търсенето, а оттам и подкрепа за икономическия ръст. Да, имаше немалко неудачни назначения и ненужни конфликти между актьорите на исканата промяна. Да, имаше и протоколни гафове, неуместни думи, прибързани решения, неувереност. Всичко това, обаче, е несравнимо с онзи мастодонт от безобразия (вероятно някои и откровени престъпления) от времето на дългото управление на ГЕРБ.
Вероятно днес някой ще каже, че правителството не бива да се оправдава повече с предишното управление. Наистина в българския политически живот този вид оправдания са най-често използваните: нима Бойко Борисов престана да се оправдава с „наследството на тройната коалиция“ (отпреди 2009) или с „кабинета Орешарски“ (2013-2014, само 1 година). Но днешното правителство е на власт едва от 6 месеца и опитите да му се припишат всякакви възможни злоупотреби, разхищения, провали, са само инструмент за осуетяване на главната задача, за която беше избрано: декорумпиране на българската държава.
Очертава ли се нова коалиция?
Напускайки управляващата коалиция, ръководството на ИТН (по същество най-вече Слави Трифонов), възприе отмъстителна позиция. Реши, че най-важното сега е да си отмъсти на досегашните партньори. Такова поведение несъмнено поражда основен въпрос – а били ли са искрени през ноември 2021 г., когато влязоха в коалицията? Отговорът може би се крие в начина, по който предлагаха своите несъстояли се кабинети последователно през април и юли 2021 г. Тогава ИТН демонстрираха, че за тях няма никакво значение, дали предложенията им са приемливи за онези, които поне на думи определяха като потенциални партньори в управлението. Поведението беше като във вица: „Ще те питам нещо, но отговорът да е ‘да’!“
Тази отмъстителност към досегашни партньори постави ИТН обективно в позицията на единомишленици с ГЕРБ и ДПС. И двете опозиционни партии дават да се разбере, че не мислят изобщо да играят на „конструктивна опозиция“, а напротив, да правят всичко възможно за провала на правителството на Кирил Петков и за тотална прекратяване на предприетата от него ревизия на предишното управление. Отмъстителността се изрази като първа стъпка в отстраняването на председателя на Народното събрание Никола Минчев, който с основание събра толкова много симпатии и парламента, и в обществото, със своята едновременно толерантност и твърдост, с умението си да ръководи работата на депутатите в една истерична ситуация. ИТН инициираха това, но веднага (учудващо?) получиха незабавната подкрепа от ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“ (те какви по-специални възражение имаха срещу работата на досегашния председател?)
В сряда 20 юни 2022 г. ще се гласува вот на недоверие, иницииран от ГЕРБ. ДПС и „Възраждане“ незабавно заявиха подкрепа. За ИТН това е Рубикон (онази малка рекичка край Рим, чието преминаване с водените от пълководците легиони е било забранено и се е смятало за политически преврат). Депутати на ИТН имат три възможности: да гласуват „против“ (но за това ще пречи очевидно приетата отмъстителна поза); да гласуват „за“ и така обективно да се коалират с ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“; да гласуват „въздържали се“ (като едновременно покажат критичност към Кирил Петков, но не влязат в обективна коалиция с онези, които доскоро критикуваха яростно).
Накъде искаме да вървим?
Изходът от изключително истеричната ситуация е в три възможни сценария, всеки от които носи своите рискове. Но не всеки има еднакви негативи за развитието на страната в близко и по-далечно бъдеще.
Първият възможен (макар и трудно постижим) изход е, ако вотът на недоверие не успее (в случая е от значение, колко гласа ще съберат ГЕРБ в подкрепа на вота, а не колко гласа ще събере правителството). Вотът може да не успее, като в момента на гласуването има по-малко от половината от присъстващите депутати, които да го подкрепят. Тогава е възможно реорганизиране на същото правителство или ново правителство ва ПП с друг премиер. Но и в двата случая съдържанието на управлението се запазва, макар рискът за него да е в трудното и мъчително търсене на мнозинство за всяка конкретна стъпка, изискваща парламентарно одобрение. Някои наричат това с дискредитиращият израз „плаващи мнозинства“, макар някои от европейските демокрации да се управляват така доста успешно вече няколко десетилетия.
Вторият възможен изход е оставката на правителството и завъртане на парламентарната „рулетка“. Но възможно ли е наистина ново мнозинство, което да изключва ПП? Освен ако то не е ГЕРБ-ИТН-ДПС-„Възраждане“. Това не изглежда вероятно, дори и ако бъде маскирано като „експертно“, „технократско“ или „програмно“ правителство – важен ще бъде подкрепящият го пакет от политически партии. Освен ако някоя от другите участващи в правителството на Петков партии не реши за промени позицията си. За да се състави, например, нещо като „евроатлантическо правителство“ с ГЕРБ, ДПС, ДБ и ИТН (ако последната може да бъде квалифицирана като „евроатлантическа).
Третият възможен изход са предсрочни избори (вероятно есента, през октомври). Какво очакваме на тях е като цяло трудно да се предвиди, особено колко граждани ще гласуват и дали при същите изборни правила. Ще прокарат ли ИТН предложението си за мажоритарна система? Ще се върнат ли хартиените бюлетини и заедно с това широките възможности за манипулации на вота? (нали не забравихме, защо въведохме машинното гласуване?) Но можем да очакваме парламент, който е не по-малко фрагментиран от настоящия: 7-8 партии (ако ИТН останат, а партията на Стефан Янев прескочи бариерата). Всъщност още не знаем вероятния ефект от измяната на ИТН – как ще реагират нейните избиратели? Досега шестима нейни депутати напуснаха (отвратително е веднага да ги дискредитират като „продажници“ или „предатели“, може да се окаже, че именно те не са предали очакванията на избирателите си). В един нов парламент през есента създаването на правителствено мнозинство ще е още по-трудно. Освен ако ПП, ДБ и БСП не увеличат общо депутатите си до мнозинство, които не изглежда много вероятно. Или ако „Възраждане“ и ГЕРБ не постигнат заедно мнозинство, евентуално с подкрепата на „Български възход“ (на Стефан Янев). Ентусиазиращо? Тук мога да предвидя отново поредица от избори без категоричен резултат.
Днес всеки политик, който претендира да бъде отговорен, е длъжен да каже, кой от тези варианти е предпочитан от него. Защото все пак има действителен политически сблъсък и в него не можеш да държиш неутрална позиция (това да оставим на експертите). Не е редно да се равнопоставят в момента „и едните, и другите“, защото двете позиции носят различно виждане за бъдещето: продължаване на промяната (колкото и да е трудно) или насилване на демокрацията с поредица от избори без резултат.