Джанлука Гото: „Аз съм дигитален номад и работя отвсякъде. Животът на път е щастието“

Джанлука Гото

На български излиза романът „Пътешественикът, който откри pura vida“

Какво означава изразът „pura vida“? Всичко и нищо. В Коста Рика той е междуметие. Това може да бъде пожелание като „късмет“ или израз на съучастие: „Нещата вървят, както вървят, човече“. Но това е и начин да се извиниш. Със сигурност това е формулата, която най-често използват жителите на страната с най-висок процент на щастие в света. Именно от тази непреводима формула Джанлука Гото (1990), пътуващ писател с лаптоп, започва да пише новия си роман: „Пътешественикът, който откри pura vida“ (Ера, превод Тонина Манфреди). Книгата представлява нова стъпка в търсенето на щастието, което дигиталният номад обобщава в блога си „Mangia Vivi Viaggia“ (Яж Живей Пътешествай), съчетавайки дзен учения и житейски опит. Джанлука Гото споделя опита си в интервю за изданието Il Fatto quotidiano.

– Защо изразът „pura vida“ ви въздейства толкова силно?

– Коста Рика, където се намирах в разгара на пандемията между 2020 и 2021 г., се смята от няколко международни индекса за най-щастливата страна в света. И с най-дълголетно население. Живеейки там, разбрах, че зад този непреводим израз се крие много повече.

– Начин на разбиране на живота?

– Първоначалният ми въпрос беше точно такъв. Дали това е само привидно, или хората в Коста Рика са наистина щастливи и съпричастни, както никой друг народ? Един ден в навечерието на Коледа през 2020 г., когато обядвахме с приятели, които се бяха преместили там, обсъждахме именно значението на „pura vida“. Без да стигнем до точно заключение. Изглеждаше, че всеки от нас знае какво означава, без да може да го обясни с думи. Същата вечер започнах да пиша.

– При писането на романа намерихте ли отговора?

– Осъзнах, че това е философия на живота, която хората в Коста Рика винаги са споделяли. Въпреки това човек може да научи нещо от техния начин на общуване с другите и със заобикалящата ги среда. В новия роман се опитвам да обясня това, което съм усетил. И да го структурират в шестте стълба, които за мен са в основата на връзката им с живота.

– Първият стълб на щастието в Коста Рика?

– Доверие. Нещата могат да се развият добре или зле. За тях не е толкова важно какво ще се случи. А увереното отношение на принадлежност към общността. Да го преведем с думата „оптимизъм“ би било редуциращо. Защото това е приемане на собствената крехкост и същевременно стремеж към другите. По време на това пътуване главният герой на романа осъзнава важността на това да се откъсне от егоцентричната представа за света и да възприеме визията на общността. Замяна на „аз“ с „ние“.

– Смята се, че сте предшественик на дигиталното номадство: какво означава това?

– Дигиталното номадство е начин на работа и живот. Благодарение на пълната свобода на придвижване много хора като мен вече работят отвсякъде. По време на пътуванията си, много от които в Азия, съм срещал графични дизайнери, програмисти, преводачи, копирайтъри, виртуални асистенти, писатели. Всички без постоянно местожителство. Днес тук, а утре там. По света.

– Как станахте дигитален номад?

– Разказах историята си в книгата „Координатите на щастието“ (последвана от „Като една нощ в Бали“, бел. ред.). Днес съм почти на 32 години, но до 20-годишна възраст живях в Торино. Бях се записал в юридическия факултет, но чувствах, че това не е моят път. Затова заминах за Австралия. Както много млади хора по онова време. С 2000 евро в джоба си, резултат от странна работа като кучегледач, и еднопосочен билет за 500 евро. Знаех английски, но го научих от музиката, телевизионните сериали и филми.

– А след това?

– Започнах работа като помощник-готвач, а след това като сервитьор в бар с изглед към Индийския океан. Накрая като работник в промишлена ферма за пилета. Всъщност кланица. Там реших да стана вегетарианец.

– Защо?

– Един ден поех по грешен път и се озовах в стая на ужасите. Пилетата се окачват на конвейерна лента и се обезглавяват от автоматична система. Когато визата ми изтече, се върнах в Италия. С моята партньорка Клаудия, която винаги е с мен във всички тези преживявания. Тъй като обичах да пека хляб, решихме да заминем за Канада: аз щях да бъда пекар, а тя – сервитьорка.

– Сбъдна ли се мечтата за занаятчийско производство на хляб в Канада?

– Във Ванкувър ме наеха като пекар в голяма индианска фабрика. Клаудия, която вече е социален мениджър, си намери работа като сервитьорка. Никога не се виждахме. Аз работех през нощта, а тя – през деня. Моята работа обаче беше на светлинни години от магията на хляба: да изсипваш чували с брашно в контейнери един след друг. Съдбата реши да се случи нещо неочаквано. И ние бяхме принудени да се върнем в Италия.

– Да започнете отново от нулата?

– Когато се завърнах, открих, че приятелите ми от Торино са се дипломирали. Докато аз все още не знаех кой съм. Или по-скоро: харесваше ми да пиша, но не вярвах в това. Тогава интернет ми дойде на помощ. Забелязах, че мрежата е пълна със статии. Годината беше 2014 и аз започнах да пиша статии. Безплатно. От ревюта на уреди, през покер, до рубрики за италианците в чужбина. Дойдоха първите приходи и аз отново тръгнах.

– Къде отиде?

– Тайланд, Бали, Камбоджа, Виетнам, Малайзия, Хонконг. Едва тогава осъзнах, че човек може да продължи да работи от разстояние. През 2016 г. се роди блогът „Mangia Vivi Viaggia“, който вече има 400 хил. последователи, а през 2018 г. излезе и първата ми книга. Самопубликувана: „Координатите на щастието“.

– В блога си давате съвети как да постигнем щастието: какво е то за вас?

– За мен това е животът на път. Моят живот и животът на Клаудия се основават на свободата. Сега сме в Шри Ланка. Утре ще видим. Междувременно работим. Но пътуването не е само физическо преместване. Това е въпрос на манталитет, на желание за изследване, за опознаване на други преживявания. Не спиране, а готовност за промяна на убежденията. Намерих отговорите си, координатите на щастието си, като се преориентирах: от сервитьор в Австралия към пекар в Канада. Може би щях да ги намеря и като безработен, пребиваващ в Италия. Кой знае.

– Мислили ли сте някога да имате деца? Как бихте могли да продължите да живеете по този начин?

– Мислили сме за това и сме убедени, че все пак ще намерим начин да се организираме. Като дигитални номади и като родители. По време на всяко от нашите пътувания срещаме много пътуващи семейства.

– Какъв съвет бихте дали на онези, които ви четат днес и се страхуват от войната?

– Задайте си следния въпрос: какво е под мой контрол? Когато не можете да промените външния вид, можете да промените вътрешния. Начинът, по който реагираме. От индивидуална гледна точка съветът ми е да се съсредоточим върху онези малки ежедневни неща, които ни връщат в равновесие и върху които имаме контрол. От почистването на къщата до разхождането на кучето. Несигурността на живота се преодолява чрез онези малки сигурни неща, които зависят от нас и заобикалят нашето малко съществуване. Те ни карат да се чувстваме по-добре, дават ни спокойствие. Тогава може би те не са толкова малки.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.