Михаил Вешим: Плоският хумор изпревари плоския данък

Писането на мръсотии не те превръща в Буковски, казва писателят-хуморист

Михаил Вешим

Михаил Вешим е роден на 17 септември 1960 в София. Завършва Журналистика в СУ „Св.Климент Охридски”. От 1982 г. насам работи във вестник „Стършел”, където днес е главен редактор. Пише фейлетони, хумористични разкази, сценарии. През март си подели с Васил Сотиров наградата „Райко Алексиев” за цялостно хумористично творчество. Наскоро Михаил Вешим издаде книгата „Английският съсед”. Романът разказва за сблъсъка на английския пенсионер Джон с българската действителност в село Плодородно. Докато Джон се опитва да свикне с родните нрави, действията на местните чешити се завъртат около неговата персона и той непрекъснато попада в комични ситуации с неочакван край. В резултат на културния обмен възпитаният поданик на Кралицата бързо научава, че работата не е заек да избяга, „сгъва си шапка от вестник „Гардиън”, започва да ругае английския парламент и да се изказва против монархията”.

– На корицата на книгата „Английският съсед” обещавате, че ако някой я прочете и не се засмее, ще му върнете парите в двоен размер. Появи ли се такъв читател?

– Поех голям риск, по едно време започнах да си мисля: „Абе, не се ли изхвърлих малко с тази работа? Ами ако наистина се яви някой и каже, на мен пък не ми е смешно?” И си викам, ако се появи такъв, връщам му парите, пък каквото ще да става. Слава богу, не съм се лъгал в чувството за хумор на хората. Никой не е дошъл досега…

– Казвате, че романът е вдъхновен от реална история?

– Преди 4 години бях до Камчия на море, случайно се заприказвахме с един местен човек, който ми разказа историята на един такъв англичанин: „Абе, тука в едно село е дошъл един англичанин, много е работен. Пита има ли тракторист, да му изоре двора, обаче трактористът пиян по цял ден, къде ще ти изоре. Англичанинът си купува трактор и почва сам да оре. Ако искаш някой да ти докара дърва, търсиш англичанина, ако ти затъне колата в кал, англичанинът ще дойде с трактора да ти я извади. Взима им пари на селяните, ама казва, „съобразно стандарта”. А нашите само седят в кръчмата и викат: „Тоя капиталист е дошъл да ни зароби тука”… Викам си, гледай каква работа! И почва да ми бръмчи тази идея, като тракторът на англичанина. Първо написах едно фейлетонче, после едно разказче хумористично, така по-дълго, после една радиопиеса… Цялото това нещо стана и сценарий за телевизионна комедия, приет е в БНТ, но вече две години чака. Бавно стават нещата у нас и никога не стават навреме. Те ще вземат англичаните да си тръгнат от България, докато стане филмът. Но дано стане, живот и здраве. В крайна сметка се получи роман. Аз самият се забавлявах, докато го писах и ми се искаше това настроение да се предаде и на читателя.

– Защо идването на най-обикновени английски семейства в България се превръща в сензация, не само в романа ви, а и в реалността?

– Защото, особено по селата, хората не са виждали много чужденци. Това за тях е изненада. Не забравяй, че ние доскоро бяхме доста затворена страна. Ние от 10-15 години сме отворени по някакъв начин към света. То става постепенно. Имам къщичка в едно троянско село, там беше дошъл един руснак, който си купи къща – руснак, ама от Англия. И дошъл с един „Ягуар” с английски номер. Типично руска работа, руснакът по това ще го познаеш, че ще дойде с „Ягуар”. Купен на старо, ама „Ягуар”. Но воланът му отдясно. Лявата седалка – празна. И бабичките там, като видяха тая странна кола, изведнъж взеха да си викат: „Донеее, да се пазиш, че идва кола без шофьор!” За тях това е изненада, чуждо тяло се явява в тяхното ежедневие…

Книгата „Английският съсед“.


– Получава се нещо като сблъсък на цивилизациите?

– Ами да, има сблъсък на цивилизации. Гледат те това чуждо тяло, с голям интерес го изучават: какво прави чужденецът… Какво яде,какво пие… Прилича ли на нас по нещо? Аз така съм се чувствал, когато бях в Китай преди 20 години. През 88-а г. , точно когато Китай се отваряше към света по някакъв начин. И много китайци за първи път виждаха европейци. Пътувахме в един китайски влак три дена и две нощи, заедно с китайци, в общ вагон, без купета. През цялото време с моя приятел Румен Белчев ни наблюдаваха под микроскоп. Десетки чифтове дръпнати очи ни следят какво правим – ядем ли, не ядем ли, пием ли, не пием ли, мием ли си зъбите, имаме ли естествени нужди… Както ние ги изучавахме, така и те нас – едно взаимно опипване. И понеже нямаме общ език, си служим само с жестове. По едно време в знак на дружба всеки китаец извади от багажа си някаква ракия да ни черпи. Аз отказах да пия, защото не знаеш какво има в тази бутилка – ракия със змия, без змия, с женшен, без женшен, въобще не можеш да разбереш. Но Белчев геройски отпи от всяко шише. Аз виждам как му се повдига и по едно време казва на чист български: „Абе, братя китайци, нямате ли бира?” Обаче аз го казах и на китайски. Бяхме научили двете вълшебни думички – в Америка е достатъчно да знаеш две думи, за да ти се отворят всички врати – „push” и „pull”, бутни и дръпни. В Китай, за да ти се отворят всички врати, е достатъчно да знаеш „ер питьо”, което означава „две бири”. Та казахме тези вълшебни думи, и те почнаха да ни носят бира, а с бирата не можеш да сбъркаш. Тогава китайците бяха гостоприемни към чужденците, както и нашите селяни сега са…

– В края на романа англичанинът Джон съвсем заприличва на съседите си от Плодородно. Заразни ли са българските нрави?

– Ами, заразни са… Имаше едно много интересно предаване „ Далекоглед”, за чужденците в България. От първите, които се явиха там, беше и мъжът на преводачката Мариана Хил, Кен, който разправяше много смешни неща, на какво се научил в България. Научил се, например, когато кара кола, вместо да спира на жълто, да дава газ, за да не го удари някой отзад. Защото ние българите не спираме, като светне жълто. Общо взето ни правеше много интересна характеристика само с няколко думи и с няколко примера. Та хуморът в тази книга върви точно на сравнението „те там, на Острова – ние тук”. Тук, като кажеш, тоя трактор го взех, когато се разтуряше ТКЗС-то, англичанин не може да разбере какво е това ТКЗС. Защото не е имало колхоз „Йоркширска победа” или „Път към комунизма на графство Съри”. Беше забавно да измислям такива паралели. Както когато Джон чете в болницата надпис, „Грижата за здравето е основна грижа на Партията”. Той англичанинът досега си мислел, че лекарите се грижат за здравето, в неговата страна лекари се грижат за здравето на хората, а в България – партията. Получава се хумор от тази работа, и то един по-друг тип хумор. Искаше ми се да има втори план. Напоследък един много плосък хумор върви… Преди правителството да въведе плосък данък, телевизиите въведоха плосък хумор, и тоя плосък хумор изведнъж се яви на плоски екрани, защото телевизорите станаха плоски. И то стана плосък хумор на плосък екран, страхотно плоско…

– Това не е ли малко обидно за публиката?

– Обида за публиката е. Защото хуморът е въпрос на талант. Виждаш как талантливи артисти говорят страхотни глупости в тия шоу-програми, защото им ги пишат някакви хора, които хал-хабер си нямат от тази работа, просто те не са за това. Да си сценарист на шоу не е просто, то си е въпрос и на възможности – един го може, а друг – не. Шоуто е занаят, но и в този занаят си има и добри, и лоши занаятчии. А нацията няма капацитет за толкова много телевизии, толкова много радиостанции, толкова много шоумени. Дето викат, в администрацията нямало административен капацитет. Ами тогава за шоу нямаме хумористичен капацитет. За да стане смешно едно шоу, трябва смешен сценарий. В киното важи същото. Защо на Би Би Си им стават телевизионните филми? Ами защото ги правят добри сценаристи.

Михаил Вешим. Снимка: авторката

– Баща ви, Георги Мишев, е сценарист на някои от най-хубавите български филми, като „Преброяване на дивите зайци”, „Момчето си отива”, „Дами канят”, а също и писател…

– Взел съм доста неща от него, съветвал съм се. Обсъждали сме, говорили сме… Хубаво е, когато има кой да ти помогне малко, да ти каже дали пътят, по който се движиш, е правилният или си объркал посоката. Особено за „Английският съсед” се съветвах с него, докато писах сценария. Защото това е първата ми голяма работа. Аз иначе съм автор на дребни смешки… Там се чувствам в свои води… За толкова години какво ли не съм правил… Фейлетони, разкази, сатирични есета, литературни пародии, комикси… Седем години водих хумористично предаване по Дарик радио. Сега и телевизионно шоу правя – участвам в „Говорещи глави” като сценарист. Не мога да си хваля сам стоката, но поне в „Главите” се опитваме да няма простотии. Тия простотии много ме изнервят, като седна да гледам. Защо мислят, че този чалга-хумор трябва да го гледат хората? Хуморът е игра на духа, той е една по-висша проява на интелектуална дейност, не е простотия. Разбира се, че има и просташки хумор, ама сега, всички ли трябва да сме простаци?


– Какво е да си писател-хуморист в България?

– Изобщо да си писател в съвременна България е трудна работа. Защото има много писатели, голямо писане пада. Нали виждаш, по телевизията всички пеят, така и всички пишат, никой не иска да копае лозе… Затова ще внасяме турски картофи. Оня ден си купих картофи от Египет… Защото всички се занимават с някакви изкуства, нали сме много талантлив народ и всички трябва нещо такова да правят. Иначе да си писател е трудно, само от продажби на книги как се живее, какви тиражи могат да се продадат изобщо?

– Като се има предвид колко се чете…

– Абе чете се, вероятно, книги се продават, такива някакви вулгарни романи. Мен пък това също ме обижда по някакъв начин, вулгарни романи. Аз исках моят роман да не е вулгарен, напротив, обратното, няма нито една мръсна дума вътре. Съзнателно… Ама те какво си мислят, че от всеки става Буковски, като употреби няколко мръсотии? Карбовски бил българският Буковски, защото пишел мръсни думи… Не става така, това са външни неща, то като няма живот вътре, ти колкото искаш се прави на Буковски. Според мен основният проблем на всички тия пишещи е, че се опитват да пишат като някой друг. При тях се получава вторично нещо. Всеки иска да напише „Шифърът на Леонардо”, ама той вече е написан, какво ще ми се правиш на Дан Браун? Един бил българският Дан Браун, друг бил българският Дани Де Вито, трети бил българският Стивън Кинг. То е някаква пародия…

– Защо? Нямаме достатъчно самочувствие или просто е по-лесно да копираш някого?

– Липсва оригиналното мислене, липсва това да си си ти. Мислят, че по този начин ще обърнат внимание върху себе си. Преди време един познат ми казва: „Написал съм един роман, малко Чандлър, малко Стивън Кинг, малко Дан Браун.” Ами ти къде си в тоя роман? А романът започва с описание на летище „Хийтроу” в Лондон. Питам го колко пъти е ходил или кацал на летище „Хийтроу”. А той: „Ами, никога не съм ходил.” Ами много „Хитроу”, че започваш оттам точно… Пиши за нещата, които знаеш… Сбъркана работа, с други думи. Като повечето неща в България и литературата е сбъркана.

– Абсурдите в българската политическа действителност често ли стават повод за хумористични интерпретации?

– Ами те понякога надхвърлят фантазията на хумористите. Като последния случай с имената на този, Феим, Петър, Бисер, дето и той самият не знае как се казва. В коя държава може да се случи това? Всеки ден политиката по някакъв начин ни сервира едни такива абсурди, които не са за европейска държава, а може би за някаква африканска.

– Това, което се случва в България, не е ли по-скоро тъжно понякога? Успявате ли да гледате на всичко откъм смешната му страна?

– Опитвам се. Не бих правил трагедии от ежедневни политически неща или от цената на парното. Или от това, че кашкавалът е поскъпнал с един лев. Трагедия, е когато има неизлечима болест или някакви истински поводи за страдание. Ние, българите, като че ли много обръщаме внимание на ежедневния си бит. Аз разбирам, че доста хора живеят трудно, ама това не може да бъде повод за чак такава мирова скръб. Все това да бъде в устата ни, колко струва парното, колко ни е сметката… Опитвам се да мисля за смешни неща, да създавам весело настроение около мен и на самия себе си.

– Работите в Стършел от 1982-ра…

– И все там. Писателите обикновено казват в биографиите си, че са били примерно носачи на гарата, сервитьори в ресторант, различни професии, преди да започнат да пишат. Аз пък съм работил различни професии, ама в редакцията на „Стършел”. Бил съм момче за всичко, доставчик на алкохол, организатор на банкети, мияч на чинии, шофьор на главния редактор… От всичко по-малко.

Михаил Вешим. Снимка: авторката


– С какво забавлявахте читателите във времето на социализма?

– Тогава беше трудно да забавляваш читателите. Много се внимаваше да не се промъкне нещо между редовете. Всички говорехме на „езопов език”. И някой път говориш, говориш на езопов език, само заради едно изречение, нещо дето ще се разбере на нормален език. И те точно него пернат и във фейлетона остане само езоповият език, да те разбира Езоп. Имаше си цензура, тогава началниците, главните редактори – те бяха цензорите. Един фейлетон се чете от 5 чифта очи и тия хора се подписват отгоре, че са го чели. Ако нещо стане, после те носят отговорност по йерархията, все едно че фейлетон може да свали властта.

– Стигало ли се е до съприкосновения с властите?

– „Стършел” беше критичен вестник по някакъв начин, доколкото е възможно, и недоволни е имало винаги, имало е опровержения, скандали по повод нещо, написано във вестника. Там имаше рубрика „Четиво за министри и генерални директори”. Разбира се, министри много рядко можеха да попаднат в тази рубрика, но генерални директори – да. Спомням си, той Йордан Попов разказва този случай, писали един път в „Стършел” защо не са качествени тапите на виното, които внасяме от Португалия, ронят се. Оказва се, че нашите, вместо да купуват качествен корк от не знам къде си, купуват скъп, но некачествен корк от Португалия. И в „Стършел” го пишат това нещо: „Абе, какво става с нашето външнотърговско дружество, защо купуваме ние скъпи и лоши тапи от Португалия?” След това се обаждат от Държавна сигурност и казват: „Да спрете да пишете тия работи, вас не ви интересува защо купуваме тапи от Португалия.” И се оказва, че по този начин нашата държава финансира португалската компартия, парите за тапите всъщност са пари за комунистите на другаря Алваро Кунял… Но случаят се затапи.

– На какво се смее българинът днес?

– Ами и аз се чудя, изглежда различните българи се смеят на различни неща. Може би има хора, дето се смеят на „Шоуто на Слави” или на „Комиците”. Аз не съм от тях, приятелите ми – също. Повечето хора от моя кръг се смеят на „Швейк” или на „Параграф 22”, или на Чарли Чаплин. Хуморът е въпрос на интелигентност. Кажи ми на какво се смееш, за да ти кажа какъв си…

– Не използвате истинската си фамилия, а псевдонима „Вешим”, което всъщност е „Мишев”, обърнато наопаки. Защо?

– Един познат вика: „Абе ти си като Ремарк, който бил Крамер.” Още когато прописвах като ученик, първото си разказче в „Родна реч” реших така да го подпиша и оттам тръгна. С това име доста уточнения трябва да правя – че не съм внук на Ярослав Вешин и че не съм рисувал картината „Самарското знаме”. По-срамно е не, че мен ме бъркат с Вешин, а че на художника Вешин взеха да му викат Вешим. Получават се такива обърквания с името, но то пък се запомня по някакъв начин.

– Наскоро получихте наградата за цялостно хумористично творчество „Райко Алексиев”, как ви кара да се чувствате това?

– Не съм само аз, двамата с Васил Сотиров сме лаурети. Тази година журито реши, че наградата се дели на две, все едно че той ще е Райко, аз ще съм Алексиев. Тази награда е национална, наистина се присъжда за цялостно хумористично творчество, макар че аз не се смятам за класик на края на творчеството си. Да съм жив и здрав, смятам да продължавам. Но сега, като са я присъдили… Наградата „Райко Алексиев” би трябвало да е гордост за всеки сатирик. Той е голямо име в нашата журналистика и сатира, един човек с разностранни таланти, и рисува, и пише смешно, и стихове пише, и злободневки, и епиграми. И сам е правил вестник „Щурец”. Бил е човек с демократични възгледи и после е платил с живота си за тези възгледи. По някакъв начин сегашният „Стършел”, след 89-а г., е продължител на „Щурец” – демократичен, независим вестник..

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.