Кой ще ми каже…
Извинете, някой ще ми каже ли какво става днес в политическия живот в България? Защото аз, който съм врял и кипял в него, наблюдавал съм го, участвал и анализирал, сега съм… шашардисан. Направо разлюлян.
След шест месеца хладнокръвен опит за убийство, след шест месеца бълване на змии и гущери срещу един млад мъж- Кирил, наричаха го с кеф и омраза, безнаказано и групово – „просто Киро“, и то хора убоги, без грам възпитание, неграмотници, които не могат и да се подписват, оклеветиха го бясно, некадърник бил, глупав бил, бил „харвардец“…
Е, това, последното, направо „кърти“. Това е най-новата и най-обидна дума в България! В страната, където има рояк уж университети в паланки, където професорите-клонинги са на килограм и преподават по едно и също време на пет места, където почти няма политик без научна титла, където и магаре да завържеш, ще изкласи, да си завършил в Харвард е…повод за гавра… И то колективна гавра. За назидание! Остана само бабичките да плашат внучетата – слушай, че иначе ще станеш „харвардец“…
Шест месеца канонада-ужас към този млад човек и неколцина около него.
Най-после, след цели 33 години, ей, какъв късмет, намериха „истинския“, големия виновник за трагичното дередже на майка България! Търсиха го, търсиха и най-накрая намериха едно тихо момче, възпитано в западни маниери, тоест „толераски“, което на всяка балканска обида-брадва само се усмихваше. Но тук хиените не разбират от такъв „език“, тук те, усетят ли неглижиране, го приемат като слабост, като поражение някакво и вече се нахвърлят още по-настървени… Без капчица милост.
Тук най-красивият жест за комуникация е оня, да, със средния пръст. Оказа се, че той е и най-вървежният у нас. Че той е входен билет за телевизионни студия, особено сутрешни, че и за университети, че и за доцентури, професури…
Да, намериха изкупителната жертва.
Не изпечените партийни лами-вълци, не маститите милионери, не калинките-малинки, Ами той бе, наш Киро, да бе, „простият“ харвардец Киро.
Той е истинският виновник, той е гробокопачът на България, той и неговата, да, оная Лена, дето я щипел по задничето…
Едно момче, сложили го за шест месеца на кормилото на една държава-кораб с прогнило отдавна корито, се превърна в бленувания и търсен толкова десетилетия грешник.
Давай камъните! Че и ръждясалите гвоздеи. Да го приковем! Да запалим сламата под краката му. И после да плачем за него. Паметници да му вдигаме…
Що за народ сме?
И ето, когато го почти утрепаха, изведнъж спряха. Пак по команда. Както и по команда започнаха.
Спотаиха се.
И зачакаха.
Да ги спасява той, проклетият Киро? Ле-ле, ма-ле, той, почти утрепаният, сега ще става спасител на тези, които го смазаха!
Щипя се. Такова чудо не бях виждал.
Какво ли сега и как са го замислили?
Но защо и „простият“ Киро им се връзва на
“ умните“ и „праведните“…
Какво ли очаква той от своите злодеи?
Е, тук вече и въображението ми свършва, и всичко…
Какво става наистина в България?
Какво се е случило, та и лицето на оня Данчо укротна, и дори оная Деска поспря, дори и оня Маноил ли, какъв беше, дето тресеше Народното събрание с детинските си гръмогласни изцепки млъкна, дори и оня Биков се спотаи и придоби смирен и академичен вид…
Кой, как и защо им е натиснал копчето? Тъкмо в най-сладострастния момент, когато трябваше да го гледат как се гърчи…
Каква велика картина им запретиха шефовете – да видят как „простий“ Киро се гърчи…
Тъкмо когато вече бяха претрепали този „мръсен харвардец“, тъкмо вече го бяха натикали в миша дупка и…
Щом и троловете млъкнаха, значи положението е сериозно. Много сериозно…
Но защо?
Кой да ти каже?
Да, любимата песен на българина – „Кой ще ми каже…“
Всъщност по-добре да не ми казва…
Аз всичко си зная…
Щото то у нас, тук, все си е едно и също Тъжно. И все отново.
Но пък с тръпка. И интересно.
„Кой, кой ще ми каже…“
Една песен, която май всички българи вече пеем цели 33 години. Заедно с оная, другата „наша“ любима песен – да, оная, за мишлетата…
Мишлетата… „Девет милиона…“ То сега май няма и шест… Но кой ти гледа някаква досадна подробност? Давай!
Ние сме най-, най-, най-…
Най-…
Да, не знам.
Единствено зная, че проблем номер едно в моята страна е… „Аз на тебе, ти на мене…“
Връзките!
Разбира се, не тези за обувките…
Тук няма партии, идеологии, тук всичко е „наш човек“.
Наш.
Само наш.